А Ордън със сигурност беше взел дарове на метаболизъм. Владетел на руни с неговата осанка едва ли щеше да има нужда от повече гъвкавост или мускул в битката. Нямаше да му трябва и повече ум. Жизненост щеше да му свърши малко работа. Но единственото, което можеше да му помогне да победи Радж Атън, беше метаболизмът.

Но колко щеше да е взел Ордън? Двайсет дара? Хронологично Ордън беше в средата на тридесетте, но ако беше получил обичайния Дар на метаболизъм след като е създал семейство, физическата му възраст щеше да е към четиридесет и пет години. Дори една дузина дарове на жизненост не можеха напълно да потиснат ефекта от напредващата му възраст. Така че щеше да има дарове на мускул, на гъвкавост, на жизненост и на ум, за да противодействат на състаряването му.

Шпионите на Радж Атън му бяха съобщили, че допреди една година Ордън е имал над сто дара. Но колко над сто, Радж Атън не можеше и да предположи.

Така или иначе, Ордън щеше да се окаже достоен противник.

Така че колко дара на метаболизъм беше взел все пак? Пет? Не, щяха да са твърде малко. Петдесет? Ако бе така, значи бе взел смъртта си. Щеше да остарее и да се сгърчи само за година. Радж Атън дори нямаше да има нужда да се бие с него днес. Можеше просто да оттегли войските си за зимата и да изчака Ордън да остарее. До пролетта щеше да е изкуфял старец.

Разправяха, че по времето на Харидан Велики вестоносецът Маркориай имал такава нужда от скорост, за да донесе вестта за предстоящата битка при Полиполус, че взел сто дара на метаболизъм — достатъчно, за да може да тича босоног през Каролско море, разчитайки само на повърхностното напрежение на водата да го държи отгоре. Маркориай, разбира се, беше умрял след три месеца.

Идеята за такава феноменална скорост привличаше някои хора, но все пак подобна скорост беше твърде опасна. Владетел на руни, който се движи твърде внезапно и рязко, може да си счупи крак. Силата на един предмет, стремящ се да остане в покой, е твърде голяма. Изискваше се много ум и гъвкавост, за да се научи човек да управлява движенията си.

Ордън притежаваше необходимия ум и гъвкавост, а сега сигурно разполагаше и с необходимия метаболизъм в добавка.

Така че крал Ордън щеше да е взел между десет и двайсет дара на метаболизъм, реши Радж Атън.

Трябваше да се изравни с него.

„О, бих могъл да взема дарове на метаболизъм и после да си избия Посветителите.“ Беше прилагал тази тактика. Но за да съхрани подходящия боен дух сред хората си, се беше грижил да не остават свидетели.

— Повикайте ми дванайсетте Непобедими, които имат големи дарове на метаболизъм — поръча Радж Атън на Хеполус, своя главен облекчител. — Трябват ми.

Облекчителите напуснаха шатрата и се върнаха след няколко минути с поисканите от него Непобедими — елитни гвардейци и професионални убийци, всеки от които имаше поне по три дара на метаболизъм. Всички бяха едри мъже, със здрави кости, така че можеха да понесат натоварването от многото мускул и метаболизъм. А и бяха силни на ум и на гъвкавост. Всеки от тях щеше много да му липсва.

Радж Атън познаваше хората си добре. Мъжа, когото най-малко ценеше, беше Салим ал Дауб, стар дворцов телохранител, няколко пъти издиган в ранг, въпреки че се беше провалил като убиец. На два пъти беше ходил да убие принц Ордън и и двата пъти се върна с провал, само с по няколко уши на жени и деца.

— Благодаря ви, че дойдохте, приятели мои — каза Радж Атън. Вече бе взел решението си. — Всички вие сте ми служили доблестно от много години. Сега ви моля да ми послужите още веднъж, защото ми трябва вашият метаболизъм. Ти, приятелю мой Салим, ще имаш честта да служиш като вектор.

Думите се изнизаха от езика на Радж Атън сладки като захаросани фурми. Мъжете не можеха да се съпротивят на силата на Гласа му. Облекчителите извадиха силарите.

Хладен вятър полъхна от юг и развълнува копринените стени на павилиона на Радж Атън.

Ордън чу пеенето на облекчителите, понесено от хладния вятър откъм огромната пурпурна кралска шатра, в която беше влязъл Радж Атън. Звукът дойде приглушен, толкова приглушен, че малцина мъже на стените щяха да го различат. Ордън успя да го чуе само защото се беше съсредоточил, засече го между песента на вятъра, шумящ през тревите по хълмовете, звук така подобен на вълните на океана в родния край.

— Какво им става? — попита един „стрелец“ на стените на замъка, селско момче, което нищо не отбираше от война. Чакаха вече цял час. През това време хората на Радж Атън не бяха потърсили преговори. Като че ли не се канеха и да щурмуват.

Крал Ордън закрачи по стените, покрай мъжете, застанали рамо до рамо, по четирима в дълбочина. Виждаше как напрежението им нараства, докато Радж Атън разполага силите си и подготвя обсадата.

— Това припяване не ми харесва — тихо каза капитан Холмън в ухото на Ордън. — Радж Атън и без това си има достатъчно дарове. Май ще е по-добре да я почваме тая битка преди да са му дошли подкрепленията.

— Как? — попита Ордън. — Да излезем на щурм ли?

— Можем да примамим това псе за бой.

Ордън кимна на капитан Хортън.

— Изсвири с рога си тогава. Повикай Радж Атън на преговори. Искам го ей там, на една стрела разстояние.

Облекчителите тъкмо бяха приключили с прехвърлянето на дарове на метаболизъм от деветима от хората на Радж Атън към Салим, когато прозвучаха роговете, призоваващи към преговори.

— Довършете — каза той на главния облекчител. Беше си смъкнал бронята и седеше на една възглавница в очакване на дара.

Заслуша се с нарастваща възбуда, щом облекчителите запяха познатите думи на заклинанията си. Салим заврещя от болка, докато силарът гореше плътта му, усилвайки миризмата на изгоряла тлъстина и опърлени косми, изпълваща павилиона.

Да вземеш дар, да усетиш целувката на силарите носеше дълбока наслада. Беше като да правиш любов с красива жена. Но да вземеш дар от някой, който вече е получил много дарове, да съчетаваш тази еуфория отново и отново — това носеше неизразим екстаз. Докато Салим вземе даровете си от единайсет души — всички от които на свой ред бяха получили дарове, — той бе съчетал близо четиридесет дара на метаболизъм, и всички те чакаха изведнъж да бликнат на воля у Радж Атън.

Радж Атън рядко бе получавал такова огромно удоволствие.

Вече се потеше в очакване, когато облекчителят измъкна силара от Салим, вдигна високо сияещия му връх и затанцува през павилиона, изпълвайки въздуха с ленти серниста светлина.

Когато върхът на силара докосна кожата под гърдата на Радж Атън, Вълчия господар потръпна в екстаз, който едва успя да сдържи. Падна на пода и тялото му се разтърси на вълни от чисто удоволствие, и той закрещя като в оргазъм. Само многото му дарове на жизненост му позволиха да преживее удоволствието. За няколко мига му причерня.

Когато се съвзе, облекчителите се бяха привели боязливо над него. Потната кожа на Радж Атън потръпваше. Той вдигна очи към тях.

— Милорд, добре ли сте? — попита облекчителят Хеполус.

Думите му се размазаха, сякаш говореше много бавно. Целият свят бе станал странен, като в някакъв мудно течащ сън. Хората около Радж Атън се движеха бавно, а въздухът бе надвиснал тежък и гъст.

Вълчия крал изтри потта от тялото си и се постара да не скочи много бързо на крака.

Отдавна беше разбрал, че когато човек взима дарове на метаболизъм, това влияе на слуха му. Хората около него не само се движеха много бавно, но се променяше целият начин, по който се възприемаше звукът. Високите тонове ставаха по-ниски, докато ниските ставаха почти недоловими. Да отговориш на въпрос така, че другите да те разберат, изискваше както търпение, така и голяма концентрация на Глас.

— Добре съм — отговори той внимателно.

Облекчителите се спогледаха многозначително и се раздвижиха толкова предпазливо, че му заприличаха на много стари, стари хора.