После вдигна очи над портата… Ордън стоеше на арката, опрял златния си щит в стената на замъка. Преградата беше вградена в щита и опирайки го в стената, той я разпростираше над целия замък.

Лицето на Радж Атън се сгърчи от гняв, докато гледаше как неговият елементал се свива и гасне под водния напор. Създанието трепереше и се свиваше като изоставено дете, после се превърна в най-обикновен огън по тревата. След малко дори и той изтля.

Радж Атън се чувстваше безсилен, обезумял.

И тогава се появи чародеят Бинесман, на личния кон на Радж Атън — препускаше от горските хълмове на запад, за да се озове между армията на Вълчия господар и замъка.

Крал Ордън прибра златния щит до гърдите си. Беше го донесъл като дар на Силвареста, в чест на годежа на децата им. Преградата на щита трябваше да пази замък Силвареста. Сега беше спасила Лонгмът.

Но щитът беше станал безполезен, освен като мишена за стрелите, изцеден от всичките си водни заклинания.

Ордън се наруга мълчаливо. Когато бе видял Радж Атън да пада от стрелата, се беше поколебал. Точно тогава можеше да излезе, да се втурне в атака срещу Вълчия господар и да му отсече главата. Но остана пленник на извисилата се надежда, беше помислил в един кратък, отнемащ дъха миг, че Вълчия господар ще рухне от отровата. А после възможността да го удари изчезна.

А сега и това.

Ордън загледа удивено чародея на билките, който пришпорваше грамадния кон през зелената трева. Земните пазители рядко се месеха в хорските дела. Но този явно беше достатъчно глупав, за да се опитва да прекрати една война.

Въпреки че Ордън не беше виждал Бинесман само от година, старият магьосник се бе променил много. Сега носеше халат с цвета на есенна гора — пурпурни петна с кръпки от кафяво и златно. Кафявата му допреди година коса бе с цвета на лед. Но гръбнакът му не беше превит. Изглеждаше по-стар, но пълен с живот.

На бойното поле пред него стояха Непобедимите на Радж Атън, хиляди стрелци, гиганти и мастифи с кожени маски и бодливи нашийници.

Бинесман подкара коня си към портите на замъка.

Ордън се чувстваше странно — изпълнен с очакване и с огромни резерви енергия. Двадесет и двама воини се криеха в мазета, килери и стаи из целия замък Лонгмът. Всеки от тези мъже, снаряжен и стиснал оръжие, се беше свил на топка, очаквайки мига, в който Ордън ще извлече метаболизма му. Ордън усещаше как енергията им протича през него, усещаше как кръвта му е готова да заври, все едно че е нажежен и готов да кипне казан.

От другата страна на бойното поле мъжете на Радж Атън стояха под дърветата настръхнали от начина, по който бе протекла първата схватка. Радж Атън закрачи към Бинесман, бърз като мълния.

— Радж Атън — изръмжа старият чародей и изгледа Вълчия господар изпод гъстите си вежди, — защо продължаваш да нападаш тези хора?

Радж Атън отвърна спокойно:

— Това не е твоя грижа, Земни пазителю.

— О, моя грижа е, разбира се — каза Бинесман. — Цяла нощ яздих през Дънуд и слушах приказките на дървета и птици. Знаеш ли какво научих? Имам новини, които те засягат.

Радж Атън се приближи на още сто разкрача — все още извън обсега на лъковете, но отново застана пред войската си.

— Ордън ми е взел силарите — каза Радж Атън в отговор на предишния въпрос на Бинесман. — Искам си ги!

Гласът му отекна ясно над полята. Ордън трудно можеше да повярва, че Радж Атън говори от толкова далече.

Старият чародей се усмихна и се отпусна в седлото, сякаш искаше да си отдъхне. На зелената трева от другата страна на бойното поле стояха тримата огнетъкачи на Радж Атън. Всички започнаха да предават телата си на огъня, така че дрехите им лумнаха в пламъци и от тях се загърчиха огнени пипала — жълти, червени и сини.

— Че откъде накъде — попита Бинесман — всички силари на тази земя трябва да са твои?

— Защото са от моите мини — каза Радж Атън. Крачеше напред, лицето му сияеше с изкусителна красота. — Моите роби изкопаха рудата.

— Доколкото си спомням, султанът на Хадвар притежаваше тези мини — докато ти не му преряза гърлото. Колкото до робите, те са били нечии синове и дъщери преди ти да ги вземеш. Дори за кръвния метал не можеш да претендираш — защото това са само трошливи останки от твои предци, умрели много отдавна при едно клане.

— Мога да претендирам, че е мой — отвърна кротко Радж Атън. — И никой не може да ме спре.

— С какво право? — извика Бинесман. — Ти претендираш, че цялата земя е твоя, но си само един смъртен. Смъртта ли трябва да те принуди да оставиш всичко, за което претендираш, че притежаваш, преди да си разбрал, че нямаш нищо? Нищо нямаш. Земята те храни ден за ден, от дъх до дъх! Ти си прикован към нея, тъй както твоите роби са приковани към стените на мините ти! Признай нейната сила над теб!

Бинесман въздъхна и погледна към Ордън на стената на замъка.

— Я кажи, кралю Ордън? Ти уж си справедлив човек. Ще ги дадеш ли тия силари на Радж Атън, че да сложите край двамата на тази ваша свада? — Очите на Бинесман се усмихваха, сякаш очакваше Ордън да се разсмее.

— Не — отвърна Ордън. — Няма да му ги дам. Щом толкова ги иска, трябва да излезе срещу мен!

Бинесман цъкна с език като стара жена, гълчаща някое дете.

— Чу ли, Радж Атън? Ето един човек, който смее да се опълчи срещу теб. И подозирам, че ще победи.

— Няма шансове срещу мен — отвърна Радж Атън спокойно, въпреки че лицето му трепереше от гняв. — Ти лъжеш.

— Нима? — учуди се Бинесман. — И защо да те лъжа?

— Гледаш да подведеш всички ни, да си постигнеш твоята цел.

— Така ли го виждаш? Животът е ценен — твоят, моят, на врага ти. Аз ценя живота. Значи те „подвеждам“, за да спася жалкия ти живот?

Радж Атън не отговори, а само изгледа Бинесман с едва сдържан гняв.

Бинесман каза:

— Идвам при теб вече два пъти. Предупреждавам те за последен път, Радж Атън… откажи се от тази глупава война!

— А ти по-добре ми се махни от пътя — каза Радж Атън. — Не можеш да ме спреш.

Бинесман се усмихна.

— Да, аз не мога да те спра. Но други могат да те спрат. Новият крал на Земята вече е коронован. Него не можеш да надвиеш. Виждам надежда за дома Ордън, но за теб — никаква. Не съм дошъл тук, та отново да те моля да се присъединиш към моята кауза. Зная, че няма да се присъединиш. Но ме чуй добре… Сега говоря от името на силата, на която служа. Радж Атън, земята, която те роди, земята, която те храни като майка и баща, сега те отхвърля! Няма да те храни повече тя, нито да те закриля. Проклинам твърдта, по която вървиш, така че тя повече да не те крепи! Камъните на земята ще ти пречат. Проклета да е плътта ти, кокалът ти, жилата ти. Ръцете ти да изсъхнат дано. Проклет да е плодът на слабините ти, семе да не оставиш. Проклети да са тия, които се съюзяват с тебе, дано изпитат не по-лека орис от твоята! Предупреждавам те… Напусни тази земя!

Земният пазител изрече всичко това с такава сила, че Ордън очакваше някакъв знак — земята да се разклати и да затрепери, или да погълне Радж Атън, или камъни да западат от небето.

Но хълмовете си бяха същите като преди, слънцето светеше все така ярко.

Земята не убива, знаеше Ордън. Тя не унищожава. А Ордън виждаше, че Бинесман няма вайлд, който да го подкрепи, няма сила, която да приведе в действие това странно проклятие.

А може би резултатът от проклятието на чародея щеше да се види след време? Такива проклятия никога не се изричаха току-така; стариците разправяха, че те били най-могъщата форма на магия. Ако това беше вярно, Ордън почти съжали Радж Атън.

Все пак засега нищо не се случи. Ордън извика предупредително:

— Бинесман, напусни битката. Нищо повече не можеш да направиш.

Бинесман извърна глава и го погледна. В очите на стария чародей имаше толкова гняв, че Ордън отстъпи назад.

Сякаш също изведнъж осъзнал опасността, Бинесман обърна коня си на запад към Дънуд и препусна.