Йоме нямаше какво да предложи освен своята преданост. А знаеше, че една такава преданост няма да се оцени високо.

Все пак се надяваше, че Габорн може да я обича. Боеше се, че се е самоизлъгала в самата си надежда, че би могла да се свърже с него в брачен съюз. Струваше ѝ се глупава тази надежда, като онази детска приказка за ленивеца, който се канел да забогатее някой ден, като открие, че дъждът е измил калта от гърнето със злато, заровено в нивата му.

Разбира се, през идващите месеци Габорн щеше да разбере, че тя няма какво да му предложи, щеше да размисли. Колкото и да ѝ говореше за любов, щеше да разбере, че любовта не е достатъчно основание за обединяването на кралствата им.

Докато Йоме премисляше всички тези неща, Бинесман кимаше добродушно, самият той унесен в мислите си. После я изгледа изпод косматите си вежди.

— Значи искаш да предупредя Габорн да стои настрана. Други послания имаш ли за него?

— Не — отвърна Йоме. — Освен… въпроса с Боренсон.

— Какво по-точно? — попита Бинесман.

— Не знам… какво да правя с него. Той уби баща ми, краля. Такова деяние не може да остане ненаказано. Но неговата вина сама по себе си е повече, отколкото може да понесе. Да му налагам още наказание би било жестоко.

Бинесман каза:

— Някога, когато рицарите неволно направеха непростима грешка, им се даваше втори шанс…

В Къщата на Разбирането, в Стаята на сърцето Габорн беше научил, че съществуват толкова тревожни сънища и спомени, че умът не може да ги задържи.

Докато яздеше мълчаливо по пътя на юг към имението Бредсфор, той настигна Боренсон, вгледа се в рицарското му лице и се зачуди дали приятелят му ще се прекърши.

Боренсон все кимаше и кимаше, устните му потрепваха, сякаш се канеше да изрече нещо неизречимо. Всеки път щом вдигнеше глава, очите му бяха малко по-чисти, малко по-светли, погледът му — малко по-съсредоточен.

Габорн подозираше, че Боренсон може да забрави деянията си, след седмица или след месец. Можеше да започне да твърди, че някой друг рицар е убил Силвареста или че кралят е паднал в битка, или е паднал от коня си.

Надяваше се Боренсон да забрави. Яздеха мълчаливо. Дните на Габорн от време на време покашляше, сякаш беше хванал настинка.

След двадесетина такива мъчителни минути Боренсон се обърна към него с привидно безгрижие, сякаш беше преодолял или напълно потиснал болката си. Но тя беше там, виждаше се, макар дълбоко прикривана.

— Милорд, преди малко бях над ловния прислон на херцога и видях следи от хала. Голяма женска. Мога ли да получа позволението ви тази нощ да отида и да я хвана?

Беше явна шега.

— Не без мен — замислено каза Габорн. — Миналата есен дойдох в Дънуд на лов за глигани. Тази година ще ловим хали. Може и Гроувърман да дойде с нас. Как мислиш?

— Едва ли — изсумтя Боренсон. — Не и след това, което направих!

Очите на Боренсон мигновено се изпълниха отново с болка и Габорн побърза да отклони мислите му.

— Да ти кажа, ако убием някоя хала, ще трябва да ѝ изядеш ушите — пошегува се Габорн. Да изядеш ушите на първия убит в лова глиган беше голяма чест. Но халите нямаха уши, а и никоя част от халата не ставаше за ядене. — Или най-малкото ще ти отрежа парче кожа с форма на ухо.

— Ох, колко сте щедър, милорд — изкикоти се Боренсон като някоя селянка на пазара, спечелила си незаслужен комплимент от някой благородник. — Ох, колко сте великодушен. Всички вие, лордовете, сте толкова… ъъ, благородни, ако схващате какво имам предвид.

— Ее, хм… благодаря ви, любезна госпожо — отвърна Габорн, имитирайки блудкавия акцент на Маркий от Фереция, известен позьор. При което вирна нос, точно както щеше да направи Маркий, и приложи цялата мощ на Гласа си, за да уподоби акцента му. — Благословена да сте и вие, и кочинката ви, и всичките ви зурлести дечица, само не се приближавайте повече, че май ще се разкихам.

Боренсон се разсмя искрено, защото прословутият Маркий често се разкихваше, когато мръсни селяци се приближаха твърде близо до изисканата му особа. Заплахите му, че ще ги зарази, държаха селяците настрана, така че на Маркий не му се налагаше да търпи бедняшката им миризма.

Този хумор беше мрачен, но беше най-доброто, което Габорн можеше да измисли за момента, и той донякъде пооправи настроението на Боренсон. Габорн почти се надяваше, че някой ден нещата между тях ще си станат такива, каквито бяха преди.

Само преди седмица Габорн беше влязъл в Хиърдън почти без грижи. Сега имаше чувството, че бремето на целия свят е натежало на раменете му. Дълбоко в сърцето си разбираше, че вече нищо няма да е същото.

Облаците започнаха да се разпръсват и следобедното слънце започна да топи снега. На миля от Лонгмът фермерските къщи все още си стояха покрай пътя, каменни къщи, чиито сламени покриви не бяха изгорени. Но хората и животните ги нямаше и плодовете на земята бяха прибрани, което придаваше на околността мрачно усещане за пустота. Хорските покриви обаче все пак си стояха.

След това прехвърлиха един хълм и видяха имението Бредсфор, закътано в малка долчинка — издължена постройка от сив камък, с две развърнати крила. Зад нея имаше плевници и гълъбарници, навеси за впрягове, пристройки за слуги и оградени със зидове градини. Една алея обикаляше в кръг между цветните лехи и оформените в чудати форми храсти пред имението. Долината се прорязваше от дълбок поток, а над потока малко по-нататък по пътя се издигаше бял мост.

А на стъпалата на имението седеше жена в коприна с облачен цвят и тъмната ѝ коса се спускаше над лявото ѝ рамо като водопад.

Мирима се вторачи в тях и се надигна притеснено. Красотата ѝ си беше останала непокътната. Габорн почти беше забравил колко е мила и привлекателна.

Боренсон пришпори коня си, спусна се по склона и извика:

— Ка… какво правиш тук?

Само след миг вече беше скочил от коня, а Мирима се топеше в прегръдката му.

Габорн спря на стотина крачки от тях.

Мирима се смееше, притискаше Боренсон до себе си и плачеше.

— Ти не успя да стигнеш навреме в Лонгмът. Крал Ордън ми каза да те чакам тук. Ох, толкова се боях. Небето почерня и ужасни писъци разтърсиха земята. Армията на Радж Атън мина оттук… ей по този път, тъй че се скрих, но те толкова бързаха… изобщо не спряха…

Габорн обърна коня и пое назад по хълма със своя Дни, за да могат двамата да поостанат малко насаме. Спря да отдъхне под един бряст, където земята беше останала суха. Изпита отчасти облекчение. Беше вярвал някак, че Мирима е важна за бъдещето му, че ще играе важна роля в предстоящите войни, и изпита благодарност от това, че баща му бе решил да я спаси, пращайки я по-надалече от опасността.

Но в същото време неволно изпита и малко ревност за щастието, което тя и Боренсон можеха да имат.

Йоме беше така ужасно поразена от сблъсъка си с Радж Атън, така съсипана. А и смъртта на баща ѝ със сигурност щеше да ги раздели. Габорн не знаеше дали тя изобщо някога ще пожелае да говори с него.

Може би щеше да е по-добре да я забрави. Но щастието ѝ беше важно за него. Габорн все още се чувстваше изтръпнал; задъхваше се и трепереше.

И двамата вече носеха рани от тази война, а тези дълбоки рани бяха само началото.

„Но ние не можем да се поддаваме на болка“ — помисли Габорн. Дългът на един Владетел на руни бе да се постави между своите васали и опасността, да поеме ударите на врага, така че да не страдат крехките и уязвими хора.

Макар да се чувстваше неизразимо наранен, той не заплака и не си позволи да изпадне в скръб от понесените загуби. Точно както се беше заклел, никога нямаше да трепне пред лицето на опасността.

Но все пак се боеше, че този ден, нещата които се бяха случили в този ден, ще го преследват в сънищата му.

Дните на Габорн стоеше зад него под бряста.

— Липсваше ми, Дни — промълви Габорн. — Не бях помислял за това, но твоето присъствие ми липсваше.