— Също както и вие на мен, ваше благородие. Разбирам, че сте имали малко приключение.

Дните всъщност го молеше да попълни празнините в знанията му. На Габорн му хрумна, че Дните всъщност не знае колко много неща му се бяха случили, как се беше отдал на земята или как бе прочел книгата на емира на Тулистан, или как се беше влюбил.

— Дни, кажи ми — промълви Габорн, — в древни времена мъжете и жените на твоя орден се наричали „Пазители на съня“. Не е ли така?

— Много отдавна, в Юга. Да — отговори Дни.

— И защо?

— Позволете аз да ви задам друг въпрос, ваше благородие. Когато сънувате, случва ли ви се понякога да странствате из познати места, но места несвързани помежду си?

— Да — каза Габорн. — Има една пътека зад бащиния ми дворец в Мистария, и в сънищата ми, когато яздя коня си зад него, понякога се озовавам зад Стаята на сърцето, която е поне на четиридесет мили от двореца, или пък яздя през онези поля и се озовавам край някое езеро в Дънуд. Това важно ли е?

— То е само знак, че имате организиран ум, че се опитвате да придадете смисъл на света — отговори Дните.

— Но това как отговаря на моя въпрос? — попита Габорн.

— Във вашите сънища има пътеки, по които се боите да тръгнете — отвърна Дните. — Вашият ум се бои от спомените, но те също са част от пейзажа на сънищата. Помните ли ги и тях?

Габорн ги помнеше. След като Дните го каза, той си спомни един път преди много години, когато беше пътувал с баща си в планините и баща му го беше накарал да тръгне по една тясна пътека през стръмна и тясна урва с черни скали, покрити с дебели паяжини.

— Помня.

Дните му го погледна с присвити очи и кимна леко.

— Добре. Значи сте човек с кураж, защото само човек с кураж помни такива места. Някой ден, скоро, вие ще тръгнете през сънищата си. Когато го направите, тръгнете точно по тази пътека и вижте къде ще ви отведе. Може би тогава ще намерите отговор на своя въпрос.

Габорн го зяпна зачуден. Беше трик, разбираше той, да кажеш на някого какво да направи в сънищата си. Умът щеше да направи както му е указано, изпълнявайки командата.

— Ти искаш да знаеш какво се случи с мен през изминалите три дни — каза Габорн. — Егоистично ли ще бъде, ако затая това знание за себе си?

— Човек, който си въобразява, че е слуга на всички, не бива да се поддава на егоистични желания — отговори Дни.

Габорн се усмихна.

— След като те оставих — почна той и разказа подробно цялата история, като премълча само за книгата на емира.

Цял дълъг и предълъг час Габорн разказваше историята си, а докато го правеше, премисляше новите си отговорности. Посветителите на баща му си бяха върнали даровете и народът на Мистария бе разбрал, че кралят е мъртъв. Хората щяха да изпаднат в паника при тази новина. Хлапетата вече сигурно бяха яхнали своите грааци и бяха тръгнали към замък Силвареста. Габорн трябваше да отиде там, да изпрати писма вкъщи. Да планира своята война.

Мирима се изкачи по склона и прекъсна грижите му. Бедрата ѝ се полюшваха като кипнали вълни под сивата коприна.

Тя направи нещо, което никоя жена не бе правила с него.

Дойде при него, сложи съчувствено длан върху неговата и само леко я погали, взирайки се дълбоко в очите му. Малко жени някога се бяха осмелявали да го докоснат толкова фамилиарно.

— Милорд — прошепна тя. — Аз… баща ви беше добър човек. Дълбоко обичаше хората. Много ще ми липсва. Винаги… ще пазя спомена за него.

— Благодаря ти — промълви Габорн. — Той го е заслужил.

Мирима дръпна ръката на Габорн и каза:

— Елате долу в имението, в градината. Градината е красива. Ще облекчи душата ви, докато двамата с Боренсон приготвим вечерята. От лозите висят гроздове, има и зеленчуци в лехите. Намерих и шунка.

Габорн не беше хапвал от предната нощ. Кимна уморено, хвана ръката ѝ и поведе коня си надолу към имението. Дните яхна своя кон и мълчаливо ги последва.

Градината зад имението се оказа наистина прекрасна. Снегът почти се беше стопил и всичко беше влажно, а въздухът беше свеж. Каменните стени бяха обрасли с рози и глициния. Наоколо растяха билки и красиви ароматни цветя.

През моравата лъкатушеше широк поток. В дълбоките му бистри каменисти вирове се припичаше на слънцето пъстърва и пляскаше с опашки по пчелите, бръмчащи из цветята до водата.

Габорн дълго се разхожда и разглежда растенията. Градината не беше толкова чудесна като на Бинесман, не беше толкова просторна и дива като неговата. Габорн имаше известно познание за билките — толкова, колкото повечето принцове учеха за тях. Затова докато обикаляше с поолекнало сърце, неволно намираше неща, които щяха да му потрябват: омразната за кучетата тайна при южната стена на имението, малко овчарска торбица за щипещи рани, мак, който да му помогне да поспи. Толкова много билки имаше тук, а Габорн не знаеше какво да прави с тях.

Така се беше увлякъл с ваденето на корен от слез, помагащ при изгаряния, че не забеляза, че Бинесман е пристигнал.

— Здравей — каза Бинесман зад гърба му и го сепна. — Какво, билки ли берем вече?

Габорн кимна, уплашен, че пред майстор билкар като Бинесман усилията му ще изглеждат смешни. Коленичи пред ароматните назъбени листа над земята и изведнъж се почувства несигурен, зачуди се дали тези тъмнорозови цветчета наистина са слез, или е сбъркал.

Бинесман кимна добродушно и се усмихна, след което приклекна до Габорн и му помогна да копае.

— Коренът на слеза е най-добър за изгаряния, когато още е пресен — рече той, — макар че на пазара го продават сушен. Това, което ти трябва, е хладният му сок, а не някакъв си изсъхнал стрък. Но и сухият корен от слез, като го накиснеш във вода, дава известно облекчение.

Габорн престана да рови, но Бинесман го подкани да продължи.

— Гледай горната част на корените, най-дебелата. Добре е да правиш това, да се учиш кои части да използваш.

Той издърпа слеза, после отчупи тъмночервения му корен, за да види Габорн. Сокът покапа между пръстите му и старият чародей допря влажните си пръсти до челото на Габорн.

— Виждаш ли?

— Да, виждам — отвърна Габорн.

Настъпи неловко мълчание. Магьосникът се взря в очите му. Габорн виждаше зеленикавите петънца по кожата на стареца, но халатът му беше станал ръждивочервен, беше придобил ръждивоогнения цвят на листата на клен в есента.

— Ти мислиш, че владея някакви големи сили — проговори Бинесман, — но това е само силата, идваща от служенето на Земята.

— Твоите билки са много по-силни от всичко, което съм виждал в Мистария — каза Габорн.

— А искаш ли да научиш тайната за това? — попита чародеят.

Габорн кимна сковано, почти невярващ, че магьосникът ще му я каже.

— Засади семената сам, кралю — каза Бинесман, — в почва, наторена и обръщана от собствените ти ръце. Поливай ги със собствената си пот. Служи им… всяка тяхна нужда задоволи, и те ще ти се отплатят в замяна. Малцина, дори най-мъдрите хора, разбират великата сила, която може да спечели човек от служенето.

— И няма нищо друго? — попита Габорн.

— Моите билки растяха, за да служат на хората на тази страна. Ти сам видя как ги торях с човешка тор. Използвах тор от много хора, от много поколения. Затова растенията служат на тези хора. Ние всички сме… свързани. Човек, растение, земя, огън, вода. Не сме много неща, а само едно. И когато разберем, че всички ние сме само едно нещо, тогава започваме да проникваме в тази единствена, по-велика Сила — общението.

Бинесман замълча и го загледа напрегнато.

— Разбираш ли?

Замислен над думите му, Габорн реши, че започва да схваща какво иска да му каже Бинесман, но не беше сигурен дали го е разбрал напълно.

— В Мистария има градини — заговори Габорн, поради липса на друг отговор. — Ще поговоря с моите градинари, ще се науча какви семена трябва да засаждам. Ви трябвало да мога да намеря много семена в Къщата на Разбирането.

— Мога ли да видя градините ти? — попита Бинесман. — Сигурно ще мога да ти дам някой съвет.