— С удоволствие — каза Габорн. — Но целият ти живот е преминал тук. Няма ли да останеш в Дънуд?

— Че за какво? — попита Бинесман. — Седемте камъка паднаха. Последният обалин е мъртъв. Няма какво повече да науча от него, а и не мога да му служа повече. Градината ми е унищожена.

— Твоят вайлд. А той?

— Търсих го това същество цял следобед, слушах дървета и треви. Броди някъде по земята, но е далече оттук. Ще го потърся във Флийдс и още по̀ на юг. Може да е в Мистария.

— А горите?

— Мда, красиви са — каза Бинесман. — Ще ми липсват. Но сега ти си моят крал. Ще следвам теб.

Толкова странно прозвуча този негов израз на преданост. Доколкото Габорн знаеше, никой Земен пазител не беше изричал някога слова на вярност към някой крал. Чародеите бяха самотни същества, живееха необвързани с обикновените хора.

— Ще бъде ужасно, нали? — попита Габорн. — Войната. Чувствам, че наближава. Чувствам… земята отдолу се размества. Пробуждат се енергии.

Бинесман мълчаливо кимна. Габорн погледна надолу и забеляза, че старият чародей е бос, въпреки че между листата в градината все още имаше сняг.

Сега Габорн изрече онова, което го беше измъчвало целия следобед.

— Поисках го с цялото си сърце. Поисках баща си. Опитах се да го защитя и се опитах да му служа — също както поисках Силвареста, и бащата на Шемоаз, и Роуан. Провалих всички. Всички те са мъртви — семето на човечеството, което избрах да спася. Кажи ми, Бинесман, какво още трябва да направя?

Чародеят го изгледа откровено, после заговори официално:

— Нима не разбирате, милорд? Не е достатъчно просто да ги поискате. Трябва да им служите с целия си ум, с цялата си воля.

Габорн се зачуди дълбоко в сърцето си и в отговор изпита ужасно чувство на отчаяние, чувството, че целият свят се разтърсва, че се размърдва под краката му и че той няма за какво да се хване. Разбира се, че бе обичал баща си и Силвареста, беше се борил да опази и двамата крале живи.

— Моя е вината, че Радж Атън още живее — каза Габорн. — Твърде тънка паяжина изпредох за толкова голяма муха. — Усмихна се на сравнението.

Но все пак трябваше да направи нещо повече, нещо, което все още не можеше да долови или да назове. Беше нов в силите си. Не познаваше собствената си мярка, отговорностите си.

И тогава Бинесман каза нещо, думи, които щяха да повлияят на Габорн завинаги. И след като Бинесман изрече тайната, Габорн усети, че умът му помръква:

— Милорд, нима не сте разбрали? Избирането на един човек за земята не е достатъчно. Силите на Земята отслабват, докато тези на Огъня растат. Всеки човек, когото се мъчите да спасите, Огънят само ще се стреми да унищожи по-пълно. А над всичко ще се стреми да унищожи вас.

Габорн зяпна и сърцето му се смрази от това просветление, защото със сигурност го беше чувствал през цялото време — това тайно, натрапчиво подозрение. Новите сили, които бе усетил да се пробуждат в него, носеха неимоверна цена. С избора си да обича някого, с решението си да го спаси, той го бележеше, превръщаше го в жертва.

— Как тогава? Как изобщо мога да направя нещо? — попита Габорн. — Каква е изгодата, ако човек бъде избран?

— След време ще се научите да използвате силите си — каза Бинесман. — Мислите, че изгодата е нищожна, и може би е така. Но дали изгодата за един човек е нищожна, ако тя означава разликата между живот и смърт?

Габорн осъзна, че някои неща беше извършил правилно. Беше спасил Йоме, когато ги гонеше Радж Атън. Беше успял да спаси Боренсон при Лонгмът. Беше успял да привлече тук Мирима по причини, които той самият все още не разбираше, и изведнъж се почувства уверен до мозъка на костите си, че ако не беше пратил Боренсон да предупреди Мирима за нашествениците в горите, цялото семейство щеше да бъде избито.

Без помощта на неговите новопокълнали сили сега щяха да са мъртви много повече хора.

„Да, нещо съм направил. Но трябва да направя много, много повече.“

— Сега с какво ще продължите, милорд? — попита Бинесман, сякаш отгатнал мислите му.

— Ти какво би ме посъветвал?

— Вие сте кралят; аз съм само един слуга и не съм ви съветник — каза Бинесман. — Земята ще ви служи по начин, по който никога не е служила на мен. Представа нямам какво трябва да правите.

Габорн помисли.

— Тук в градината има скрити силари — въздъхна той. — Ще ги изровя. Радж Атън вярва, че вече ги имам, че вече съм ги използвал. Докато се върне, ще трябва да съм го направил. Той може да стане Дара всечовешки, но аз ще бъда дарът на всичките му кошмари.

— Ти знаеш много за древната мъдрост — продължи Габорн. — Може ли да го постигне? Може ли да стане Дарът всечовешки?

— Не — отвърна Бинесман. — Той се стреми към мощ, за да си осигури вечно съществуване. Не зная много за изкуствата на Владетелите на руни, но знам това: ако се стреми да се превърне в Дара всечовешки, може би трябва да отиде при извора, да научи как е станало.

— Какво искаш да кажеш? — попита Габорн.

— Ние Земните пазители живеем дълго. Животът, отдаден в служба, обикновено е дълъг, а животът, отдаден на служба на Земята, може да е най-дълъг от всички. Когато бях млад, преди четиристотин години, веднъж в Юга срещнах един човек. Запознах се с него в един стар хан край пристана Денвърс. Приличаше само на млад Владетел на руни, на някой пътуващ благородник. Но преди сто и осемдесет години той дойде и посети замък Силвареста за лятото. Поне вярвам, че беше той. Същата година на север си имахме неприятности с хали и с разбойници. Той сложи край и на двете. После отново замина на юг.

— Дайлан Чука? Казваш ми, че Дайлан Чука все още е жив? Дарът всечовешки? След хиляда и шестстотин години?

— Казвам, че може би е жив — отвърна Бинесман и замислено поклати глава. — Може и да греша. Никога не съм разправял това на никого. Може би не беше разумно да го казвам и сега.

— Защо?

— Той не изглеждаше щастлив човек. Ако си има тайни, би трябвало да ги запази за себе си.

— А щастието всичко ли е? — попита Габорн.

— Да, в края на краищата мисля, че да — отвърна Бинесман. — То трябва да бъде целта на съществуването, да живееш живот в мир и радост.

Габорн помисли.

— Греша ли, като мисля да се бия с Радж Атън, използвайки неговата тактика? Като изобщо воювам с него?

— Да се воюва с него е опасно — рече Бинесман. — Не само за вас, опасно е за целия свят. Бих се радвал, ако той се присъедини към вашата кауза, бих се радвал. Но той ще се опълчи срещу вас и не е моя работа да казвам дали да воювате с него. Вашата задача ще е да съберете семената на човечеството. Вие трябва да решите кое да спасите, кое да оставите настрана.

— И вие вече започнахте тази задача. — Старецът махна към къщата на имението, където Боренсон и Мирима приготвяха вечерята в трапезарията.

Габорн потръпна при мисълта, че от него се очаква да подбере най-ценните хора, да спаси едни и да изостави други. Това щеше да се превърне в делото на душата му, на всяка негова будна мисъл. Но дори тогава нямаше гаранция, че ще успее.

— А Йоме?

— Добра жена, според мен — каза Бинесман. — Много е близка със силите, може да почувства и най-неуловимото влияние по-добре от вас… или от мен. Ще бъде ценна придобивка.

— Аз я обичам — каза Габорн.

— Тогава какво правите тук? — попита Бинесман.

— Оставям ѝ време да остане насаме, да потъгува. Боя се, че ако тя ме приеме, хората ѝ ще се разбунтуват. Те не ме искат.

— Аз на ваше място не бих се безпокоил за хората, а само за нея. Мислите ли, че тя иска да я оставите сама? Мислите ли, че не ви обича?

— Обича ме — каза Габорн.

— Тогава идете при нея. Ако тя скърби, скърбете с нея. Споделянето на болката заздравява раните ни по-бързо.

— Аз… мисля, че не бива. Не сега. Не толкова скоро… по-късно.

— Говорих с нея няма и преди час — каза Бинесман. — Тя попита за вас. Иска да ви види по някакъв много спешен въпрос… още тази вечер.