Баща му винаги го беше пазил. Сега той разбираше, че баща му е готов да продължи с това, дори да струваше живота му. Но Габорн беше Владетел на руни и макар даровете му да бяха малко, включваха широк спектър. Със своите ум, гъвкавост и жизненост, можеше да се сражава в битка по-добре от всеки простосмъртен войник. Освен това се беше обучавал много и в тактика, и с меча.

Като кралски син, се беше научил да се защитава, макар да се съмняваше, че ще може да излезе срещу някой от Непобедимите на Радж Атън.

Йоме сграбчи Габорн за ръкава на туниката и му зашепна разгорещено:

— Направи каквото казва баща ти! Отведи ме при Гроувърман. Щом стигнем там, ще му заповядам да се бие!

С чувство на примирение Габорн осъзна, че тя е права. Замъкът на Гроувърман се намираше на малко повече от трийсет мили оттук. Ако подгонеше силно конете, можеше да е там до два часа.

— Направи каквото ти казва — подкани го Ордън. — Може да помогне. Гроувърман събира силите си. Може би има вече десет хиляди защитници на стените си.

Габорн разбираше, че ще трябва да го направи, трябваше да отведе Йоме при Гроувърман. Но тази задача щеше да му отнеме поне пет часа. Нямаше да може да се върне тук преди пладне. Дотогава войските на Радж Атън щяха да са стигнали Лонгмът и щяха да са наложили обсадата.

А ако пристигнеше стохилядното подкрепление на Радж Атън, Габорн нямаше да може да премахне Вълчия господар.

— Йоме — помоли Габорн, — може ли да поговорим за момент насаме с баща ми?

— Разбира се — кимна Йоме и напусна. Крал Силвареста все така лакомо ядеше. Дните на Габорн и на баща му също останаха.

Габорн се почувства… странно натоварен с присъствието им, смутен от него. Въпреки това щом Йоме излезе, той отиде до баща си, сложи ръце на раменете му и заплака.

— Е, сега — прошепна кралят. — Бива ли един принц да плаче?

— Изпращаш ме на безполезна мисия — каза Габорн. — Усещам го. Нещо е… ужасно сбъркано.

Не знаеше как да го изрази, но чувстваше, че трябва да обсъдят някои неща… какво щеше да се случи, ако единият от тях загине. Бяха говорили за тази възможност много пъти в предишните години, след като бе убита майката на Габорн, а и в други случаи след това. Но този път Габорн изпитваше чувство за неизбежност.

Това, което всъщност му се искаше, от което имаше нужда, беше да се сбогува.

— Как можем да знаем, че битката ни е безплодна? — попита баща му. — Мога да поразя Радж Атън, докато ти се върнеш. Ще поставя конни рицари в двора, готови да щурмуват от портата на замъка. Когато хората на Гроувърман приближат, ще ги накараш да се изсипят от северната страна на хълма. Там наклонът е лек. Би трябвало да даде голямо предимство на пиконосците. Тогава моите рицари ще излязат да се присъединят към теб и ще заклещим онова чудовище в менгеме… Но трябва да ми обещаеш едно нещо, Габорн. Ще ме оставиш да се сразя лично с Радж Атън. Аз ще бъда главата на змията. Аз единствен съм подготвен за тази битка.

— Радж Атън може да се окаже по-опасен, отколкото мислиш — каза Габорн. — Той се стреми да се превърне в Дар всечовешки. Притежава толкова много дарове на жизненост, че не можеш да го убиеш лесно. Ще трябва да удряш в главата, да му отсечеш главата.

— Това поне го съобразих — отвърна крал Ордън и се усмихна на сина си.

Габорн се вгледа в очите на баща си и усети, че му поолеква. Стените на замъка гъмжаха от мъже, а и замъкът беше малък, лесен за защита. С шест хиляди мъже на тези стени баща му трябваше да може да го удържи дори срещу Непобедимите на Радж Атън.

Баща му се беше втурнал презглава към смъртта. Щеше да се срази в добре преценен двубой. Зарът вече беше хвърлен. Като глава на змията, баща му трябваше да се срази с Радж Атън. В сърцето си Габорн знаеше, че баща му е най-подготвен за тази задача.

Но го болеше, болеше го ужасно от това, че знаеше какво може да се случи, и че щеше да го позволи дори без едно сбогуване.

— Къде е Бинесман? — попита Габорн. — Той може да ти помогне да се защитиш.

— Магьосникът на Силвареста? — учуди се Ордън. — Представа нямам.

— Той ми каза… че ще се срещнем тук. Снощи призова от земята един вайлд и се надява да вкара съществото в битката. Тръгна към Лонгмът. — Габорн беше уверен, че Бинесман все пак ще дойде.

Прегърна баща си и опря чело на гърдите му. „Бях помазан да стана крал на тази земя“ — помисли Габорн. Разправяше се, че Ерден Геборен бил толкова чувствителен към земните сили, че когато някой от избраните му приятели изпаднел в голяма опасност, той усещал страха му. Когато някой от тях загинел, той усещал загубата на този живот.

Точно сега Габорн усети мириса на опасност около баща си и когато проникна с ума си, усети живот, като примигващ светилник, който се бори да остане запален. Усещането беше непривично, никога не си го беше представял, и Габорн се зачуди дали просто не си го е въобразил.

Но през цялата изминала нощ не беше спирал да язди. През това време беше виждал околния свят по-ясно от всякога. Ясноочето продължаваше да действа дълго след като бе решил, че въздействието му ще намалее. Може би щеше да му действа винаги.

Това бе само една от промените, които ставаха с него. Ставаше нещо удивително. Той подозираше, че стига само да се опита, ще може да види вече много по-надалече и много по-надълбоко. Можеше да използва Земния взор. Прегърна силно баща си, затвори очи и със сърцето си се опита да надникне в сърцето на крал Ордън.

Дълго време не видя нищо и се зачуди дали наистина беше прогледнал в сърцето на Радж Атън.

После, сякаш от някаква неизмерима далечина, върху Габорн връхлетя странна смесица от гледки, миризми и звуци. Най-напред видя морето, сините океански вълни, търкалящи се горди и силни под ярки небеса, препускащите към брега бели гребени. Майката и сестрите на Габорн, и дори самият той яздеха тези вълни, мятаха се като тюлени във водата, и крал Силвареста също яздеше по вълните. Но майката на Габорн беше по-голяма от останалите, все едно че беше някой царски морж, а другите — най-обикновени тюлени. Габорн вкуси тиквена питка, цялата покрита със слънчогледово семе и после полята с ябълково вино. Някъде отдалече чу ловни рогове. Докато слушаше, усети движението на кон, тичащ под него, после гърдите му сякаш се издуха от възторг, щом погледна над покривите на замъка в Мистария и чу човешкото множество да вика: „Ордън, Ордън, Ордън.“

В гърдите на Габорн се надигна велико и мощно усещане, усещане за обич и топлота, сякаш всички нежни чувства, които беше изпитал някога, сега се сляха и изригнаха в едно.

Днес Габорн можеше да вижда по-ясно от всякога. Можеше да вижда в сърцето на баща си и нещата, които обичаше баща му: морето, семейството си, тиквения хляб и ябълковото вино, лова — и това да прави хората щастливи.

При това прозрение Габорн изведнъж се отдръпна, почувствал се гузен. „Защо го правя?“ — зачуди се той. Вглеждането в бащината му душа беше някак смущаващо, натрапчиво и недискретно.

Габорн съвсем ясно си спомни своя дълг, спомни си сказанията за онова, което е правел Ерден Геборен, когато избирал своите воини. Страхуваше се за баща си, искаше му се да направи всичко, което можеше, за да го опази в този най-тъмен час.

„Днес ти ще се биеш — прошепна в себе си Габорн. — Но аз ще се бия до теб.“

Тичането от Седемте камъка, за да настигне войската си, беше дълго и тежко дори за Радж Атън. Един Владетел на руни с дарове на жизненост и метаболизъм може да тича по-бързо от всеки обикновен човек, но това изисква енергия. Дори един Владетел на руни не може да тича вечно.

Така че Радж Атън настигна войската си много преди зазоряване, но изпитанието беше тежко. Като пробяга над сто мили в пълно снаряжение, без храна, той загуби около двайсет фунта маса. Потта се стичаше от него на ручейчета, тъй че макар да спираше често да пие от потоци и локви, той изгуби още десет фунта вода. Не беше в най-добрата си форма, която би избрал, за да влезе в бой.