Ако Габорн му излезеше със скоростта дори на петима мъже и дарове на жизненост от други петима, Радж Атън нямаше да може да го надвие.

Вълчия господар се заоглежда отчаяно. Огнетъкачите му се бяха самоизгорили. Силарите му ги нямаше. Саламандрите се бяха върнали в долния свят и сега за дълго нямаше да могат да бъдат призовани. Всичките му тайнствени взривни прахове бяха прахосани.

„Дойдох, за да унищожа Ордън и Силвареста — помисли той, — и го постигнах. Но с това си създадох още по-голям враг.“

Беше време да бяга от Лонгмът, да бяга от Хиърдън и от всичките кралства на Роуфхейвън, и да преосмисли тактиката си. Колкото и победи още да извоюваше тук в Севера, той чувстваше как кралете на Роуфхейвън се измъкват от хватката му.

Радж Атън си имаше своите дарове, хиляди по хиляди. Но мините му бяха на изчерпване, а силарите му бяха в ръцете на неговия враг. Каквито и дарове да имаше сега, младият крал скоро щеше да се изравни с него.

Радж Атън беше напълно съкрушен.

Навяваше сняг. Първият сняг, който Радж Атън щеше да види тази зима. До няколко седмици планинските проходи щяха да се затворят.

Можеше да продължи това завоевание по-късно, прецени той и се стъписа. Ужаси го мисълта, че ще трябва да чака чак до пролетта.

Извика на хората си да започнат да се оттеглят, без да им остави време да оплячкосат замъка.

Остана неподвижен и смълчан, докато войниците му тичаха да изпълнят заповедта, да смъкват шатрите, да впрягат конете, да товарят фургоните.

Главанаците гиганти се появиха откъм замъка, понесли в грамадните си лапи трупове на защитници, които щяха да ядат пътьом за дома. По западните хълмове траурно завиха вълци, сякаш от скръб пред гледката на рухналия Лонгмът.

Съветникът на Радж Атън Фейкаалд викаше кресливо:

— По-бързо, смотаняци! Остави мъртвите! Вие там — помогнете да се натоварят тия фургони!

Снегът се усили и скоро натрупа пет пръста. Радж Атън стоеше, зяпнал към замъка Лонгмът. Чудеше се как се бе провалил тук, мислеше как Джюрийм го беше предал на крал Ордън.

Когато се отърси от унеса си, замъкът беше замрял. Никакви огньове не горяха вече там, не се чуваха викове на мъже, умиращи в агония.

Пред портите крачеше без посока Седрик Темпест, единственият оцелял — затискаше кървящото си ухо и мърмореше несвързани проклятия. Сигурно беше обезумял.

Радж Атън яхна един кон, сети се как вещерът Бинесман беше откраднал неговия, и подкара през хълмовете.

Когато Габорн стигна Лонгмът, всичко беше пусто, а руините на замъка лежаха под дълбок пласт току-що навалял сняг.

Войската на Габорн все още беше далече назад. Само петдесетина рицари яздеха достатъчно бързи коне, за да не изостават. В горите на запад скръбно виеха вълци и воят им се извисяваше и пропадаше в зловещи тонове.

Бинесман ги беше изпреварил — ровеше край развалините на цитаделата на Посветителите и търсеше нещо сред отломките.

Навсякъде се виждаха следите от касапницата и погрома — стени и кули в развалини, войниците на Ордън премазани под камъните. Само десетина от бойците на Радж Атън лежаха мъртви пред замъка, надупчени със стрели.

Голяма победа беше спечелил Радж Атън. Зашеметяваща ума победа, несравнима с никоя прочетена от Габорн в хрониките. През последния час той се беше опитвал да потисне чувствата си, подозрението си, че баща му е загинал. Сега се боеше от най-лошото.

На бойното поле беше останал жив само един воин — капитан в цветовете на Лонгмът.

Габорн подкара към него. Лицето на войника беше бледо, а очите му — пълни с ужас. Под шлема му от дясното ухо капеше кръв и засъхваше по гъстите му бакенбарди.

— Капитан Темпест — попита Габорн, като го позна. — Къде е баща ми крал Ордън?

— Мъртъв е, ми… милорд — каза капитанът, после седна в снега и отпусна глава. — Всички са мъртви.

Габорн го беше очаквал. Все пак новината го удари като с юмрук. Сложи ръка на гърдите си и усети, че едва си поема дъх. „Нищо не помогнах — каза си. — Всичко, което направих беше напразно.“

Огледа щетите и стъписването и ужасът му нараснаха. Никога не беше виждал толкова рухнал замък — и то само за няколко часа.

— А вие как оцеляхте? — попита без сили Габорн.

Капитанът поклати глава, сякаш точният отговор му се губеше.

— Радж Атън взе няколко от нас в плен. Той… изби другите. Мен ме остави жив, за свидетел.

— На какво? — попита Габорн.

Темпест посочи към кулите.

— Неговите огнетъкачи удариха първи. Призоваха едни създания от долния свят и удариха замъка със заклинания, от които желязото гореше… и едно огнено кълбо, което избухна във въздуха над портите и изхвърли мъжете като пръчки от стените… Но не това беше най-лошото. Защото после дойде самият Радж Атън и разтърси основите на замъка със своя Глас. Изби стотици! Аз… шлемът ми има дебели кожени наушници, но не мога да чувам с дясното си ухо, а лявото ми още звъни.

Габорн се взря изтръпнал в замъка.

Беше си представял, че Радж Атън е докарал някакви ужасни обсадни машини, за да разбие стените, или че е накарал огнетъкачите си да измислят някое неописуемо заклинание.

Беше видял огромната огнена гъба, когато се издигна във въздуха. Но изобщо не си беше представял, че стената може да се срине само от един вик.

Войниците зад него се бяха пръснали и бавно обхождаха бойното поле за някакви признаци на живот между развалините.

— Къде е… къде мога да намеря баща си?

Темпест посочи пътеката нагоре.

— Тичаше натам, към Тор Ломан. Гонеше Радж Атън, малко преди да започне битката.

Габорн обърна коня, но капитан Темпест притича пред него и падна на колене.

— Простете ми! — проплака той.

— За какво, че сте оцелели? — попита Габорн. Самият той изпитваше вината на онези, които, без да са искали, са останали живи, след като всички около тях са мъртви. И тази вина му тежеше. — Не само ви прощавам, изказвам ви похвала.

Конят му тръгна в тръс през заснеженото поле, изпратен от хлиповете на Темпест и вълчия вой.

Ризницата му задрънча, щом конят премина в галоп. Габорн се заизкачва по разкаляната пътека. Отначало не беше сигурен, че е тръгнал във вярната посока. Пътеката беше покрита със сняг и дири не се виждаха.

Но след около миля, когато пътеката пое под трепетликите, видя следи в калта и падналите листа — широките крачки на мъже с огромен метаболизъм, тичали през дърветата. Стъпки на по десет крачки една от друга.

След това беше лесно да се проследи дирята. Пътеката към Тор Ломан беше поддържана добре, храстите бяха изрязани. Така ездата стана лека и почти приятна.

По пътеката Габорн оглеждаше за следи от баща си, но не намери.

Накрая стигна голия връх на Тор Ломан и се озова сред моравата със старата обсерватория на херцога на върха. Тук снегът беше осем пръста. Габорн намери красивия шлем на Радж Атън под обсерваторията.

Самият шлем беше изкусно гравиран със сложни фигури от сребро, като сплетени въжета или като сплетените огньове, каквито огнетъкачите извличаха от небето. Преминаваха по предпазителя на носа и очните прорези. Между очите беше вграден голям диамант. Габорн го взе като военен трофей, върза скъсаната му каишка за седлото, като внимаваше да не счупи белите бухалски криле.

Докато го връзваше, задуши в студения въздух. Снегът беше прочистил небето, беше отвял повечето миризми, но все пак Габорн успя да различи мириса на тежката брокатена пелерина на баща си, както и на маслото, което предпазваше бронята му от ръжда. Баща му беше идвал тук. Можеше да е наблизо — жив или дори може би само ранен.

Габорн се качи на обсерваторията и се загледа в далечината. Преди десетина минути снегът беше спрял, така че видимостта беше доста добра, макар той да притежаваше само два дара на зрение и да не можеше да се нарече „далекогледец“. На изток Йоме и хората с нея прииждаха през полята. Бяха на десетина мили и приближаваха пътя за хълмовете Дъркин.