Радж Атън ги подкани да излязат напред и ги поведе към подвижния мост, докато неговите Непобедими влизаха в двора за клането.

— Вие шестимата — каза Радж Атън. — Един от вас ви спаси живота, но все още не знам кой от вас ще живее. Може да е един, може да сте всички. — Много добре знаеше кой проговори пръв — старият страхливец. Но не бързаше да го посочи. Трябваше да му отговорят всички, трябваше да разбере дали източникът ще каже истината. — Затова трябва да ви задам друг въпрос. Къде изпратиха силарите ми?

— Не знаем. Стражите ги откараха, без да кажат — отговориха едновременно мъжете.

Двама се забавиха с отговора. Радж Атън замахна и ги посече, може би с прекален ентусиазъм. Беше се боял, че силарите няма да са тук и че цялата атака ще се окаже пълно губене на време.

— Изборът се стеснява — прошепна той злокобно. Четиримата останали мъже гледаха с ужас. По челата им изби пот. — Кажете ми, кога тръгнаха силарите?

Още двама се поколебаха. Капитанът каза:

— Малко преди да пристигне Ордън.

Четвърти кимна в знак на съгласие и очите му блеснаха — бе загубил всякаква надежда да оцелее. Беше страхливецът. Разбираше, че е закъснял с отговора.

Радж Атън посече още двама и останаха само двама. Капитанът все още носеше цветовете на Лонгмът. Може би от него щеше да излезе ценен шпионин. Старият страхливец беше облечен в свински кожи — горски разбойник или бракониер. Радж Атън подозираше, че всъщност той не знае отговорите от първа ръка и затова беше принуден да бърза, дано го пощадят.

— Къде е Габорн Ордън? — попита Радж Атън. Мъжът в свинските кожи нямаше отговор. Радж Атън го прочете на лицето му.

— Влезе в замъка призори и замина малко след съмване — отвърна капитанът от Лонгмът.

Откъм замъка прозвучаха последните агонизиращи викове на умиращите пленници — стонове и писъци. Старецът в свинските кожи се присви — знаеше какво ще последва, а капитанът плувна в пот и задиша задъхано.

Капитанът имаше онзи съсредоточен навътре поглед, присъщ на хора, обзети от гузна съвест заради извършен грях. Радж Атън не разчиташе, че ще отговори искрено и на следващия му въпрос. Такъв човек можеш само да го принудиш, и то донякъде.

Радж Атън пристъпи напред и посече стареца в свинските кожи на две.

Помисли дали да не убие и капитана. Не искаше да остави свидетели, които да разкажат тайната за неговите магически прахове или да разкрият бойната му тактика. Щеше да е дреболия да го изкорми.

Но капитанът можеше да послужи за по-голяма цел. С разказа си как Радж Атън е съборил стените на Лонгмът само с един боен вик, този единствен оцелял щеше да всее страх сред кралствата на Севера.

Всички северни замъци, всички горди крепости и твърдини, устоявали хиляди години, докато хората се бяха сражавали с тот и с върколаците, както и помежду си — сега щяха да се окажат безполезни. Смъртни капани.

Хората на Севера щяха да го разберат. Щяха да бъдат подготвени за поражение.

— Изключително съм ви благодарен — каза Радж Атън на капитана. — Вие спечелихте живота си. Веднъж ми послужихте като Посветител. Сега ще ми служите отново. Искам да разкажете на другите какво стана тук. Когато ви попитат как сте оцелели след битката, кажете им: Радж Атън ме остави, за да свидетелствам за неговата мощ.

Капитанът кимна немощно. Краката му трепереха. Нямаше да може да издържи много дълго. Радж Атън сложи ръка на рамото му и го попита свойски:

— Имате ли семейство, деца?

Мъжът кимна, сълзите му потекоха и той извърна лице.

— Как се казвате?

— Седрик Темпест — проплака младият мъж.

Радж Атън се усмихна.

— Колко са децата, Седрик?

— Четири…

Радж Атън кимна разбиращо.

— Мислите се за страхливец, Седрик Темпест. Смятате се за изменник. Но днес вие останахте верен на своите деца, нали? „Децата са съкровище и който има повече, наистина е богат.“ Ще живеете заради тях, нали?

Седрик закима енергично.

— Има много видове герои, много форми на вярност — каза Радж Атън. — Не съжалявайте за решението си.

Обърна се и тръгна към шатрата си на хълма; спря да изтрие кръвта по острието на ятагана си в пелерината на един мъртвец. Замисли се за следващия си ход. Силарите му бяха отнесени… в Мистария вероятно, или в която и да е от стотината околни крепости. Подкрепленията му закъсняваха. Към него приближаваше армия.

Но вече разполагаше с едно ново оръжие, с което все още можеше да спечели тази война, въпреки всякакви очаквания.

Мъжете с малко дарове на жизненост около Радж Атън бяха силно пострадали от вика му, следователно не биваше да използва това оръжие прекалено близо до своите хора. Което означаваше, че ако реши да убие Габорн със силата на своя Глас, трябваше да застане срещу него сам.

От оловносивите небеса запрехвърчаха малки снежинки и се засипаха в краката му. Не бе забелязал колко студено е станало.

Огледа отвън щетите, нанесени на замъка. Стените се бяха напукали, на много места от зида бяха изпопадали камъни. Но все пак над него се издигаха масивни стени от черен камък, над сто стъпки високи. Камъните в основата бяха дълги трийсет стъпки, четиринадесет на дебелина и дванадесет на височина. Всеки камък тежеше хиляди тонове. Тази крепост беше стояла несъкрушима от столетия. Беше видял на портите ѝ вълшебните прегради на земното обвързване.

И най-мощните заклинания на неговите огнетъкачи едва ли щяха да съборят тези стени. Катапултите му дори не ги бяха олющили. Но гласът му беше разкъртил част от масивните камъни в основите.

Дори Радж Атън изпита удивление. Дори за самия него не беше съвсем ясно в какво точно се превръща. Беше завзел замък Силвареста само със силата на обаянието си. Сега беше открил, че Гласът му се превръща в мощно, зашеметяващо оръжие.

В неговите владения в Юга непрекъснато умираха Посветители и се наемаха нови. Съчетанието на качествата му винаги беше подвижно. Но в едно той беше убеден: прибавяха се повече дарове, отколкото се губеха. Мощта му се усилваше. Той се превръщаше в Дар всечовешки.

Може би точно сега беше моментът да се изправи срещу онзи млад глупак — Земния крал с неговите армии. Радж Атън изръмжа.

Обърна се и нададе страхотен рев, хвърли гласа си към близката стена.

— Аз съм по-могъщ от Земята!

Лонгмът запращя… цялата южна стена се разтърси.

Седрик Темпест също залитна и побягна от портата, стиснал с две ръце шлема си, после се срина и се сви на кълбо.

За жалост горната половина на цитаделата се срина наляво. Някои от хората му вътре в замъка нададоха писъци, щом сградата рухна върху тях. Сякаш рухнаха преградите на земната сила, обвързала замъка, оставяйки цитаделата в развалини.

В същия миг откъм хълма се чу пращене на дърво.

Радж Атън се обърна и видя как грамадният дъб до шатрата му се разцепва на две… и половината дърво пада върху фургона с Посветителите му.

Радж Атън усети смъртта на няколко незначителни човешки същества, и усети също така онзи отнемащ дъха шемет, който съпровождаше загубата на качество.

Светът около него се забави ужасяващо. От дълги години Радж Атън водеше фургона със себе си. В него караше Дервин Фейл, човек който му бе отдал дара на метаболизъм преди много години и се беше превърнал във вектор.

Дервин току-що беше загинал заедно с Посветителя, който преливаше обаяние към Радж Атън и неколцина други по-маловажни хора.

Радж Атън се удиви от тази своя внезапна мудност. Дали неговият Глас бе прекършил дървото, или Земята бе решила да го накаже?

Нямаше как да отговори на този въпрос. А беше толкова важен. Магьосникът Бинесман го беше проклел, като че ли без никакъв ефект досега. Дали неговото проклятие не беше отслабило дървото?

Или го бе направил собственият му Глас?

Толкова слаб удар. И толкова ефективен.

Радж Атън се зачуди, но в този момент това вече нямаше значение. Радж Атън, въпреки победата си над Лонгмът, беше съкрушен. Макар да притежаваше ума, гъвкавостта и мускула на хиляди хора, без скоростта си той се превръщаше във „воин с нещастни пропорции“. Дори един обикновен войник, някой жалък хлапак без дарове бе в състояние да го посече.