Габорн се боеше, че той е причината за това, че хитрината му е накарала Радж Атън да побърза с щурма си срещу Лонгмът, вместо да накара Вълчия господар да побегне в ужас, както се беше надявал.

Докато яздеше, в главата му започнаха да се оформят думи от някакво полузапомнено заклинание от древен том. Въпреки че все още не беше си се представил като едно цяло със земните сили, неволно усети, че устата му тихо мълвят:

Стъписа се, че такова заклинание неканено е изплувало в ума му. Но в същия момент си припомни заклинанието и му се стори съвсем редно да го изрече, сякаш се беше натъкнал на ключ към почти забравена врата.

„Земните сили растат в мен“ — помисли той. Все още не знаеше до какво ще го доведе това, в какво ще го превърне.

Обезпокои се за баща си и веднага щом помисли за него, усети, че е изпаднал в голяма опасност, усети, че опасността го е загърнала като гробен саван.

Надяваше се само, че баща му ще издържи битката. Вдигна бойния рог, изсвири и другите около него направиха същото. Хората в челото на армията запяха песни за бран.

Радж Атън имаше в обкръжението си десетки далекогледци, но никой не можеше да се сравни с него, никой не притежаваше толкова много дарове на взор. Радж Атън не знаеше точно колко дара има самият той, но беше сигурен, че наброяват хиляди. Можеше да различи жилките в крилете на муха от сто разкрача, можеше на звездна светлина да вижда толкова ясно, колкото един обикновен човек — на слънчева. Докато повечето хора с толкова много дарове на зрение щяха да са слепи през деня, жизнеността на Радж Атън му позволяваше да издържа и на най-яркото слънце.

Нищо не му струваше да забележи вдигащия се откъм изток облак от приближаваща армия.

След като се изкачи на върха на кулата, Радж Атън продължи да търси с очи на юг и на запад за знаци от армията на Виштимну, знаци за помощ. Поради повишения му метаболизъм му се струваше, че дълги минути оглежда хоризонта, за да зърне жълто знаме, издигащо се над зеления горски килим, или отблясъка на слънчев лъч по метал, или праха, вдигащ се от многото крака, или цвета, за който човечеството нямаше име — цвета на топли тела.

Но дори зрението на един далекогледец си имаше граници. Той не можеше да вижда през стени, а горският килим на запад беше истинска стена, която можеше да скрие много армии. Нещо повече, влажен вятър от юг духаше над степта от просторните полета на Флийдс, пълни с прах и полен, и ограничаваше гледката до трийсет-четирийсет мили.

Той стоеше, затаил дъх. Времето не го притесняваше. С толкова дарове на метаболизъм сигурно беше оглеждал хоризонта на югозапад не повече от шест секунди преди да разбере, че няма да види нищо. Армията на Виштимну все още беше много далече.

Тогава се обърна на изток и сърцето му се смрази. В далечината конят на Бинесман пъплеше през равнините. Радж Атън веднага разбра направлението му: на самата граница на видимостта се издигаха златните кули на замъка Гроувърман, до река от сребро. А пред замъка бе тръгнала в поход армия, подобна на която рядко бяха виждали очите му: хиляди и хиляди мъже.

Най-отпред вървеше ред копиеносци, по пет хиляди в редица, слънцето се отразяваше от щитовете и шлемовете им. Зад тях прииждаха хиляди и хиляди стрелци и конни рицари.

Вече бяха прекосили степта на разстояние от пет до седем мили от замъка Гроувърман. От такова голямо разстояние и при толкова прашен въздух не можеше да ги види съвсем ясно. Сухият прах скриваше броя им, вдигаше се от нозете им на облак, на стотици стъпки височина. Много приличаше на пушек от полски пожар.

Но зноят, който виждаше той под прахта, не беше от огън. Виждаше топлината на живот, топлината на стотици хиляди живи тела.

Сред ордата се развяваха знамена с десетки цветове — зелените знамена на Лайсъл, сивото на северен Кроудън, червеното на Интернук. Забеляза и рога в тълпата — рогатите шлемове на стотици хиляди воини, свирепите брадвари на Интернук.

„Не може да бъде“ — помъчи се да се успокои той. Пиромантът му беше казал, че кралят на Интернук е мъртъв.

„Може би — възрази разтревоженият му ум. — Но армиите на Интернук идат насам.“

Радж Атън затаи дъх и затвори очи. Долу в полето надигащите се ветрове засъскаха в дърветата, но далече, много далече, под звука на кръвта, препускаща във вените му, отекнаха бойни рогове. Виковете на хиляди гласове се надигнаха в бойна песен.

„Всички армии на Севера — осъзна той. — Събрали са се срещу мен.“

При портите на замък Силвареста пратеникът на Ордън беше казал, че кралят замислял това нападение от седмици. И беше намекнал, че предатели в собствените редици на Радж Атън са разкрили наличието на силари на крал Ордън.

Радж Атън беше отхвърлил тази версия, изобщо не бе допуснал възможността да е истина — защото ако беше истина, предвещаваше такива тежки последствия за неговото нашествие, че той не смееше и да мисли за тях.

Ако беше истина, ако Ордън бе планирал това нападение още преди седмици, то тогава той можеше да потърси помощ, можеше да призове за битка кралете на Севера.

Преди четири седмици Ордън бе тръгнал на поход. Четири седмици. Свирепият Боен вожд на Интернук можеше да е събрал ордите си, да ги е изпратил с лодки до скалистите брегове на Лайсъл, после да ги е подкарал насам, присъединявайки към тях свободни рицари от различните кралства.

Тези нямаше да са обикновени войници. Нямаше да са мъже, които ще се разтреперят, щом видят Непобедимите на Радж Атън.

Радж Атън отново отвори очи, тъкмо когато конят на Бинесман обърна, за да се присъедини към процесията — в челото ѝ.

„Новият крал на Земята идва“ — беше казал старият вещер. Сега Радж Атън разбра истината. Този Земен пазител щеше да се присъедини към неговите врагове. Този Земен пазител наистина щеше да служи на крал. „Земята те отхвърля…“

Радж Атън почувства как в него се надига някакъв неведом ужас. Беше сигурен, че в челото на тази армия приближава някакъв велик крал. Кралят на чародея. Кралят, за когото го беше предупредила неговата пиромантка.

И водеше армия, пред която Радж Атън не можеше да устои.

И докато се взираше натам, пред очите му стана нещо удивително: точно в този момент един огромен облак от прах над армията започна да придобива форма — високи стълпове прах се издигнаха във въздуха на стотици крачки височина като върхове на корона, и в кълбото от прах се оформи лице, строго лице на жесток мъж, чиито очи носеха смърт.

Земният крал.

„Аз дойдох да го унищожа, а сега той идва да унищожи мен“, разбра Радж Атън.

Оставаше му малко време. Трябваше да се върне при замъка, да го превземе бързо, да си прибере силарите и да бяга.

Радж Атън се втурна надолу по стъпалата на Тор Ломан с разтуптяно от ужас сърце.

Радж Атън тичаше по горската пътека, прескачаше камъни, профучаваше през поляни. Вече подозираше, че в Лонгмът няма никакво съкровище, че силарите са преместени.

Всичко сочеше към това: Ордън на практика молеше да го убият. Явно се беше включил в змия. Ако го убиеше, змията щеше да бъде обезглавена, освобождавайки друг воин да се бие с почти същия метаболизъм, какъвто сега притежаваше Ордън.

Но щом Ордън останеше жив и обезсилен, то и змията оставаше цяла. Радж Атън трябваше само да намери воините, посветили се на змията, да ги избие и да насече змията на късове.

Съществуването на змия изглеждаше доказателство, че силарите са напуснали Лонгмът, защото ако Ордън беше получил вече стотици дарове, нямаше да му се налага да разчита на змия, за да придобие сила. Щеше да е натрупал и повече жизненост. Но той получи рани твърде лесно и се изцеряваше твърде бавно.