Не, невъзможно беше да е взел стотици дарове, нито дори десетки. Тук той не разполагаше с необходимите хора, които да му послужат като Посветители. Затова беше преместил силарите. Вероятно недалече. Хората, които крият ценности, рядко ги крият далече. Предпочитат да могат често да ги проверяват.
Все пак беше възможно Ордън да ги е дал на някой друг.
През цялата сутрин Радж Атън се беше колебал да нападне замъка по някаква причина, която не можеше да назове. Нещо у войниците по стените го беше безпокоило. Сега разбра какво беше то: принц Ордън го нямаше на тези стени. Беше очаквал баща и син да се сражават заедно, като в старите песни.
Но сина го нямаше.
„Новият крал на Земята идва“, беше му казал старият магьосник. Но магьосникът беше натъртил на думата нов. „Виждам надежда за дома Ордън“, беше казал.
Принц Ордън. Колко логично. Момчето си имаше земни заклинания, които да го пазят, имаше си магьосник на служба при него. Габорн беше боец, Радж Атън го знаеше. На два пъти беше изпращал Салим да го убие в усилието си да попречи на Мистария да се съюзи с по-добре укрепено кралство. Но убиецът се беше провалил.
„Всеки път ме изиграваше, уби пиромантката ми, избяга ми…“
Значи сега Габорн притежаваше силарите. И беше получил дарове, и яздеше начело на настъпващата армия. Вярно, Габорн не бе имал достатъчно време да натрупа дарове, но това можеше лесно да се оправи. Ордън беше върнал Лонгмът преди три дни. През това време дузина верни войници можеше да са получили дарове в полза на Габорн, да са се подготвяли да действат като вектори, да са изчаквали Габорн да се върне в замъка Гроувърман. Новите Посветители можеше да са укрити в Лонгмът или в Гроувърман, или в който и да е от замъците наоколо.
В много случаи Радж Атън беше прилагал същата тактика.
Радж Атън тичаше към Лонгмът и премисляше всички тези неща. Бързо изчисли колко време ще му трябва да превземе Лонгмът, да унищожи силите вътре и да потърси съкровището, за да провери предположението си.
Все още криеше трикове в ръкавите си, оръжия, които не беше смятал да прилага този ден. Не беше искал да разкрие пълната си сила в битка, но изглежда, щеше да се наложи.
Прецени и колко време ще му трябва след това, за да избяга. Армията от Гроувърман беше на двайсет и пет мили оттук. Повечето войници бяха пешаци. Ако всеки от тях имаше по един дар на метаболизъм и един на сила, щяха да са тук до три часа.
Радж Атън смяташе да приключи за един.
В замъка Лонгмът капитан Седрик Темпест се безпокоеше за хората си, безпокоеше се за Ордън, безпокоеше се и за себе си. След като Ордън и Радж Атън бяха затичали на север, двете армии стояха в очакване, като армията на Радж Атън се подготвяше за битка.
Великаните бяха довлекли цели дъбове и ясени на склона на хълма и ги струпаха на клада. След което вътре пристъпиха огнетъкачите ѝ дърветата пламнаха.
Тримата дълго танцуваха в пламъците, огънят галеше голата им плът, всеки от тях обикаляше по ръба на кладата, рисуваше магически знаци във въздуха, символи от сияещ с призрачно синя светлина огън, които увисваха сред дима като окачени на крепостна стена.
Гледката беше зловеща и хипнотизираща.
След това тримата започнаха да се въртят и да припяват в някакъв странен танц, сякаш всеки влизаше в съзвучие с огъня, танцуваше с трепкащите му пламъци, превръщаше се в едно цяло с него.
После всеки от огнетъкачите започна да се поклаща, да подскача и да се върти, и да пее песен, изпълнена със страст и зов.
Една от най-могъщите сили на огнетъкачите беше да призовават чудовищни същества от долния свят. Темпест беше чувал за такива неща, но малцина хора на този свят бяха ставали свидетели на Призоваването.
Хората по стените започнаха да правят знаци за закрила, да мърморят полузабравени заклинания. Един странстващ маг, дошъл от горските пущинаци, започна да чертае руни във въздуха, а хората се струпаха около него, за да ги предпази.
Темпест захапа нервно устни, докато магьосниците долу събираха мощта си. Стените от огън на кладата започнаха да се втвърдяват, да се превръщат в зелени неща, по нищо не приличащи на обикновения земен огън. Оформяше се портал от светлина.
След още миг Темпест видя как в тази светлина се оформят тела: бели огнени саламандри, които се поклащаха и подскачаха, все още недовършени напълно.
При вида на тези призовани в пламъците създания мраз прониза Седрик Темпест до костите. Хората му не можеха да се бият с такива чудовища. Беше безумие да се остава тук, безумие беше и да се бяга.
Гърлото на Темпест се стегна. Помощ. Трябваше им помощ.
И тъкмо си го помисли, когато забеляза мъгливо движение на изток от замъка — някой тичаше през хълмовете, връщаше се от Тор Ломан. Надяваше се да е крал Ордън, помоли се на Силите дано Ордън да се връща с победа.
Но мъжът, който тичаше през хълмовете, не носеше пелерината на Ордън от зелен брокат. Към тях тичаше Радж Атън; шлема му го нямаше.
Темпест се зачуди дали Ордън изобщо е догонил Вълчия господар, после погледна надолу към цитаделата. Шостаг Брадваря беше вторият след Ордън. Ако Ордън беше загинал, то Шостаг щеше да се е надигнал, щеше да е новата глава на змията. Но Темпест не видя косматия разбойник в двора на цитаделата.
Може би Ордън все още беше жив, щеше да дойде на бой заради тях.
Радж Атън изрева заповед на бойците си да се подготвят за щурм.
Една стара поговорка гласеше: „Когато Владетелите на руни воюват, поданиците загиват.“ Беше вярно. Посветителите в техните уж добре пазени цитадели, обикновените стрелци, селските момчета, сражаващи се за живота си — всички те щяха скоро да паднат под гнева на Радж Атън.
През целия си живот Седрик Темпест се беше стремил да бъде нещо повече от обикновен човек от простолюдието, да избегне тази съдба. Беше станал подсилен воин едва на дванадесет години, стигна до сержант на шестнадесет, до капитан на гвардията — на двадесет и две. През всичките тези години беше свикнал да чувства силата на други хора в ръцете си, да има здравето на Посветителите, течащо в собствената му кръв.
До този момент. Формално той командваше защитата на Лонгмът, мъчеше се да стегне силите си срещу войските на Радж Атън. Но си беше почти обикновен човек. В битката за Лонгмът повечето му Посветители бяха избити. Имаше един дар на ум, един на жизненост, един на гъвкавост. Нищо повече.
Плетената му ризница тежеше на плещите му, бойният му чук висеше вяло в ръката му.
Ветровете от юг го смразяваха и той се зачуди какво ще донесе този ден. Сви се зад бойниците. Смърт, какво. Смърт усещаше той във въздуха.
Но засега подготовката за битка спря. Войниците, великаните и кучетата на Радж Атън стояха далече извън обсега на метателните оръжия. Още няколко минути продължиха работата си огнетъкачите — танцуваха, извиваха се, въртяха се в недрата на своята огнена клада, слети с пламъците; а сияещите саламандри се очертаваха все по-ясно, превръщаха се в червеи от бяла светлина, добавяйки от своята магическа сила към тази на огнетъкачите.
Огнетъкачите прекъснаха дивия си танц и като един вдигнаха ръце към небето.
Небето стана черно като оникс, щом огнетъкачите започнаха да извличат енергия от недрата му. Отново и отново те се протягаха нагоре и улавяха светлината. Отново и отново я събираха в ръцете си и просто я задържаха, така че дланите им се превръщаха в зелени искрящи светлини, които засияваха все по-ярко и все по-ярко.
Странстващият маг замърмори проклятия.
Магията на огнетъкачите отнемаше не само небесната светлина. Дори въздухът започна да изстива. Темпест видя, че стените на замъка се покриват със скреж, и усети, че дръжката на бойния му чук започва да залепва в ръката му и да щипе — беше замръзнала.
Скреж започна да се оформя и по земята — най-много близо до кладата, и се разгръщаше над полята и около армията, сякаш този отвъден огън извличаше топлина, вместо да отдава. Огнетъкачите вече извличаха енергията от огъня толкова ефикасно, че Темпест си представи, че дори и той може да стои незасегнат сред онези смарагдови пламъци и да крачи през тях, без да изгори.
