Зъбите му затракаха. Сякаш бяха започнали да изсмукват топлината на собственото му тяло. Той вече можеше да види по-ясно саламандрите в пламъците — призрачни същества с опашки от огън, които подскачаха и танцуваха, и се взираха в мъжете по стените на замъка.

— Пазете се от очите на саламандрите. Не гледайте в пламъците! — започна да вика странстващият маг.

Темпест разбра опасността. Защото когато очите му срещнаха иглите от огън, оформящи очните орбити на един саламандър, макар да стана за много кратък миг, очертанията на звяра станаха много по-ясни, а кръвта на Темпест се смрази още повече. Хората започнаха да извръщат очи, да се взират в главанаците или в мастифите, или да гледат Непобедимите — всичко друго, но не и саламандрите.

В този ужасяващ мрак огънят на кладата нарастваше свръхестествен — превърна се в зелен огнен свят, чиито стени бяха украсени със зловещи руни, а съществата в неговите недра нарастваха на сила с всеки миг.

Облаците в небето станаха толкова студени, че заваля градушка и ледените късове заотскачаха като чакъл от бойниците, биеха по шлемовете и броните на защитниците на замъка.

Темпест беше уплашен до дъното на душата си. Не знаеше какво могат да опитат огнетъкачите. Дали щяха просто да изсмучат жизнената топлина от хората по стените? Или щяха да пратят огнени валма и да обгорят с тях редиците им? Или бяха замислили някакъв още по-пъклен план?

Сякаш за да отговори на въпроса му, един огнетъкач изведнъж прекъсна премятанията си в сърцевината на смарагдовите пламъци. В един продължителен миг въжета от зелена енергия се намотаха от небесата и се спуснаха към подложените му шепи. Небесата станаха по-черни и от най-черната нощ. Чу се далечен тътен, но дали светна мълния, Темпест така и не видя.

В този миг сякаш времето и всички звуци изведнъж замряха в очакване.

После огнетъкачът сбра енергията си в шепа, все едно че оформяше снежна топка, и запокити зелен огнен сноп към стените на замъка. И падна по гръб, напълно изцеден.

Зеленият прът се взриви в подвижния мост с гръм, сякаш в отговор на небесния. Замъкът се разтресе и Темпест се хвана трескаво за един от зъберите за опора. Древните земни заклинания, обвързали дъбовите греди и камъка на моста, трябваше да устоят на огъня. Нали допирът на огнения дух преди петнадесетина минути само беше опърлил дървото на моста.

Но никога не беше създавано нещо, което да устои на пъклен огън като този. Зелените пламъци помляха железните решетки на моста и се понесоха нагоре по метала, прогаряйки желязото с ярка светлина, стигнаха до веригите, които държаха моста. Като по чудо, пламъците не обгориха дървените талпи на моста, не изгориха и каменната арка около него. Само желязото захапаха, само него изгориха.

Седрик Темпест ужасѐн си представи как допирът на този пламък ще подейства на облечените в броня войници.

Със скърцане и пукот, мостът падна и се отвори.

Темпест извика на защитниците да слязат от стените, за да подкрепят бойците зад рухналия мост. Долу в двора имаше триста рицари, готови да предприемат контращурм, ако се наложи. Но дворът също така беше затрупан с коли и бурета, оформящи барикада, която нямаше да е достатъчна. В градушката и тъмнината мъжете се разтичаха да заемат по-добри позиции. Няколко рицари се развикаха, искаха да нападнат още сега, да атакуват, докато могат да бъдат от полза. Други защитници долу се постараха да барикадират вратите още по-здраво. Бойни коне зацвилиха и заритаха и не един рицар падна от коня си и беше стъпкан.

Цялото небе отново почерня — въжета от усукана енергия започнаха да захранват друг огнетъкач. Минута по-късно огнетъкачът запокити огромно кълбо от зелени пламъци към източната кула, гледаща над моста.

Пламъците забушуваха в кръг около основата на кулата, така че за миг сякаш зелен пръстен се стегна около каменен пръст. Но тези пламъци бяха живи и започнаха да търсят вход. Сякаш започнаха да се провират през амбразурите и дупките за изливане на врящо масло. Трептяха и ближеха сивия камък, закъртиха хоросана, запечатал кулата, след това нахлуха през прозорците. С нарастващ ужас Темпест осъзна, че това огнено заклинание е по-мощно от предишното.

Какво стана след това — Седрик Темпест не искаше и да знае, но се беше вцепенил и не можеше да отвърне очи.

Камъните на кулата като че ли застенаха от болка и от дупките в кулата, от основите до покрива, изригна вятър и светлина, щом всяко парче дървена дъска или щит, всяко вълнено пано по стените, всяка нишка от плат и всеки косъм по всеки човек в кулата изведнъж лумнаха в пламъци.

От прозорците блъвнаха жестоки светлини и капитан Темпест видя уловените в огнения капан войници — обезумели танцьори, крещящи от ужас в огнения пъкъл.

Нищо не можеше да излезе срещу такава магия. Отчаян, Темпест се зачуди какво да направи. Щурмът още не беше започнал, но портите на замъка вече бяха сринати.

Чу се вик, който сякаш отекна до небето и проряза мрака и пелената на градушката — гласът на Радж Атън:

— Приготви се за щурм!

Странно как през последните няколко минути Темпест беше изгубил от погледа си вражеския командир. Сега видя Радж Атън на склона на хълма, застанал сред хората си, загледан към замъка с… апатия.

Добре тренираните бойци на Вълчия господар знаеха какво трябва да правят. Артилеристите му започнаха да пълнят с железни заряди кошовете на метателните машини и да стрелят срещу стените.

Хората на Темпест се заприсвиваха зад бойниците — градушката, сипеща се от небето, носеше гибел. Един стрелец до него бе улучен от железен топуз в главата и бе пометен от стената. Мъжете занадигаха щитове, за да се предпазят.

Темпест погледна към странстващия маг, но той се беше свил зад бойниците с очи, изпълнени с ужас.

Вятърът от юг се усили и за няколко секунди имаше светлина — огнетъкачите отдъхваха. Темпест видя как шпионският балон на Радж Атън, прибран преди няколко минути, изведнъж се издигна високо като граак, въпреки убийствената градушка. Четиримата в коша започнаха да изпразват отгоре чували с тайнствени прахове, които се посипаха над замъка на мръсни облаци от жълто, червено и сиво.

Темпест зяпна, зачуден къде ли може да е крал Ордън. Молеше се безмълвно дано кралят да се върне, за да ги спаси.

Но ето че търсейки още сила, огнетъкачите на Радж Атън започнаха отново да теглят от небесата въжета огън. Зелени стени от пламък заблестяха като смарагди около голямата огнена клада и странните им заплетени руни засияха отново. Овъглените дървета в тази стена бяха зловеща гледка — като извити пръсти и ръце на човек, когото пекат жив. Или като късове желязо в ковашка пещ. Всичко засия в горящия ад — огнетъкачите, свирепите саламандри, танцуващи между дънерите в центъра на огъня.

Докато огнетъкачите грабеха огън от небесата, тъмнината се усили и придаде на бойното поле смътен, треперлив, едва доловим за окото облик. За няколко секунди градушката отгоре заби с още по-голяма ярост, а въздухът се смрази на сива мъгла.

В този потръпващ мрак Темпест видя как гигантите надигат стълбите, видя как мъжете по бойното поле изваждат оръжията си.

— Стрелците в готовност! — изрева Темпест и погледна на север, очаквайки с надежда да се появи Ордън.

Но вече се боеше, че това няма да стане, боеше се, че Ордън още е жив и че змийският кръг не се е прекъснал. Може би Ордън така и не беше настигнал Радж Атън и все още тичаше горе в безплодния си лов. Или лежеше някъде с отнети сили.

Сърцето на Темпест заби като полудяло. Трябваше му защитник. Можеше да направи само едно — да призове рицарите в кръга да оформят нова глава. Но не, това нямаше да стане. Посветителите в замъка бяха пръснати надалече един от друг. Нямаше време да ги намери и да поговори с всички.

Трябваше да прекъсне змийския кръг, да убие някой Посветител, за да може змията да оформи нова глава.

Отсреща на хълма Радж Атън посегна към небето, сякаш искаше да изтръгне облаци от него. Стотици мастифи се устремиха към замъка на черна вълна, червените им маски и железните нашийници им придаваха ужасяващ вид. Водачът им залая.