Главанаците гиганти занадигаха големите обсадни стълби, по двама великани на стълба, и закрачиха към замъка с привидно бавни крачки, но покривайки с всяка крачка по четири мъжки разкрача. Черни бегемоти, пъплещи в нощта.

Темпест нямаше време да обяснява какво трябва да се направи. Напусна поста си над портата и затича към стълбите.

— Капитане? — извика един от хората му, като че ли обезпокоен, че Темпест се е оказал жалък страхливец.

Темпест наистина нямаше време за обяснения. От бойното поле се надигна вик и три хиляди стрелци на Радж Атън се понесоха напред, за да прикрият щурмуващите.

Непобедимите на Радж Атън вдигнаха щитовете си и тръгнаха на щурм. Най-отпред тичаха петдесет души, понесли таран — гигантска желязна вълча глава в края на дъбовия ствол. Темпест малко разбираше от обсадни магии, но ясно видя, че желязната вълча глава е обвързана с мощни заклинания. В мъртвите ѝ очи блестеше огън.

Въпреки че подвижният мост беше паднал, хората на Темпест набързо бяха приготвили дървена решетка и я бяха вдигнали малко назад. Таранът щеше да се забие във вътрешните отбранителни съоръжения. Зад тях конните рицари на Лонгмът наведоха дългите си пики.

Непобедимите на Радж Атън се носеха напред, земята под тях тътнеше от обутите им в желязо стъпала, тътнеше под жестокия град, който бе започнал да се сипе неумолимо. Непобедимите бяха мъже с много дарове на жизненост, на мускул и на метаболизъм.

Гигантите пристъпваха на отскоци със стълбите, Непобедимите — с техния таран. Тайнствените прахове, хвърлени от балона, вече захлупваха портите на замъка като сивата длан на съдбата.

За миг Темпест се поколеба дали да остане с войниците си, или да побърза да убие Шостаг.

Отвъд полята катапултите на Радж Атън изхвърлиха железния си товар…

Радж Атън гледаше одобрително как катапултите мятат железните кълба, пълни с минерални прахове от сяра, поташ и магнезий, които щяха да се смесят с други соли в облака над стената на замъка.

Изстрелването на тези кълба бе изчислено така, че да се устремят през небесата в момента, в който таранът се окаже на сто разкрача от подвижния мост.

В тъмнината и градушката лъкометците по стените на Лонгмът видяха залпа на катапултите и се снишиха за укритие, като загубиха ценни секунди, които им бяха нужни, за да се прицелят в Непобедимите на Радж Атън.

От дълги години Радж Атън беше отглеждал и беше хранил своите огнетъкачи. По планините южно от Ейвън непрекъснато горяха огньове, за да умилостивяват Силата, на която служеха магьосниците. Неговите огнетъкачи бяха — поне така беше убеден Радж Атън — най-страховитите от своя вид на земята.

А и тези огнетъкачи бяха извършили големи проучвания по използването на взривни огньове. Отдавна беше известно, че когато пшеница и ориз се изсипят в зърнохранилищата, огънят от малък фенер може да подпали въздуха с взривяваща сила. Миньорите, копаещи въглища дълбоко в планините на Мъятин, отдавна бяха разбрали, че въглищният прах започва да искри от допира на техните лампи и че понякога избухва с такава сила, че цели забои в мината могат да рухнат.

От поколения хората отглеждаха цветя от пореч да им дават кураж, а децата се забавляваха, хвърляйки сухите им стръкове в огъня, за да чуят пукането, което издаваха при избухването си.

Но никой не беше помислял как да се възползва от взривната сила на такива вещества. И ето че огнетъкачите на Радж Атън бяха проучили явлението, научили се бяха да приготвят, да смилат и да смесват праховете.

Сега Радж Атън гледаше с възхищение и задоволство как многото години хранене на неговите чародеи и финансирането на тайнствените им изследвания си връщат разходите. Небесата станаха по-черни и от най-черната нощ, докато последните огнени въжета се извиваха надолу към земята. От въздуха се сипеше градушка и над главата му екнеше небесен тътен.

Грамадната огнена клада, където стояха огнетъкачите заедно със съществата, които бяха призовали, изведнъж угасна като свещ, зелените стени се сринаха, а съществата вътре погълнаха в себе си цялата светлина и зной.

Небесата останаха черни и в тази внезапна, пълна тъмнина нито един стрелец не можеше да види целта, за да стреля. Цели десет секунди небесата не даваха никаква светлина.

По стените на замъка рицарите на Ордън извършиха един последен предизвикателен акт — подеха някаква мрачна песен.

Под прикритието на черната пелена бойците на Радж Атън продължиха да напредват към стените.

Когато лъкометците по стените на замъка се надигнаха да стрелят по невидимите нападатели, от центъра на огнения пъкъл се изстреля ослепителна светлина.

В нейния внезапен прилив човек можеше да види ужасените лица на защитниците на Лонгмът. Храбри неопитни хлапета, храбри мъже, треперещи, но изпълнени с упорство.

Огнената вълна се втурна неудържимо към Лонгмът и стигна тайнствените прахове, пръснати в небето.

И тогава цялата арка над портата се разтърси в огнен ад. Праховете на Радж Атън избухнаха в огнен облак, който се заиздига като огромна гъба с основа от сто разкрача и бавно се възнесе на цяла миля в нощното небе. Взривът изхвърли няколко бранители от стените като парцалени кукли. Мнозина паднаха зашеметени, други приклекнаха от ужас.

Но грамадната зелена огнена вълна не беше само искрата, която да подпали взривните прахове. Беше много повече.

Тя обля стените на замъка и обля стотиците защитници, които все още стояха прави на позициите си.

По претъпканите стени, встрани от първоначалния взрив над арката, воините се бяха скупчили рамо до рамо по шест души в дълбочина. Зелените пламъци преминаха над тях като ревящи морски вълни.

Лонгмът не беше идеалният замък, на който Радж Атън да приложи праховете си. Южната му страна беше широка само сто и двайсет крачки. Защитниците се бяха съсредоточили по горния пасаж в тези стотина крачки.

Огнетъкачите на Радж Атън изгориха може би две хиляди души. Когато гъбестият облак се издигна, огнетъкачите паднаха в несвяст сред руините на кладата. В останките на огъня вече не подскачаха пламъци. Не се вдигаше дим, защото огнетъкачите бяха изцедили повечето енергия и само за миг грамадните дървени стволове станаха на пепел. Затова сега огнетъкачите лежаха зашеметени сред горещите въглени.

Но нажежените до бяло саламандри изведнъж скочиха, освободени сякаш от клетка, и затичаха гладни към замъка.

Пред портата на замъка настана пандемониум. Гигантите бяха стигнали до нея под прикритието на мрака. Стрелците изхвърлиха град от стрели — почти ненужен град, — а Непобедимите започнаха да се катерят по стълбите.

На южната стена вече нямаше защитници. Взривът и огнените вълни почти я бяха опразнили.

Портата на замъка зееше незащитена. Източната кула се бе превърнала в димяща развалина. Но от западната кула няколко души приложиха последна хитрина. Мъжете на крал Ордън заизливаха врящо масло в улуците и каменните водоливници го захрачиха върху войниците на Радж Атън с тарана.

Някои от хората на Радж Атън се поколебаха, пуснаха го и побягнаха, но скоростта на тарана беше такава, че той все пак удари дървената рамка зад портата.

Цялата енергия на заклинанията, вградени във вълчата глава, се взриви и запрати парчета пламнало дърво във всички посоки. Защитниците зад рамката закрещяха и изпопадаха мъртви.

А в ума на Радж Атън заигра странен пламък.

Той знаеше, че сега трябва да се въздържи, че не е редно да унищожи безмилостно толкова хора. По-добре щеше да е да използва тези, които може, да им вземе даровете. Тези хора притежаваха качества и сили, които не биваше да се хабят по толкова брутален начин. Жалкият им, дребен и отлитащ живот можеше да се прелее в някоя по-величава цел.

Но миризмата на изгоряла плът изведнъж съблазни Радж Атън, накара го да затръпне в очакване. Против всякакъв здрав разум, обзе го неистово желание да руши.