В далечината на югозапад, в границите на полезрението на Габорн, войските на Радж Атън се оттегляха през хълмовете.

Видя как някои спират конете си и се обръщат назад, към него. Допусна, че някои далекогледци са го видели и сега се чудят кой ли стои на Очите на Тор Ломан. Навярно го наблюдаваше и самият Радж Атън.

Габорн зашепна:

— Отричам те, Радж Атън. Ще те унищожа.

После вдигна юмрук в знак на предизвикателство. Но дали и хората на далечния хълм му отвърнаха с някакъв жест — не можа да види. Те просто обърнаха конете си и прехвърлиха билото в галоп.

„Дори да имах истинска армия — помисли Габорн, — вече не бих могъл да догоня Радж Атън.“

Но в сърцето си все пак изпита облекчение. Беше обикнал тази земя, точно както я беше обичал баща му. Нищо друго не бяха искали, освен да прогонят от нея Радж Атън, да я опазят красива и свободна. Засега може би бяха успели.

Но на каква цена?

Габорн погледна под краката си. Снегът беше натрупал, но миризмата на баща му и на Вълчия господар се беше задържала. Металният привкус на съсирена кръв.

Значи Радж Атън беше дошъл тук, видял беше облаците от приближаването му, смесените в далечината стада добитък и войници, и се беше хванал на измамата.

Това донякъде го утеши. Радж Атън все пак можеше да бъде изигран. Можеше да бъде надвит.

Габорн обиколи кулата, опита се да види долу между дърветата. Допусна, че баща му и Радж Атън са се били тук на кулата и че накрая баща му е бил хвърлен долу.

Погледна долу и видя точно това, от което се боеше: в подножието на обсерваторията, между скалите, се виждаше вдигната нагоре ръка, чиито пръсти стискаха шепа сняг.

Габорн затича по витите стъпала, намери баща си, издърпа тялото и го разтърси, за да го почисти от снега.

Това, което видя, сломи сърцето му. Защото лицето на баща му беше замръзнало в широка усмивка. Може би в смъртта някой пробягал в ума му спомен го беше накарал да се засмее. А може би беше гримаса на болка.

Но Габорн си представи, че баща му се усмихва на него. Сякаш го поздравяваше за победата.

Когато обаянието на Йоме се върна, Габорн вече беше подкарал напред. Йоме нямаше представа как точно е загинал векторът на Радж Атън и не изпита голямо облекчение от смъртта на жената. Също като нея, те беше само един инструмент в ръката на Радж Атън, използван безогледно.

Но така или иначе красотата на Йоме се върна. Тя го усети като отпускане на сърцето, като връщане на увереността. Като разцъфващо цвете.

Но това не беше неестествената красота, която бе получила след раждането си, не беше заето от други обаяние. Кожата на ръцете ѝ омекна и загуби бръчките си. Руменината на младостта се върна на бузите ѝ. Поне веднъж в живота си, за първи път, Йоме беше просто самата себе си, без облагите от чужди дарове.

Стигаше ѝ. Искаше ѝ се точно сега Габорн да е тук и да я види, но той беше заминал напред.

Въпреки че вестоносци от Лонгмът ѝ бяха казали какво да очаква, когато стигне замъка — бяха казали, че Радж Атън го е сринал с един вик — нищо от приказките им не беше могло да я подготви за погрома.

Яздеше в челото на колоната от десет хиляди души, събрани от Гроувърман и околните селища. Много от жените вече се бяха върнали назад, към огнищата и домовете си. Бяха изпълнили задачата си.

Но други продължиха с Йоме, особено хора, които бяха живели в Лонгмът — идваха да видят какво е останало от домовете им.

Когато наближиха сринатия замък и видяха пустите поля, по които се промъкваха вълци, много жени и деца заплакаха за това, което бяха изгубили.

Бяха изоставили домовете си преди три дни, но двата дни свиване под парцаливите заслони при Гроувърман им бяха показали колко ще е трудно да се справят, след като паднат снеговете.

Разбира се, повечето от тях се надяваха да се върнат у дома, да възстановят къщите си. Но в тези трудни времена, с бушуващата наблизо война, хората на Йоме не можеха нищо да вдигнат отново, без наблизо да има укрепление.

А замъкът беше почти сринат. Грамадни каменни блокове, поставени на местата им преди дванадесет столетия, сега се търкаляха напукани и поломени.

Почти подсъзнателно Йоме започна да пресмята колко ще струва да се възстанови тази крепост: петстотин каменоделци и строители от Ейремот, защото те бяха най-добрите. Колари да довлекат камъните, главанаци гиганти, наети от Лонгнок, да ги поставят на местата им. Мъже да прокопаят ровове. Секачи да насекат дървета. Готвачи и ковачи, да прибавим и вар за мазилката, длета, триони и шила, брадви… списъкът продължаваше до безкрай.

Но за какво? След като Радж Атън можеше просто да събори замъка с един вик?

Тя погледна нагоре към хълма и видя коленичилия в снега Габорн, на откритото. Габорн беше положил тялото на баща си на хълма над замъка, под един огромен дъб. До тях на земята лежеше грамаден клон.

Беше събрал десетки копия и сега стана и почна да ги забива около трупа на баща си — правеше ограда, която да го опази от вълците.

На дървото над тялото на баща си беше окачил златния му щит. Сега взе шлема на баща си и го положи в снега в нозете му — знак, че баща му е паднал в битка.

Тя обърна коня и подкара към него; водеше и жребеца на баща си. Зад крал Силвареста тръгнаха и тримата Дни: нейната, на баща ѝ и на Габорн. Преди няколко минути крал Силвареста беше заспал дълбоко на седлото, но сега се сепна и се ухили широко на снега със сънените си очи, като изпълнено с възторг дете.

Когато Йоме се приближи, Габорн вдигна глава. Лицето му изглеждаше помръкнало и пусто. Йоме разбираше, че каквито и думи да потърси, няма да може да го утеши. Нямаше какво да му предложи. През последните няколко дни беше изгубила почти всичко — дома си, родителите си, красотата си… и още много, не толкова осезаеми неща.

„Как бих могла изобщо да заспя повече?“ — зачуди се тя. В ума ѝ замъкът винаги бе представлявал образ на върховната сигурност. В свят, изпълнен с опасности, винаги беше изглеждал най-безопасното убежище.

Вече не.

Почувства, че е изгубила детството, невинността си. Покоят на ума беше откъснат от нея.

И не толкова защото майка ѝ лежеше мъртва в гробницата, а един от замъците ѝ лежеше в нозете ѝ в руини. Докато яздеше тази сутрин, тя премисли какво се беше случило. Предния ден се беше уплашила, че Боренсон ще се промъкне в замък Силвареста, ще избие Посветителите ѝ. Представи си, че тайно е знаела какво се кани да извърши, макар че го ненавиждаше.

След като не се беше противопоставила, Йоме се беше съгласила. Ужасът от това бе пропълзял в душата ѝ още по обед предния ден. Сега се чувстваше беззащитна. Не беше спала от две нощи. Чувстваше се замаяна и се боеше, че ще падне от седлото.

Сега ѝ се струваше, че някакъв огромен, невидим звяр, промъкнал се под дълбините на съзнанието ѝ, изведнъж е скочил и я е сграбчил.

Беше смятала да каже няколко утешителни думи на Габорн, но изведнъж усети, че по премръзналите ѝ бузи текат ледени сълзи. Посегна да ги изтрие и затрепери.

Габорн беше приготвил тялото на баща си добре. Косата на краля беше сресана, лицето му беше бледо. Обаянието, което притежаваше, беше умряло заедно с него, така че мъжът, когото тя сега виждаше, не беше онзи крал Ордън, който приживе бе изглеждал толкова царствен и силен.

Приличаше на състарен държавник, с широко лице и обрулена от ветровете кожа. Усмихваше се загадъчно. Беше облечен в бронята си и лежеше върху дебела дъска. Богато извезаната му пелерина от лъскав брокат го покриваше като мантия.

В ръцете си стискаше една синя роза, откъсната може би от градината на херцога.

Габорн се обърна да погледне Йоме, забеляза израза ѝ и се изправи бавно, сякаш го заболя от усилието. Отиде при нея, сграбчи раменете ѝ, след като тя се смъкна от коня, и я притисна до себе си.

Тя помисли, че ще я целуне, и си каза да не плаче.