— Имайте кураж, мъже на Силвареста — призова Ордън и Гласът му накара думите да отекнат от стените. — Силвареста все още има кралство и ние ще му го върнем!

Стражите по стените нададоха възгласи:

— Ордън! Ордън! Ордън!

Ордън се обърна към яздещия до него капитан Стрекър и му прошепна:

— Капитане, отидете лично на юг до имението Бредсфор и потърсете в градината с ряпа. Търсете за прясно изкопано. Там трябва да намерите заровени силари. Ако успеете, донесете ми двайсет силара с руни на метаболизъм, останалите заровете. Скрийте ги добре.

После Ордън се усмихна и махна с ръка на дрипавите защитници на Лонгмът. Нямаше да е от полза да прибере всички силари в замъка — не и след като Радж Атън можеше да щурмува и да срине целия замък, за да ги намери.

Само трима живи хора знаеха къде са скрити силарите — той самият, Боренсон и сега капитан Стрекър.

Искаше да е сигурен, че ще остане така.

Не повече от час беше изтекъл в горите на Дънуд, когато Йоме за пръв път чу лая на ловните кучета — призрачен звук, носещ се като мъгла от долината зад тях.

Току-що бяха закапали едри капки дъжд, а от планините тътнеше далечен грохот на приближаваща се буря. Насрещни ветрове, духащи кой накъдето му скимне, правеха така, че кучешкият лай ту достигаше ясно до ушите ѝ, ту заглъхваше, ту ги догонваше отново.

Тук, на каменистия гол рид, звукът изглеждаше далечен — на мили от тях. Но Йоме знаеше, че разстоянието е измамно. Бойни псета с дарове на метаболизъм можеха много бързо да пробягат няколко мили. Конете вече се уморяваха.

— Чу ли ги? — извика Йоме на Габорн. — Не са много далече.

Габорн се озърна, след като конят му прескочи един висок шипков храст и се гмурна отново в дълбокия лес. Лицето му беше пребледняло; той се намръщи.

— Чувам ги. Да побързаме.

Побързаха, и още как. Габорн стисна бойния чук и вместо да завива покрай дърветата, подкара коня си право напред и така се натресе в клоните, че на Йоме и на баща ѝ не им се наложи да се снишават под тях.

Йоме се боеше, че това бягане е глупаво. Баща ѝ не знаеше къде се намира, не съзнаваше, че е в опасност. Просто се взираше втренчено в дъждовните капки. В пълна забрава.

Баща ѝ не можеше да си спомни как се язди кон, а мъжете, които ги преследваха, сигурно бяха опитни ездачи.

Габорн реагира на опасността, като препусна по-бързо. След като прекосиха голям участък борова гора, той подкара коня си в галоп през някаква седловина към още по-дълбоките лесове на запад.

Тропотът на конските копита, тежкият дъх от издуващите се до краен предел конски дробове, всичко това бе погълнато от грамадните тъмни дървеса, по-високи от всички дървета, които Йоме бе виждала в Дънуд.

Тук подсилените им коне затичаха с удвоени сили. Габорн ги остави да препускат на воля и животните само дето не полетяха през клисурата, все по-навътре в сгъстяващия се мрак. Небесата отгоре им закънтяха от гръмотевичен тътен. Върховете на високите борове се заогъваха от вятъра и дърветата запращяха чак до корените, но в тези гъсти гори дъждът не ги стигна. Капваше по някоя капка през гъстите борови клони, но рядко.

След като конете препускаха толкова бързо в тези гори, Йоме не възрази, че Габорн е тръгнал по клисурата, все по-навътре и по-навътре, така че пътят им се виеше около подножието на планината. По едно време се озоваха на северозапад, обръщайки в кръг едва ли не обратно към замъка Силвареста.

Но не, реши тя след малко — не беше към замъка, а по-скоро на запад, все по-навътре, към Западния лес. Към Седемте стоящи камъка в най-дълбоките недра на древния лес.

Тази мисъл я притесни. Не се помнеше някой да е стигал до Седемте стоящи камъка и да се е връщал жив — във всеки случай никой не ги беше виждал от няколко поколения. Баща ѝ ѝ беше разправял, че не трябва да се бои от духовете, обитаващи горите около камъните. „Ерден Геборен ни е дал тези лесове още докато е бил жив и ни е направил владетели на тази земя — казваше той. — Бил е приятел на мътните и затова и ние сме им приятели.“

Но дори баща ѝ отбягваше камъните. Някои твърдяха, че родът на Силвареста е отслабнал през поколенията. Други казваха, че духовете на мътните вече не помнели своите клетви, та затова не закриляли онези, които видят камъните.

Йоме цял час премисляше тези неща, докато Габорн препускаше на запад, през горите, които с всяка минута ставаха все по-тъмни и стари. Накрая стигнаха до равното било на някакъв хълм и под тъмните дъбове тя видя малки ями, осеяли земята под дърветата. От ямите долитаха далечни викове и дрънчене на ризници, цвилене на коне и грохот на древни битки.

Познаваше това място: Мъртвото поле на Алнор. Дупките по земята бяха местата, в които духовете се криеха от дневната светлина.

— Габорн, обърни на юг, Габорн! — извика тя.

Той я погледна; очите му бяха помътнели и разсредоточени, като на човек, потънал в дълбок сън. Тя посочи на юг и извика:

— Натам!

За нейно облекчение Габорн свърна на юг и пришпори коня си. След пет минути излязоха в ниска гора от брези и млади дъбове, където слънцето грееше по-ярко. Но при тези дървета клоните често стигаха почти до земята, а отдолу растяха гъсти трънаци, така че конете забавиха.

Изведнъж прехвърлиха един малък хълм и навлязоха в низина, където под сянката на дъбовете отдъхваше стадо глигани. Земята беше като разорана, толкова много бяха ровили дивите свине за жълъди и червеи.

Глиганите заквичаха от гняв, като видяха озовалите си между тях коне. Един огромен мъжкар, чийто гръб стигаше до рамото на коня на Йоме, се изправи и изгрухтя, поклащайки заплашително грамадните си криви бивни.

В един миг конят ѝ полетя право срещу звяра, но в следващия ловко зави, като едва не изхвърли Йоме от седлото, и профуча покрай дивата свиня надолу по склона.

Йоме се извърна да види дали глиганът ще се спусне да ги преследва.

Но подсилените коне препускаха толкова бързо, че свинете само загрухтяха от изненада и загледаха как се отдалечават с тъмните си като мъниста очи.

Габорн се спусна през брезовата горичка към някаква река, широка около четиридесет стъпки. Коритото ѝ беше плитко и покрито с чакъл.

Щом видя реката, Йоме разбра, че съвсем се е загубила. Беше яздила често в Дънуд, но се беше придържала към източния край на леса. Тази река не беше виждала никога. Дали не беше горното течение на Вий, или потокът Фроу? Само че ако беше Фроу, той щеше да е пресъхнал по това време на годината. Ако пък беше Вий, значи бяха стигнали по-далече на запад през последния час, отколкото си беше представяла.

Габорн откара конете при реката и ги остави да си поемат дъх и да се напият. Животните бяха запотени. Руните, жигосани по вратовете им, показваха, че всяко от тях има по четири дара на метаболизъм, както и други на ум и жизненост. Йоме направи няколко бързи изчисления наум. Предположи, че са гонили конете близо два часа без храна и вода, но това беше равно на осем часа препускане на обикновени коне. Един обикновен кон щеше да умре три пъти при такава жестока езда. Ако се съдеше по тежкото дишане и потене на тези, не беше сигурна дали ще издържат на изпитанието.

— Ще трябва да оставим конете да отпочинат — каза тя на Габорн.

— А преследвачите ни ще спрат ли, как мислиш? — попита той.

Йоме знаеше, че няма да спрат.

— Но нашите ще умрат.

— Силни животни са — изтъкна очевидното Габорн. — Тия, дето ни гонят, ще видят, че техните ще умрат преди нашите.

— Сигурен ли си?

Габорн колебливо поклати глава.

— Само се надявам. Нося лека ризница — на конницата на баща ми. Но Непобедимите на Радж Атън имат железни нагръдници — с по-тежки ръкавици и наколенници, а и ризница отдолу. Всеки от конете им трябва да носи на гърба си по сто фунта повече от най-тежко натоварения от нашите коне. Техните животни са чудесни за пустинята, с широки копита — но с тесни подкови.