— Значи се надяваш, че ще окуцеят?

— Избирах най-каменистите хълмове. За нашите беше лесно да ги преодолеят. Не мога да си представя, че техните ще останат дълго с подкови. Твоят вече изгуби една. Ако не греша, половината от техните животни вече куцат.

Йоме го изгледа с удивление. Самата тя не беше забелязала, че конят ѝ е изгубил подкова, но сега погледна във водата и видя, че лявото му предно копито е оголено.

— Коварен ум имаш, дори за един Ордън. — Мислеше го като комплимент, но се уплаши, че е прозвучало като обида.

Но Габорн като че ли не се засегна.

— Битки като нашата рядко се печелят с оръжие — каза той. — Печелят се с по някое счупено копито и с падане на някой ездач. — Погледна бойния чук и добави навъсено: — Ако преследвачите ни догонят, ще се обърна да се бия, ще се опитам да ти спечеля време да избягаш. Но ти казвам — нямам нито оръжия, нито нужните дарове, за да надвия хората на Радж Атън.

Тя разбра. Отчаяно ѝ се прииска да смени темата.

— Накъде си поел?

— Накъде съм поел ли? Към Глигански брод, а после за Лонгмът.

Тя се вгледа в очите му, полускрити под твърде големия му шлем, за да види дали лъже, или просто е полудял.

— Глигански брод е на югоизток. А ти повече от два часа караш на северозапад.

— Така ли? — възкликна той изненадано.

— Да. Мислех, че може би се опитваш да заблудиш дори Боренсон. Страх ли те е да ни заведеш до Лонгмът? Опитваш се да ме предпазиш от баща си ли?

Йоме се уплаши. Беше подозирала Боренсон дори само заради начина, по който я гледаше. Искаше да я убие, тя чувстваше, че е задължен да го направи. Боеше се, че ще нападне нейните Посветители, макар че Габорн като че ли не се тревожеше от това. И когато Боренсон заяви, че трябва да следва войските на Радж Атън, Йоме се беше почувствала задължена да приеме обяснението му. И все пак червеят на съмнението продължаваше да рови в черепа ѝ.

— Да те предпазя от баща си ли? — попита Габорн изненадано. — Не.

Йоме не знаеше как да го каже. Заговори тихо.

— Той ще поиска да умрем. Ще сметне, че това е необходимо. Ще убие баща ми и ако не може да убие жената, която служи като мой вектор към Радж Атън, ще поиска да убие и мен. Затова ли обърна на юг?

Чудеше се дали той толкова се бои да продължи на юг, че без да мисли, без да разбере дори, се бе отклонил. Разбира се, ако крал Ордън решеше, че е необходимо да убие Силвареста, Габорн нямаше да може да го разубеди. Принцът нямаше да може да я спаси.

— Не — отвърна той съвсем искрено — намръщен и объркан. После се ослуша и каза: — Чу ли?

Йоме се вслуша, затаила дъх. Очакваше да чуе кучешки лай или виковете на преследвачите, но не можа да чуе нищо. Само вятъра на хълма пред тях, изведнъж усилил се през жълтите листа на брезите.

— Нищо не чувам — призна Йоме. — Твоят слух сигурно е по-остър от моя.

— Не… чуй, горе в онези дървета! Чуваш ли? — Посочи към височината пред тях, на северозапад.

Вятърът изведнъж затихна и листата се смълчаха. Йоме се напрегна да чуе нещо — изпукване на скършен клон, шум на крадливи стъпки. Но не чу нищо.

Габорн изведнъж се изправи на стремената и се взря в дърветата.

— Какво чуваш? — прошепна Йоме.

— Глас някакъв… в дърветата — каза Габорн. — Шепне.

— Какво? — Йоме подкара коня си напред и огледа горичката, опитвайки се да я види под друг ъгъл. Но не можа да види нищо — само бялата кора на дърветата, пърхащите зелени и златисти листа, и сенките — по-тъмни между дърветата. — И какво каза гласът?

— Днес го чух три пъти. Отначало помислих, че вика мен, но този път го чух съвсем ясно. Викаше: „Ерден. Ерден Геборен.“

Мраз полази по гърба на Йоме.

— Много на запад навлязохме — каза тя. — Тук има духове. Те ти говорят. Трябва да тръгнем на юг, веднага, преди да се е стъмнило. — Още няколко часа имаше до мръкване, но твърде опасно се бяха приближили до Западния лес.

— Не! — каза Габорн и се обърна към нея. Погледът му беше унесен, като на човек в полусън. — И дух да е това, не ни желае злото.

— Може би — прошепна настойчиво Йоме. — Но не си струва да рискуваме! — Въпреки уверенията на баща ѝ, духовете я плашеха.

Габорн я погледна отново, сякаш за миг беше забравил, че е до него. На хълма листата на брезите затрептяха отново. Йоме погледна към горичката. От небето се сипеше лек сив равномерен дъжд, който замъгляваше гледката.

— Ето, отново зашепна! — възкликна Габорн. — Не го ли чуваш?

— Нищо не чувам — призна Йоме.

Изведнъж очите на Габорн блеснаха.

— Разбрах го! Сега го разбрах! — каза той разпалено. — „Ерден Геборен“ — това на древния език е „Земероден“. Лесовете са разгневени на Радж Атън. Той ги е насилил. Но аз съм Земероден. Те ще ме закрилят.

— Откъде знаеш? — попита Йоме.

С твърдението си, че е Земероден, Габорн може би казваше повече, отколкото сам знаеше. Ерден Геборен беше последният велик крал на Роуфхейвън, когато цялата страна беше била една държава. Тези лесове той подарил на своя протектор Хиърдън Силвареста като заслужена награда за безукорната му служба във величавите войни срещу халите и магьосниците на тот. След време предците на Йоме започнали да ги наричат крале — и посвоему те били крале, но по-дребни крале от семето на Ерден Геборен. В продължение на шестнадесет столетия от онези дни кръвта на Геборен така се беше разпространила сред знатното съсловие на Роуфхейвън, че беше трудно да се каже кой род и фамилия са най-пряко свързани с последния велик крал.

Но с брачния съюз на домовете Вал и Ордън Габорн определено можеше да претендира за тази чест — стига да дръзнеше. Наричайки себе си „Земероден“, да не би Габорн да изразяваше претенции към тези лесове, към това кралство — като към свои лични?

— Сигурен съм — отвърна Габорн. — Тези духове — стига да са духове — не ни желаят злото.

— Не, не това исках да разбера — каза Йоме. — Откъде можеш да си сигурен, че си Земероден?

— Бинесман ме нарече така — отвърна Габорн. — В градината си. Земята поиска да ѝ се закълна, че ще я закрилям, а после Бинесман ме поръси с пръст и ме провъзгласи за Земероден.

Йоме зяпна. Познаваше Бинесман още от дете. Старият билкар веднъж ѝ бе казал, че Земните пазители някога давали благословия на нови крале, като ги помазвали с пръст, а те се заклевали да пазят Земята. Но тази церемония не се изпълнявала вече от стотици години. Според Бинесман Земята отвърнала „тази благословия“ от сегашните владетели.

Сега тя си спомни думите на Бинесман в цитаделата на баща си — когато Радж Атън разпитваше стария чародей.

„Новият Земен крал идва.“

Беше помислила, че Бинесман говори за крал Ордън, защото той бе влязъл във владенията на баща ѝ в деня, в който камъните бяха проговорили. Сега разбра, че не за стария крал беше предизвестила Земята… беше Габорн, който щеше да стане крал…

Но Радж Атън вярваше, че Менделас Ордън е кралят, когото неговите пироманти виждаха в пламъците си. Менделас Ордън беше кралят, от когото той се боеше, онзи, който бе тръгнал към Лонгмът, за да го срине.

Изведнъж ѝ прималя толкова силно, че трябваше да слезе от коня, за да не падне, защото я споходи предчувствие, страх, че Менделас Ордън ще посрещне Радж Атън при Лонгмът и никоя земна сила няма да спаси крал Ордън в тази битка.

Тя нагази в потока и се наплиска със студената вода. Опита се да помисли. Боеше се да стигне Лонгмът, защото знаеше, че крал Ордън ще поиска смъртта ѝ. Но се боеше и да не отиде, защото Бинесман беше прав — единственият начин Ордън да бъде спасен бе ако Габорн е там, за да го спаси.

В Лонгмът беше напълно възможно тя да размени живота си, както и живота на баща си, срещу този на крал Ордън — човек, когото никога не беше харесвала. Но макар да не го харесваше и да не му вярваше, не можеше да позволи той да загине.

Нито можеше да пожертва своя баща заради Ордън.

Баща ѝ седеше на коня си и гледаше тъпо ромолящия поток, без да съзнава нищо от онова, което се говореше до него. Дъждовни капки го плесваха и той въртеше глава, мъчейки се да схване какво го удря. Безнадежден, безнадеждно изгубен за нея.