Седрик Темпест беше зад дървената решетка и тичаше към кухните на херцога, където лежеше скрит Шостаг. И точно тогава зелена вълна пламъци докосна бойниците и едно огромно огнено кълбо изпълни небето.

За щастие, в този момент той гледаше надолу и тичаше с гръб към взрива. Горещата въздушна вълна го събори по очи върху плочника и шлемът се килна от главата му. За миг той почувства как разкъсващата топлина на взрива опърля дрехите му и прогаря кожата му. Помъчи се да си поеме дъх в нажежения от преминалото огнено кълбо вятър.

Коне ритаха и падаха от силата на взривната вълна. Един го блъсна и рицарят падна.

За миг Темпест изгуби съзнание. После се усети, че пълзи по камъните между нападалите коне. От стените на замъка падаха хора и части от тела — жесток порой от обгорени трупове и разкъсана плът.

Огледа се ужасено. Тялото на едно овъглено момче се срина върху главата му, нечия ръка се пльосна до неговата. Вече знаеше, че няма да преживее този ден. Преди три дни беше изпратил жена си и децата в замъка Гроувърман, с надеждата, че там ще са в безопасност, с надеждата, че ще доживее да ги види отново. Спомни си как тръгнаха — двете по-големи момчета, яхнали една коза, жена му, понесла бебето на ръце, най-голямото му дете — дъщеря — с разтреперани устни, едва сдържаше сълзите си.

Вдигна очи към стените на замъка, на запад. Стените бяха почти празни. Хората, все още останали горе, бяха зашеметени, объркани.

Изведнъж един огненобял саламандър скочи от зъберите на южната кула и се заозърта. Темпест скри лицето си, за да не го докоснат перлените очи на съществото.

За секунда проехтя по-малка експлозия — на петдесет крачки от него. Темпест се помъчи да се изправи на колене и се огледа. Непобедимите на Радж Атън току-що бяха ударили с тарана си малката дървена преграда отсам портите. Тя се взриви и запрати във въздуха горящи парчета дърво.

Всички, които стояха зад барикадата, отхвърчаха назад от сблъсъка с огнените отломки. Малцина рицари все още стояха на конете си, но падналите тела на техните съратници им пречеха да нападнат.

Битката беше изгубена. По всички стени защитниците бяха паднали. Хиляди мъже пищяха и се гърчеха от болка. Над стените на замъка вече прелитаха стрели — тъмен и убийствен дъжд, падащ по умиращите мъже.

Неколкостотин души тичаха откъм северната страна на замъка, мъчеха се да стигнат до портите, да организират някаква отбрана. Но Непобедимите на Радж Атън нахлуваха срещу тях, хиляди и хиляди.

По улиците тичаха бойни псета със зловещите си маски, прескачаха падналите рицари и конете им и разкъсваха всеки човек или животно, в които все още имаше живот, и се хранеха, убивайки.

Темпест все още се надяваше, че може да намери Шостаг, да го убие, за да може змията да оформи нова глава. Но беше зашеметен и объркан. По лицето му течеше кръв.

Той се срина върху камъните, а псетата на Радж Атън връхлетяха.

Бинесман яздеше към Габорн и Йоме под облака прах, вдиган от краката на стотици хиляди хора и добитък.

Габорн се втренчи в магьосника. За пръв път го виждаше на дневна светлина. Косата му бе побеляла, а широкият му халат от гористо зелен бе придобил оттенъци на пурпур и оранж, като менящите цветовете си листа.

Габорн яздеше толкова близо до Йоме, че понякога коленете им се допираха. Не посмя да извика за спиране заради приближаването на чародея и конят му продължи през червения пирен. Твърде много хора и животни се движеха в тази огромна колона. Но му се искаше да поговори с Бинесман, да чуе какво ще му каже.

Бинесман зяпна войската на Габорн, обърна коня си и попита изумено:

— Ти да не би да се каниш да нахраниш армията на Радж Атън с всичкия този добитък, или да я стъпчеш?

— Каквото поиска — отвърна Габорн.

Бинесман поклати удивено глава.

— Чух писъците на стреснати птици, усетих стона на земята под тежестта на толкова крака. Помислих, че си събрал армия. Помислих, че е добре, дето си направих труда да унищожа моста на Опасно ждрело и да лиша Радж Атън от надеждите му за подкрепления.

— Оценявам жеста ти — каза Габорн. — Какво можеш да ми кажеш? Забеляза ли подкрепленията на Радж Атън?

— Не — отвърна Бинесман. — И не мисля, че са близо.

— Може би късметът е с нас — каза Габорн.

— Може би.

На хоризонта, точно по линията на покритите с дървета зелени хълмове, мракът отново проблесна, този път по-свирепо отпреди — черна нишка, която разкъса небето от хоризонт до хоризонт.

След това във въздуха бавно се издигна огромен огнен стълб — експлозия, каквато Габорн не беше виждал в живота си. Ставаше нещо ужасно.

— Габорн — каза Бинесман. — Затвори си очите. Използвай Земния взор. Кажи ми какво става.

Габорн затвори очи. В първия миг не усети нищо и се зачуди дали Бинесман не е сбъркал с молбата си да използва Земния взор.

После, съвсем смътно, усети връзките, усети невидимите нишки на сила между себе си и хората си. Беше избрал баща си. Осъзна, че избира хора вече от няколко дни. Беше избрал Мирима в онази сутрин на пазара, и бе избрал Боренсон. Беше избрал Шемоаз, когато я видя да помага на баща си във фургона, и бе избрал нейния баща.

Сега усети всички, които бе избрал за свои — Боренсон, баща си, Мирима, Шемоаз и баща ѝ. Усети… опасност. Ужасна опасност. Уплаши се, че ако не излязат на бой сега, всички те ще умрат.

„Удряй — мълчаливо ги призова Габорн. — Удряй веднага, ако можеш!“

След двайсет секунди ревът на експлозията отекна през равнината и разтърси земята като далечен гръм.

Шемоаз вечеряше в масларната, когато усети подтика да удари. Желанието дойде толкова бързо и толкова непреодолимо, че тя инстинктивно удари с длан по масата и смаза буцата сирене.

Мирима сдържа импулса си с разум. Грохотът на войната разтърсваше имението, където се криеше, а небето отвън бе станало черно. Тя не можеше да нападне войниците на Радж Атън, знаеше, че не може да ги надвие. Затова изтича на горния етаж, надявайки се да се скрие под някое господарско легло.

Преди шест години Иърмън Вотания Солет беше избрал да живее като Посветител на Салим ал Дауб, защото имаше две мечти: Първата беше да види отново дъщеря си. Втората беше да оцелее, докато гъвкавостта му се върне, за да се пробуди между Посветителите на Радж Атън, способен да се бие.

Но през годините тези надежди угаснаха. Облекчителите на Радж Атън бяха изцедили твърде много гъвкавост от него, бяха го оставили полумъртъв. Лишени от гъвкавост, ръцете и краката му станаха безполезни и той лежеше вкочанен като мъртвец.

Животът се превърна в мъчение. Мускулите на гърдите му се свиваха достатъчно леко, за да може да вдишва, но след това трябваше дълго и съзнателно да се отпуска, за да може да издиша. Понякога сърцето му се стягаше и не искаше да се отвори и той се бореше мълчаливо, уплашен от смъртта.

Неспособен да отпусне устните си, той говореше трудно, през стиснати зъби. Не можеше да дъвче. Ако погълнеше нещо друго освен редкия бульон, с който го хранеха слугите на Радж Атън, то засядаше в стомаха му като олово; мускулите на стомаха му не можеха да се свиват достатъчно, за да го смели.

Да изпразни мехура си или да облекчи червата си беше притеснителен процес, изискващ часове усилие.

Петте му дара на жизненост се бяха превърнали в бреме, защото го държаха жив дълго след като бе пожелал смъртта. Често бе пожелавал крал Силвареста да избие мъжете, които служеха на Иърмън като Посветители. Но кралят беше твърде мекушав, и така Иърмън креташе. До предната нощ. Сега, най-сетне, му се струваше, че смъртта е само на ръка разстояние.

Пръстите му се бяха стегнали в безсилни юмруци. Вече от години лежеше свит на топка. Въпреки че даровете на мускул го крепяха силен, някои мускули на краката и ръцете му бяха атрофирали. Така той лежеше окован в линеещата си плът и знаеше, че никога няма да получи възмездие — безпомощен инструмент в ръцете на Радж Атън.