Тя понечи да възрази, но погледна в очите на баща си и те ѝ казаха: „Поговори с него сега. Нищо от това, което вършиш, няма значение за идващата битка.“

Един час беше твърде малко време, за да се влюбиш, но един час беше всичкото време, с което разполагаха в този прохладен есенен следобед.

В по-добри времена Йоме сигурно щеше да изпита благодарност дори за толкова краткия промеждутък, в който да може да се срещне насаме със свой ухажор. През миналата зима баща ѝ беше говорил много за Габорн — хвалеше го и изразяваше надеждата си, че тя сама и драговолно ще го приеме.

При нормални обстоятелства Йоме щеше да се надява на любов. Щеше да е подготвила сърцето си за това, щеше да го е подхранила.

Но в този ден, когато, изглежда, предстоеше кралството на баща ѝ да се сгромоляса, срещата със сина на крал Ордън не можеше да послужи за нищо друго, освен да задоволи едно нездраво любопитство.

Дали бе възможно да го обикне? Ако се окажеше така, то тази среща нямаше да постигне нищо друго, освен да я свърже с болезнен спомен за онова, което би могло да се случи.

По-вероятно щеше да го презре. В края на краищата той беше Ордън. Все пак да е омъжена за човек, когото презира, щеше да е малко неудобство в сравнение с това, за което се опасяваше, че предстои. Точно сега тя ясно съзнаваше, че народът ѝ трябва да се отблагодари на Габорн за услугата му, и макар да не искаше да има нищо общо с него, реши да се държи сърдечно, да направи най-доброто, на което е способна.

Докато се качваха с Дни по каменните стъпала и стъпките им шепнеха по древните камъни, Шемоаз слизаше — и ги срещна по средата.

— Той те чака — каза Шемоаз и се усмихна.

В очите на момичето блестеше някаква възбуда. Навярно Шемоаз се надяваше, че Йоме може да открие любовта, навярно това, което ставаше сега, ѝ беше напомнило твърде остро за нейния любим, когото бе изгубила едва преди ден. Шемоаз беше приятелка на Йоме още от детските игри и тя я познаваше много добре. Лицето на Шемоаз сияеше. Очевидно одобряваше принца.

Йоме се усмихна насила. Предния ден Шемоаз беше вървяла като в мъгла — беше сломена от смъртта на своя любим, мислеше за детето, което носеше, не искаше да се храни, и Йоме трябваше да я кара да яде насила.

А сега Шемоаз като че ли не осъзнаваше предстоящата война. Част от ума ѝ като че ли беше заспала. Сигурно наистина не разбираше, толкова беше наивна. Веднъж сержант Дрейс я беше подразнил с думите: „Шемоаз вярва, че боят с мечове е същото като кормене на патката, единствената разлика е, че не изяждаш врага си, след като го посечеш.“

Шемоаз хвана ръцете на Йоме и я задърпа нагоре по стъпалата, докато не застанаха под слънчевата светлина. След хладината на сенчестата цитадела топлите лъчи на слънцето бяха невероятно приятни.

Шемоаз посочи принца и каза:

— Принцеса Силвареста, имам честта да ви представя принц Габорн Вал Ордън.

Йоме не го погледна, а извърна очи и надникна над бойниците. Шемоаз притича до отсрещния край на кулата, на около четиридесет крачки разстояние, за да остави Йоме насаме с принца.

За изненада на Йоме младите войници, обслужващи катапултите, я последваха. Йоме огледа металните заряди в кошовете на катапултите. Те никога досега не бяха използвани срещу врагове. Единственият път, когато бе видяла да ги използват, беше по време на празненствата, когато баща ѝ хвърляше самуни хляб, наденици и мандарини през стените на замъка за селяните.

Дните на Йоме — стоеше на няколко крачки от тях — заяви:

— Принц Ордън, вашият Дни в момента е в свитата на баща ви. Аз ще действам като записващо лице вместо него за тази част от вашите хроники.

Принцът не отговори нищо, но Йоме чу как наметалото му прошумоля, сякаш кимна.

Йоме все така не го поглеждаше. Забърза към отсрещния край на кулата, седна на един от зъбците на парапета и се загледа над есенните нивя към пределите на бащиното си кралство.

Трепереше. Не искаше всичко да се обърка още отначало.

И все пак когато Габорн отрони възхитена въздишка от красотата ѝ, устните ѝ се свиха в малко крива усмивка. Беше сигурна, че е виждал много по-красиви жени в Юга.

Повя лек ветрец и донесе миризмите от кухненските огньове откъм Голямата зала. Йоме помръдна едва-едва на зъбеца и няколко отронени камъчета полетяха надолу от осемдесет стъпки височина. Петли закукуригаха сред вечерната тишина и скоро след това зад външните стени на крепостта замучаха крави с издути вимета — викаха доячите.

Каменни къщи със сламени покриви осейваха кафявите поля извън замъка. Виждаха се и няколко села, на север и на изток покрай река Вий. Но полята и селата бяха съвсем пусти.

И селяните, и търговците, и слугите — всички се бяха струпали с войниците в черни ливреи със сребърни ширити по градските стени. Момчета редом до старци стояха настръхнали, с лъкове и копия в ръце. Няколко местни търговци обикаляха и продаваха сладкиши и печени пилета, все едно че панаирът бе почнал и имаше турнир.

При Външната стена срещу градските порти бяха струпани коли, бъчви и сандъци. Ако Радж Атън разбиеше портите, тези камари щяха да задържат хората му там, във вътрешния двор, докато стрелците на баща ѝ успеят да им нанесат възможно повече щети.

Свечеряваше се. Врани и гълъби кръжаха над дъбовите и ясенови гори на юг, подплашени от войските на Радж Атън.

Под дърветата лумнаха лагерни огньове и хълмовете се обгърнаха в димна пелена, а гората засия от пламъците. Йоме не можеше да прецени колко голяма е армията на Радж Атън, скрита сред леса.

Но белези от нашествениците се забелязваха навсякъде: шпионски балон с форма на граак се беше издигнал от гората и висеше неподвижно на четиристотин стъпки във въздуха от почти два часа. Покрай широките брегове на Вий се бяха придвижили около две хиляди конници, пазени от щитоносци — като че ли не се притесняваха от възможна атака. На страж стояха копиеносци и космати главанаци. Отекваха удари на брадви — хората на Атън сечаха дървета, за да направят стълби и обсадни машини. През няколко секунди някое дърво потреперваше и се сгромолясваше, оставяйки дупка в тъканта на леса.

Толкова много хора, такава огромна армия, прииждаща от юг. Йоме все още се удивляваше, че така и не бяха получили предупредителна вест. Поне херцогът на Лонгмът трябваше да ги предупреди. Не можеше да не е разбрал за придвижването на такава огромна армия. Или Радж Атън бе намерил път, по който да мине, без Лонгмът да го забележи? Ако беше така, Лонгмът можеше да изпрати рицарите си на помощ на краля. Но Йоме надушваше предателство и се боеше, че Лонгмът няма да изпрати никаква помощ.

Принц Ордън се окашля — учтиво я молеше да му обърне внимание.

— Тази среща между нас трябваше да е по-хубава — каза той. Гласът му беше нежен. — Надявах се да донеса радостни вести на вашето кралство, а не вести за нашествие.

Сякаш предложението му щеше да е кой знае колко радостно! Тя подозираше, че по-умните ѝ васали щяха да се натъжат, щом научат за годежа, дори да разбираха необходимостта да се свържат Хиърдън и Мистария, най-богатите кралства в Роуфхейвън.

— Благодарна съм ви за бързата езда — каза Йоме. — И че сте поели този риск.

Принц Ордън пристъпи до нея и погледна над ръба на кулата.

— Колко остава според вас преди да почнат щурма? — Каза го някак разсеяно. Или бе твърде уморен, за да мисли? Любопитно момче, замаяно от перспективата за предстоящото сражение?

— До призори — отвърна тя. — Няма да позволят някой да се измъкне от замъка, така че ще ударят скоро. — Предвид прословутата мощ на войските на Радж Атън — гигантите, маговете и неговите легендарни мечоносци — утре кралството на нейния баща най-вероятно щеше да рухне.

Йоме погледна много бегло, с крайчеца на окото си профила на Габорн. Младеж, който щеше да е още по-широк в раменете след година-две. С дълга тъмна коса. Носеше чисто синьо наметало и сабя на кръста.