Върху маса от сандалово дърво лежеше месингова тръба с осем излизащи от нея криви като пипала на октопод разклонения с устия. Топчетата тъмнозелен опиум в купата на тръбата бяха изгорели на пепел. В първия миг той си позволи да постои на място, възхитен от лежащите красавици.

В златни мангали около ложетата тлееше жарава, изпълваща стаята с приятна топлина. Сладкият аромат на мускус от жените щеше да придава на тази стая аромата на рай, ако не беше горчивият мирис на опиума.

От съседната стая се чу несдържан, писклив женски смях, звуци от весела любовна игра. Изведнъж го обзе надеждата, че може би ще хване Радж Атън, докато Владетелят на руни е гол и вниманието му е отвлечено.

Но докато тихо изваждаше от ножницата дългия си меч, една от жените се пробуди, видя го, скрит зад прозирните пердета и изпищя.

Писъкът събуди някакъв евнух, който изскочи от една ниша и удари Иърмън с кривака си.

Евнухът се казваше Салим ал Дауб, едър мъж, със закръглено като на жена тяло, женствен глас, обичаен за евнусите, и мекокафяви очи на сърна.

За награда, че е пленил убиец, Радж Атън удостои Салим с щедър подарък. Предложи на Салим дара на гъвкавостта от самия Иърмън.

Иърмън си помисли, че по-скоро ще умре, отколкото да отдаде дар на един телохранител на Радж Атън, но таеше две надежди. Първата му голяма надежда беше, че някой ден ще се върне в Хиърдън и отново ще види дъщеря си.

Сега се взираше в нея, виждаше колко красива е пораснала, също като майка си, и не можеше да направи нищо, освен да поплаче, разбрал, че най-голямата му надежда се е сбъднала.

Шемоаз гледаше как очите на баща ѝ се изпълват със сълзи. Той вдиша болезнено, мъчейки се от миг на миг да остане жив, неспособен да се отпусне достатъчно, за да се изпълнят дробовете му. И тя се зачуди как е успял да оцелее така шест дълги години.

— Добре ли си? — попита тя. — Какво мога да направя за теб?

Дълго време той се мъчеше да изговори думите си:

— Убий… ни.

На тридесет мили южно от замък Силвареста, над лесовете на Дънуд, на четиристотин стъпки височина се извисяваше една скала, наричана Тор Холик. От нея се виждаше надалече.

Някога, много отдавна, тук се беше издигала крепост, но едва няколко камъка бяха останали един върху друг. Повечето ги бяха отнесли за градеж на стените на селските домове.

Крал Менделас Дрейкън Ордън седеше неудобно на една счупена, покрита с лишеи каменна колона и се взираше далече над ниските хълмове и върховете на дърветата, развълнувани от нощния вятър. Мантията му от зелен брокат пърхаше под напора на лекия ветрец. Чаша силно подсладен чай топлеше ръцете му. В небето над него кръжеше двойка гнездящи тук грааци с широко разперени кожени криле; тихо зовяха в мрака и подобните им на прилеп силуети изглеждаха огромни под светлината на звездите.

Крал Ордън не им обръщаше внимание, насочил беше и поглед, и мисъл другаде. На един далечен хълм гореше пожар. Замъкът Силвареста в пламъци?

Самата мисъл за това бе твърде мъчителна. Беше нещо повече от болка на сърцето, беше болка и на ума, и на душата. От толкова години се беше научил да обича с цялата си душа това владение и неговия крал. Може би го обичаше прекалено силно. Сега пътуваше към голяма опасност.

Според съгледвачите на Ордън Радж Атън беше стигнал дотам по обяд. Вълчия господар можеше да е приложил бърз щурм и след това да е опожарил замъка.

Ордън гледаше огненото зарево и се боеше от най-лошото.

Две хиляди бойци лагеруваха в горите под мястото, където седеше. Хората му се бяха изтощили след дългодневната езда с невероятна скорост. Боренсон беше стигнал в бесен галоп при краля, след като бе оставил Габорн. Бягството се бе оказало трудно — беше оставил по пътя си четирима мъртви убийци.

Крал Ордън усети как сърцето му заби силно при мисълта за сина му — там, в горящия замък. Искаше му се да изпрати шпионин и да разбере къде е Габорн, как е. Искаше му се да щурмува замъка и да спаси сина си. Безплодни мисли. Щеше да стане и да закрачи неспокойно, стига скалистият пост да предлагаше повече място.

Не, нищо не можеше да направи, освен да се ядоса на Габорн. Такова и твърдоглаво, и самонадеяно момче. И толкова безнадеждно глупаво. Дали наистина беше повярвало, че Радж Атън се стреми да превземе само замъка? Радж Атън със сигурност знаеше, че Ордън идва всяка година в замък Силвареста за лова. А ключът към унищожението на Севера беше в унищожаването на дома Ордън.

Не, тази малка уловка беше нещо повече от капан. Лов на вълк, с гоначи в храстите и ловци с копия някъде отзад. Умно от страна на Радж Атън, че бе почнал с „храстите“, и бе направил замък Силвареста примамка. Ордън вече беше разпратил съгледвачи на юг и на изток, с надеждата да разбере що за копиеносци са преградили отстъплението му към дома. Със сигурност всички пътища бяха завардени. Ако Радж Атън си изиграеше играта добре, можеше да унищожи и дома Ордън, и да вземе Хиърдън. Крал Ордън не очакваше да получи вест от съгледвачите си в следващите един-два дни.

Глупаво дръзко от страна на Габорн да отиде в замък Силвареста. Глупаво, но и сърцато.

Все пак крал Ордън беше стар приятел на Силвареста и знаеше, че ако местата им бяха разменени, ако той се бе оказал първият, чул, че Джас Ларън Силвареста е изпаднал в нужда, щеше да препусне с все сила, за да се сражава редом до стария си другар.

Сега Ордън трябваше да се задоволи само с далечната гледка на горящия замък, в очакване на донесенията на предните съгледвачи. Разполагаше с шестима добри съгледвачи, на шест добри, подсилени коня. Въпреки че войниците и конете им трябваше да почиват, Менделас тази нощ нямаше да спи, а навярно и още много нощи занапред. Със своите четиридесет дара на жизненост той никога не се нуждаеше от сън, освен ако не го пожелаеше сам.

Разбира се, Радж Атън също нямаше да спи тази нощ.

На скалата над него седеше Дните на Ордън, както този и на сина му. Крал Ордън ги погледна учудено. Защо Дните на Габорн не бе отишъл с него? Ако Габорн беше в замък Силвареста, то Дните трябваше да го последва. Щеше да знае дали Дните на някой друг е забелязал Габорн. А може би местоположението на Габорн нямаше значение? Може би синът му беше пленен — или убит?

Докато през следващия час продължаваше да гледа унило, оставил ума си зареян в полудрямка, той премисли собствената си отбрана у дома. Крал Ордън имаше понякога… впечатления… за опасност, чувстваше присъствието на хали по южната си граница. Когато беше дете, баща му му беше казал, че тези „впечатления“ са наследство от по-стари крале, негово наследено по рождение право. Сега помисли и за това, но не усети нищо.

Замисли се за укрепленията по границите си. Бяха ли те добре подсигурени?

Скоро пристигна вестоносец. Силвареста наистина беше паднал — завзет по залез-слънце, без бой.

По-лошо, отколкото се опасяваше Ордън. При тази вест кралят извади лакираната дъбова кутия за писма, затъкната под колана му. Посланието беше до крал Силвареста, подпечатано с печата на херцога на Лонгмът.

Съгледвачите на крал Ордън бяха прихванали призори вестоносеца на Лонгмът, доколкото „прихванали“ беше подходящата дума. По-точно, бяха го намерили мъртъв в крайпътните храсти, убит от стрела на авангарда убийци на Атън. Съгледвачите на Ордън нямало и да намерят кутията, ако не била вонята на трупа.

Околностите гъмжаха от наемни убийци, разположени по двама покрай пътя.

При нормални обстоятелства Ордън щеше да уважи дискретността между изпращача и получателя, щеше лично да предаде кутийката за писма на Силвареста. Но Силвареста беше паднал, а Ордън се опасяваше, че Лонгмът го известява за лоши събития. Може би той също беше под обсада. След замък Силвареста това беше най-голямото укрепление в цял Хиърдън. Въпреки че кралството беше осеяно с още деветнайсет други, те пазеха по-малки градове и села.