Ето защо крал Ордън счупи восъчния печат на кутията, извади тънкия жълт пергаментов свитък, разви го и зачете под звездната светлина. Плавният почерк очевидно беше изписан от женска ръка, но беше писано припряно, със зачерквани думи:
До Негово Най-праведно Владичество Краля, Джас Ларън Силвареста: С цялата почит и добри пожелания, от Нейно Най-предано Поданство херцогиня Емадайн От Ларън
Прескъпи чичо… Вие сте предаден. Незнайно за мен, моят съпруг Ви е продал, позволявайки на силите на Радж Атън да преминат през Дънуд. Явно моят съпруг се е надявал да управлява като регент вместо Вас в случай, че Хиърдън падне.
Но самият Радж Атън беше тук преди две нощи, с мощна армия. Моят съпруг заповяда да спуснат подвижния мост и спря нашите войници.
През нощта Радж Атън дойде и взе дарове от мнозина. Възнагради измяната на съпруга ми със своя измяна, като го обеси за червата от железните решетки на прозореца на собствената му спалня.
Радж Атън е достатъчно умен, за да не се довери на един предател.
Колкото до мен, той ме озлочести, като ме използва така, както един съпруг би използвал съпругата си. После ме принуди да му даря дара си на обаяние и остави свой регент, няколко учени и малка войска да усмирява града в негово отсъствие.
Два дни регентът му се мъчеше да пресуши земята ни, взимайки стотици дарове. Малко го интересува дали даващите даровете ще живеят, или ще умрат. Толкова много Посветители са струпани в двора на замъка, че никой не е в състояние да се погрижи за тях. Мен самата използва за вектор, като взима обаяние от стотици жени, докато синовете ми, Врен и Дрю, макар да са все още почти деца, сега преливат жизненост и гъвкавост към Вълчия господар.
Едва преди час слугите ни и няколко мъже от гвардията успяха да се вдигнат на бунт, отхвърляйки нашите мъчители. Борбата беше кървава.
Но всичко това не беше напразно. Пленили сме четиридесет хиляди силара!
Крал Ордън спря. Стана и закрачи. Чувстваше се като в несвяст.
Четирийсет хиляди силара! Нечувано! Във всичките Северни кралства толкова дарове не бяха отдавани от двадесет години. Ордън погледна към Дните, седнали на скалата над него. Тези мъже знаеха за скритите силари. В името на Силите, защо и Ордън не можеше да знае поне една стотна от онова, което трябваше да знаят Дните.
Радж Атън беше глупак да държи такова огромно богатство на едно място. Нали някой можеше да открадне силарите.
„В името на Силите, ще ги взема аз!“ — помисли Ордън.
Освен ако това не беше капан! Радж Атън наистина ли беше повярвал, че може да задържи Лонгмът?
Ако някой влезеше в чужд замък, вземеше основните дарби от цялото обкръжение на владетеля, от всички негови най-добри войници, то той щеше да съкруши враговете си само за една нощ, да открадне силата им и да ги остави зяпнали и съкрушени.
Херцогинята беше казала, че тези, които са вдигнали бунт, са домашните слуги — с няколко войници. Значи войниците ѝ бяха мъртви — или изцедени от дарованията си. Може би не беше капан.
Радж Атън беше разчитал, че хората му ще опазят съкровището му в Лонгмът — хубав замък, с възхитителна отбранителна система. Какво по-добро място да държиш толкова много силари? А оттам щеше да ги пренесе в замъка Силвареста, за да изцеди враговете си. Всъщност може би носеше други.
Крал Ордън продължи да чете:
Вярвам, че тези силари ще са от голяма полза за Вас в хода на войната. Междувременно от юг приближава окупационна армия. Според донесенията ще е тук до четири дни.
Изпратила съм вестоносци до Гроувърман и Дрийс с молба за помощ. Вярвам, че ще можем с тяхна помощ да удържим обсада.
Вълчия господар не ми остави дворцова охрана, нито войници. Отдалите дарове са прелети към Радж Атън чрез синовете ми.
Радж Атън е на път към Вас в замък Силвареста. Не вярвам, че може да стигне до Вас до нощта преди Хостенфест.
Опасно е. Той притежава толкова много дарове на обаяние, че блести като слънцето. Вече от десетилетия Лонгмът е родното място на много суетни жени, всяка от които се надява да е по-красива от съседката си. Цялата тяхна красота е прелята през мен.
Аз няма да поддържам враговете Ви.
До два дни всички, които са отдали дарованията си в Лонгмът, ще умрат от моята ръка. Изпитвам скръб, че се налага да убия собствените си синове, но само така мога да съживя достатъчно бойци, за да браня града.
Силарите съм скрила. Заровени са под нивата с ряпа в имението Бредсфор.
Подозирам, че повече няма да ме видите жива. Назначавам капитан Седрик Темпест, от дворцовата гвардия, да командва временно Лонгмът.
Моят съпруг все още виси от прозореца, изсъхналите му черва служат за въже, стегнало врата му. Няма да сваля този злодей. Ако бях разбрала предварително за измяната му, нямаше да се отнеса толкова милостиво към него.
Сега отивам, за да наточа нож. Ако се проваля, Вие знаете какво да направите.
Ваша Покорна Племенница,
Херцогиня Емадайн От Ларън
Менделас Ордън приключи с четенето на писмото с разтуптяно сърце, после го остави встрани. „Знаете какво да направите.“ Древният зов на онези, които са принудени да служат като вектори: „Убий ме, ако не мога да се убия сам.“
Крал Ордън често беше срещал херцогинята. Винаги му се беше струвала плаха като мишле дребничка дама, твърде боязлива за велики дела.
Само една силна жена можеше да убие себе си и децата си. При все това крал Ордън знаеше, че понякога за човек се оказва невъзможно да избере друг път. И така, Радж Атън си беше прелял войнство чрез владетелското семейство, беше ги принудил да му отдадат основни дарования, така че войниците да не могат да се сражават отново — освен ако херцогското семейство не бъде изклано.
Херцогинята трябваше да изпълни дълга си — да заколи собствените си деца, за да спаси кралството. Ужасна замяна. Крал Ордън можеше само да се надява, че неговият син няма да попадне в лапите на Радж Атън. Помисли си, че ще намери сили да убие сина си, ако се наложи.
Но деянието го ужасяваше.
Крал Ордън обърна писмото и прочете датата. Месец на жътвата, 19. Написано почти преди два дни, на повече от сто мили оттук.
Херцогинята не беше очаквала Радж Атън да стигне до замък Силвареста до утрешния ден. Ето защо се канеше да се самоубие призори, преди да е пристигнала окупационната армия.
Жалко, че не се беше убила още тази сутрин. Саможертвата ѝ щеше донякъде да помогне на лорд Силвареста.
Ордън надраска набързо писма до херцог Гроувърман и до графа на Дрийс — лордовете с най-близки до Лонгмът замъци — с молба незабавно да изпратят помощ и в същото време да потърсят помощ от съседите си. Въпреки че херцогинята вече бе поискала помощ от тези владетели, той се боеше, че вестоносците ѝ са претърпели същата съдба като онзи, когото бяха намерили край пътя. За да е сигурен, че Дрийс и Гроувърман ще отидат, им заяви открито, че Радж Атън е оставил в Лонгмът несметно съкровище.
— Боренсон? — извика крал Ордън, след като привърши.
Капитанът седеше на скалите над него, само на няколко стъпки под сплетените клони на гнездото на грааците.
— Какво има, милорд? — попита той, докато се смъкваше към Менделас.
— Имам работа за теб. Опасна работа.
— Добре! — бодро отвърна Боренсон и се спусна до краля. Беше с цяла глава по-висок от него, рижата му коса се вееше под шлема по раменете. Не беше много редно васали да са толкова едри. Загледа краля с очакване.
— Аз повеждам петстотин души на юг, още сега. Други хиляда тръгват призори. Искам веднага да вземеш със себе си петстотин души. Съгледвачите ми казват, че в горите при замък Силвареста има няколко хиляди върколаци. Ако яздите здраво, можете да ги срещнете призори извън замъка и да оставиш хората си да се поупражняват в стрелба.
