Радж Атън се приведе и влезе в последната конюшня. Миришеше на тор и конска пот. Тази воня дразнеше Радж Атън, с неговото свръхразвито обоняние. Личният му конемайстор миеше конете два пъти на ден с ухаеща на лавандула и магданоз вода, за да потисне колкото е възможно неприятните миризми.

В предната част на конюшнята до една от яслите стоеше някакво тъмнокосо момче. Беше сложило юздите на един подсилен кон — при това добър, ако се съдеше по броя на руните по тялото му — и го решеше, подготвяйки го за седлото. Наблизо стояха още няколко коня от същото качество. Момъкът беше твърде бледолик, за да е някое от конярчетата на Радж Атън, сигурно беше от хората на Силвареста.

При влизането на Радж Атън младежът нервно погледна през рамо.

— Излез — каза Радж Атън на момчето. — Отведи конете при портите и ги дръж там. Запази най-добрите за съветник Фейкаалд и съветник Джюрийм. За никой друг. Ясно? — Радж Атън посочи Джюрийм, току-що застанал на прага, и Джюрийм кимна на момчето.

Младежът също кимна смутено, метна малко ловджийско седло на гърба на коня и се забърза изплашен и треперещ покрай Радж Атън и съветниците му.

Радж Атън понякога имаше това въздействие върху хората. Това го накара да се усмихне. Отзад момчето му се стори някак познато. Но когато Радж Атън се опита да си спомни, изведнъж усети в главата си някаква мътилка, мисълта му сякаш се забули в облак. После се сети — беше го мернал на улицата тази сутрин.

Но не, спомни си сега той, онова не беше момчето. Само някаква статуя, която приличаше на него. Младежът изведе коня от конюшнята, започна да връзва и затяга седлото, да пробва дисагите — на достатъчно разстояние, за да не може да чува.

Останал сам със своя Дни в сенчестата конюшня, Радж Атън бързо се извъртя и стисна Дните за гърлото. Беше го последвал на цели две крачки по-назад от обичайното. Знак за гузна съвест сигурно, или за страх.

— Какво знаеш за атаката ми при Лонгмът? — попита го Радж Атън и го надигна във въздуха. — Кой ме предаде?

— Не съм… аз! — отвърна Дните, сграбчи с две ръце китката на Радж Атън и зарита. Мъчеше се да си поеме дъх. На лицето му се изписа страх. На челото му изби пот.

— Не ти вярвам — изсъска Радж Атън. — Само ти си могъл да ме предадеш… ти или някой от твоите.

— Не! — изохка Дните. — Ние… ние не взимаме страна в държавните дела. Това си е… ваша работа.

Радж Атън се вгледа в лицето му. Беше ужасно изплашен.

Радж Атън го задържа във въздуха — мускулите му бяха яки като северняшката стомана — и помисли дали да не му скърши врата. Може би Дните казваше истината, но все пак беше опасен. Радж Атън жадуваше да го смачка и да се отърве от тази напаст. Но ако го направеше, всички Дни по света щяха да се съюзят и да разкрият всичките му тайни на враговете му — броя на армиите му, местоположението на скритите му Посветители.

Радж Атън пусна Дните на пода и изръмжа:

— Наблюдавам те.

— И аз теб — отвърна Дните и разтърка посиняващия си врат.

Радж Атън се обърна и излезе от конюшнята. Командирите на гвардията му бяха казали, че Габорн Вал Ордън е убил един от съгледвачите му някъде, наблизо. Принцът трябваше да е оставил след себе си миризма.

А Радж Атън притежаваше дарове на мирис от хиляди души.

— Милорд, къде отивате? — попита Джюрийм.

— Да хвана принц Ордън — реши импулсивно Радж Атън. Хората му се бяха улисали в подготовката за похода. С даровете си на метаболизъм той можеше да използва това време за нещо по-ценно, докато останалите работят. — Все още може да е в града. Някои работи не бива да се оставят на по-нищожни от теб.

— Ми заповеди, к’во да правя! Казаха ми да туря краля и щерка му на добри коне — да ги вържа на седлата ако трябва! Фургонът е много бавен за дълъг поход през тия пущинаци — каза Габорн, имитирайки говора на Флийдс.

Най-добрите конегледачи идваха от Флийдс и той искаше да изиграе ролята на доверен коняр.

Седеше на жребеца си и гледаше отгоре капитана на цитаделата на Посветителите. Стражите бяха вдигнали портикула и бързо пълнеха един голям покрит фургон с придобити тук, в замък Силвареста Посветители — онези, които действаха като вектори за Радж Атън, в това число и крал Силвареста.

— На мен не ми е казвал! — възрази капитанът и се заозърта нервно. Хората му бяха зарязали постовете си, за да съберат колкото могат провизии от кухните. Някои от офицерите плячкосваха съкровищницата на Силвареста, а други по Пазарната улица трошаха прозорците на дюкяните. Всеки миг, прахосан от капитана в приказки с Габорн, означаваше, че ще му остане по-малко време да натъпче и той джобовете си.

— Е, както щеш — каза Габорн. — Тогава да си ходя.

И задърпа юздите на другите четири коня да завият. Беше деликатен момент. Конят на Габорн стана неспокоен, сви уши и завъртя очи. Няколко войници нахълтаха бързо в цитаделата на Посветителите да помогнат в ограбването на съкровищницата. Жребецът на Габорн трепваше при всеки войник, който профучеше край тях, а един понечи да ритне. Един от вързаните коне реагира, като опъна въжето и заскача. Габорн им заговори успокоително да ги укроти.

Улиците гъмжаха от хора — тълпа от хората на Радж Атън тичаше към оръжейната да награбят припаси, оръжия и коне — кой каквото докопа; търговци сновяха насам-натам да опазят каквото могат от стоката си от плячкаджиите.

— Стой! — викна капитанът на гвардията, щом Габорн обърна конете. — Кой кон е за краля?

Габорн завъртя очи с досада, сякаш отговорът беше очевиден. Ако беше истински коняр, щеше да знае кой от конете ще остане най-спокоен, кой кон ще се старае да държи видиотения крал да не падне от гърба му. Но сега се побоя, че и петте коня могат да скочат и да се разбягат всеки момент. Собственият му, жребецът, който беше яздил през града предния ден, беше обучен да разпознава войниците на Вълчия господар по снаряжението им и да се нахвърля върху тях с копита и зъби. Обкръжен от войници на Вълчия господар, сега жребецът му мяташе глава и нервно местеше тежестта си от крак на крак. Беше неуверен. Настроението му нервираше другите коне.

— Ох, днеска, кой знае? — каза Габорн. — Буря надушвам май. Виж ги колко са плашливи всички.

Погледна конете. Всъщност две от животните изглеждаха по-малко притеснени от суматохата.

— Краля го сложи на Бунт, пък дано не вземе да падне! — Габорн потупа по шията един дорест кон, беше измислил името му в момента. — Принцесата да седне на сестра му, ей тая тук, Възмездие. Техните Дни могат да яхнат плашливите коне и да си натъртят задниците, все ми е едно. А, и виж оня ремък на седлото на краля. Много е хлабав. О, и Траурен звън, оная там, нея я сложи последна в колоната. Рита.

И се обърна да си тръгне.

— Чакай! — викна капитанът, точно както очакваше Габорн.

Габорн изви врат и го погледна с досада.

— Ти ще качиш краля на коня! Всички ще ги качиш. Искам лично да ги изведеш през портата.

— Нямам време! — възрази Габорн. Понякога най-добрият начин да си осигуриш работа е като се правиш, че не я искаш. — Искам да погледам как тръгват войниците.

— Изпълнявай! — изрева капитанът.

Габорн сви рамене, взе поводите и подкара конете през портикула в двора на цитаделата на Посветителите, близо до грамадния фургон.

Още не бяха успели да доведат товарните коне, които щяха да го теглят, така че фургонът стоеше килнат напред, с опряна в земята ос.

Габорн погледна във фургона, като се стараеше да не се вглежда прекалено в Йоме. Изтри потта от челото си с ръкав, след което слезе от коня и помогна на Йоме да се качи. Нямаше представа дали може да язди, затова изпита облекчение, като видя как тя леко се намести на кобилата си и хвана уверено юздите.

Видиотеният крал беше друга работа. Очите му се опулиха и той заломоти изплашено и сграбчи коня за шията веднага щом Габорн го вдигна на седлото, след което понечи да се смъкне. Въпреки че някога кралят беше великолепен ездач, сега и помен нямаше от това. Габорн разбра, че трябва съвсем буквално да го върже за седлото.