Поемаше неразумен риск: Йоме можеше да язди, но кралят определено щеше да му създаде проблем.

Габорн смяташе да изведе краля и Йоме през градските порти и след това да препусне към гората, където войските на Ордън можеха да го защитят. Надяваше се, че никой от вражеските стрелци няма да посмее да стреля по краля. Като вектор, той беше твърде ценен за Радж Атън.

Най-много се боеше, че конниците на Радж Атън можеха да се впуснат в гонитба.

За щастие, конят на краля изглеждаше по-скоро заинтригуван, отколкото уплашен от крясъците на краля и от щуротиите му със стискането по шията. След като Габорн го затегна здраво, Силвареста прояви повече интерес да потупва животното и да го целува по врата, отколкото да се опитва да слезе и да тръгне пеш.

Радж Атън се приведе над напоената с кръв земя и задуши дирята на Габорн сред брезовата горичка. Горе на хълма стояха съветниците му и двама телохранители, осветени от обедното слънце.

Но тук, в сенчестата гора, Радж Атън търсеше сам, както можеше само той.

— Това е мястото — извика един от капитаните му.

Но земята миришеше само на плесен, хумус и гнили листа. От пожарите, изпепелили градината на чародея, се беше посипала пепел, заличавайки дирята. Разбира се, във въздуха се долавяше и нотка на пролята от войник кръв.

Принцът беше преминал през градината на билкаря, така че собствената му миризма беше маскирана под пластове розмарин, жасмин, треви и други богати аромати. Предната нощ хората на Радж Атън бяха отъпкали земята наоколо, още повече разваляйки миризмата.

Колкото повече душеше въздуха, толкова повече му убягваше дирята.

Но нито едно от ловните му кучета не можеше да проследява толкова добре, колкото самият Радж Атън. Така че Вълчия господар коленичи в мазната пръст и задуши грижливо — отсяваше някои миризми и търсеше точно онези, които можеха да принадлежат на Габорн. Запълзя напред, търсейки някаква следа, оставена от Габорн между дърветата. Може би младежът се беше отъркал в листата на някоя лоза или беше пипнал ствола на някоя елша. Ако го беше направил, миризмата му щеше да се задържи.

Не намери никаква миризма около кръвта, но се натъкна на нещо не по-малко интересно: землистия мускус на млада жена, девица, която е работила в кухните. Странно, че никой от ловците му не беше споменал за тази миризма. Можеше да е нищо, но можеше и да е жена, която е придружавала принца.

Радж Атън изведнъж стреснато се изправи. Няколко сипки от близкото дърво се разлетяха, уплашени от рязкото движение. Радж Атън се вслуша в тихия шепот на вятъра в клоните. Миризмата на момичето му беше позната, беше я помирисвал…

Тази сутрин.

Беше минал покрай нея на Пазарната улица, малко извън кралската цитадела.

Радж Атън притежаваше дарове на ума от над хиляда души. Помнеше всеки удар на сърцето си, помнеше всяка дума, изречена някога пред него. Сега си представи жената, поне както я беше видял, в тил. Добре оформена, с дълга тъмнокафява коса. Стоеше до някаква статуя от сив камък. Отново го връхлетя онова странно усещане — странно и необичайно замъгляване на мисълта.

Но… не, изведнъж осъзна той. Не можеше да е било статуя. Онова нещо се беше раздвижило. И все пак, когато го подмина, беше останал с впечатление за камък.

Той се помъчи да си спомни лицето на статуята, да си представи нещото, което беше подминал, като жива плът. Но не можеше да го види, не можеше да го превърне в образ. Статуя на момче — безлик, простоват на вид момък, облечен в мръсен халат.

Стояха на улицата близо до мястото, където беше убита неговата пиромантка.

Но почакай! Сега Радж Атън се сети — миризмата. Спомни си миризмата им. Задържа я в ума си. Да, тя беше и тук, в гората. Беше я подушил и в конюшнята. Младежът, когото Радж Атън беше видял в конюшнята, само преди няколко минути.

Радж Атън можеше да си спомни всичко, което беше видял от години. Сега се помъчи да извлече лицето на момъка, да го види там, в конюшните.

Но вместо момък му се привидя дърво… огромно дърво в средата на гората привечер, толкова огромно, че разлюлените му клони посягаха да уловят звездите.

Толкова мирно беше под това дърво, докато го гледаше, че Радж Атън вдигна ръце, усети как топлината на звездната светлина докосва дланите му и прониква в тях.

Изпита копнеж да бъде това дърво, да се разлюлее на вятъра. Неподвижен, непоклатим. Нищо повече от ствол и корени, протягащи се дълбоко в почвата, пипалца на корени, гъделичкани от безбройни червеи. Дълбокият дъх на вятъра. Птиците, зареяли се из клоните му, изплели гнездата си между сплетените клончета по короната, кълвящи личинки и мушици, скрили се под люспите на кората му.

Радж Атън стоеше, затаил дъх, сред горските дървеса, гледаше надолу към по-малките си събратя, вкусваше вятъра, който бавно се виеше около него и през него. Всички грижи бяха секнали. Всички надежди и въжделения бяха заглъхнали. Дърво — толкова мирно и невъзмутимо.

„Ааа, и да стоя така цяла вечност!“

В ствола му лумна огън.

Радж Атън отвори очи. Един от огнетъкачите му стоеше пред него и го гледаше. Беше го докоснал с горещия си пръст.

— Милорд, какво правите? Стоите неподвижен цели пет минути!

Радж Атън си пое дълбоко дъх и изненадано и притеснено огледа околните дървета.

— Аз… Габорн все още е тук, в града.

Но не можеше да опише момчето, не можеше да види лицето му. Съсредоточи се и видя в бърза последователност най-напред камък, после самотен планински връх, а след това — дълбоко ждрело.

„Защо не мога да видя лицето му?“ — зачуди се Радж Атън.

После вдигна очи към дърветата и разбра. Малък тесен пояс дървета към реката. Пръст, протегнат от Дънуд. Но все пак мощен.

— Опожарете тази гора — каза на огнетъкача.

И затича към градските порти, надявайки се, че не е закъснял.

Докато Габорн подкарваше конете през долния двор, от лицето му се лееше пот. При портите напираха хиляди войници.

Извън градската стена се бяха скупчили петстотин рицари. Бойните им коне бяха снаряжени с най-фината броня, каквато можеха да изковат ковачите на Силвареста, черна и излъскана.

Други хиляда стрелци стояха в готовност край стените, с изпънати лъкове в случай, че от гората излезе вражеска войска.

Но фактът, че толкова много мъже вече бяха напуснали замъка, не облекчаваше струпването при портите. Хиляди от войниците не пътуваха съвсем сами — щитоносци, готвачи, оръжейници, шивачи, носачи, стрелари, блудници, перачки — всичко това се тътреше по улиците. Радж Атън имаше в легиона си седем хиляди бойци, но още хиляда души се мъкнеха с лагера му. Оръжейници по двора навличаха броня на конете. Босоноги деца притичваха насам-натам. Две крави бяха хукнали по Складова улица и сега си пробиваха път с рога през тълпата.

Сред цялата тази врява и бъркотия Габорн теглеше коня на Йоме, на баща ѝ, както и на техните Дни, и се мъчеше да удържи жребеца си да не рита и хапе всеки войник, носещ червените вълци на Радж Атън на своя щит или палто.

Един тъмнолик сержант сграбчи юздите на коня на Габорн и изрева:

— Даваш кон, момче! Взимам тоя!

— Радж Атън ми нареди аз да му държа юздите — отвърна Габорн. — Той е за Джюрийм.

Сержантът си дръпна ръката като опарен и изгледа коня с копнеж.

Габорн проби през гъстата маса човешки тела и пое към тълпата войници, трупащи се по овъглената трева извън замъка. Стисна здраво поводите на кралския кон и се обърна назад.

Видиотеният крал се усмихваше на всички, махаше и устата му беше широко отворена от радост. Животното на Габорн с неговия сприхав нрав газеше през гъмжилото и отваряше път за конете, които го следваха. Последни се нижеха Йоме и Дните.

Близо до почернелите порти всеки напираше да премине по разрушения подвижен мост. Едната му страна беше изгоряла от пламъците на огнения дух, но я бяха поправили набързо.