Той се обърна към Джюрийм.

— А ти какво би направил?

Джюрийм сведе глава.

— Простете ми, о, Благословена Светлина, ако по този въпрос не изглеждам толкова разтревожен. — Хвърли недоверчив поглед към Фейкаалд. — Може и да е вярно, че крал Ордън е пленил вашите силари, но над кого ще ги използва? Вие вече изтръгнахте дарове от всеки по-надарен в Лонгмът. Ордън не може да използва местното население. Което означава, че ще трябва да вземе дарове само от своите воини — лош вариант, защото с всеки дар, който вземе за себе си, той ще отслаби собствената си войска.

— И ти предлагаш?

— Отиваме в Лонгмът и си връщаме силарите! — Това, разбира се, беше единственият възможен отговор. Радж Атън трудно щеше да си позволи да чака подкрепленията. Това щеше да позволи на Ордън или да се измъкне със съкровището, или да събере подкрепления.

Радж Атън се усмихна при този отговор. Джюрийм знаеше, че е рисковано. Навярно Ордън искаше да ги изкара от замъка Силвареста и да им направи засада. Но целият живот беше риск. А Радж Атън трудно щеше да си позволи да седи тук и да не предприема нищо.

Господарят му беше взел шест дара на метаболизъм. Благодарение на това беше способен да се справя с убийците, които го навестяваха от време на време.

Но взимането на такива дарове носеше голяма опасност и обещаваше ранна смърт. Метаболизмът можеше да служи като оръжие срещу притежателя му. Действително, в един такъв случай, според легендата, някакъв Посветител, който дал метаболизма си на един велик крал, бил отвлечен от враговете на краля. Тогава враговете дали на Посветителя стотици дарове на метаболизъм, превръщайки го във вектор, така че кралят умрял от старост за няколко седмици. По тази причина Радж Атън беше прелял всичкия си метаболизъм през един-единствен Посветител, когото винаги държеше край себе си в случай, че се наложи да го убие и да прекъсне връзката.

Малцина крале смееха да поемат повече от един или два дара на метаболизъм. С неговите шест Радж Атън можеше да тича шест пъти по-бързо от всеки обикновен човек. Но също така старееше шест пъти по-бързо. И макар господарят на Джюрийм да притежаваше много хиляди дарове на жизненост и да старееше незабелязано, Джюрийм знаеше, че човешкото тяло е устроено да се износва с времето. Господарят му беше живял вече тридесет и две години, но поради многото си дарове на метаболизъм беше остарял много повече. Физически той вече навлизаше в деветдесетте.

Радж Атън не можеше да се надява, че ще живее повече от биологичната възраст до сто и десет години, нито пък можеше да оцелее без своите дарове.

Само преди няколко години той беше допуснал нещастната грешка да избие някои от своите Посветители, за да може да забави състаряването си. Но след седмица един северняшки убиец за малко щеше да го заколи. Оттогава Радж Атън се беше принудил да носи самотното си бреме на висок метаболизъм.

Три години. Трябваше до три години да обедини света, да се превърне в Дара всечовешки, или щеше да умре. Една година да консолидира Севера. Две да завземе. Юга. Ако господарят на Джюрийм умреше, беше напълно възможно надеждата на цялото човечество да умре с него. Толкова силни бяха халите.

— Значи тръгваме за Лонгмът — каза Радж Атън. — А армията на Ордън в Дънуд?

— Каква армия? — попита Джюрийм, убеден от многото дребни податки, че заплахата не е голяма. — Да сте видели армия? Аз лично чух само бойни рогове в гората, но да съм чул цвиленето на хиляда коня? Не! Мъглите на Ордън бяха там само за да скрият слабостта му.

Джюрийм примижа към господаря си. Тлъстото му туловище и плешивата глава му придаваха тъпашки вид, но Радж Атън отдавна се беше уверил, че Джюрийм е коварен и опасен като кобра. Съветникът продължи:

— Имате двайсет легиона, които приближават към Лонгмът — армия, на която Ордън не може да устои, особено ако вие се биете в челото. Трябва да отидем и да превземем Лонгмът.

Радж Атън кимна. Четиридесетте хиляди силара представляваха труда на хиляди миньори и занаятчии в последните три години. Голям залеж от кървава руда — вече изчерпан. Бяха незаменими.

— Подгответе хората за поход — каза Радж Атън. — Ще опразним съкровищницата на Силвареста, необходимата ни храна ще прибираме от селата по пътя. Тръгваме след един час.

— Милорд, а конете? — попита Фейкаалд. — Ще ни трябват коне.

— Нашите войници имат достатъчно дарове и на повечето не им трябват коне — каза Радж Атън. — А обикновените коне искат храна и почивка, повече от човека. Моите воини ще бягат до Лонгмът. Ще използваме колкото коне има. Ще опразним конюшните на Силвареста.

Сто и шестдесет мили. Джюрийм знаеше, че Радж Атън може да премине пеш това разстояние за няколко часа, но повечето от стрелците му нямаше да понесат бремето на повече от един дар на метаболизъм. Такива войници не можеха да пробягат до Лонгмът за по-малко от ден.

Радж Атън трябваше да остави върколаците тук. Те само щяха да забавят похода. Гигантите и бойните кучета обаче можеха да понесат това изтезание.

— Но… — продължи с колебанията си Фейкаалд, — какво ще правим с вашите Посветители тук? Имате две хиляди в цитаделата на Посветителите. Нямаме коне, с които да ги караме, нито имаме достатъчно стражи, които да ги пазят. — Неговото внимание също се насочи към транспорта.

Отговорът на Радж Атън беше вледеняващ.

— Не е необходимо да оставяме войници, за да пазят цитаделата на Посветителите.

— Какво? — удиви се Фейкаалд. — Вие на практика каните Ордън да нападне. Посветителите ви ще бъдат избити!

— Разбира се — каза Радж Атън. — Но поне смъртта им ще послужи за по-висша цел.

— Висша цел? На каква по-висша цел може да послужи смъртта им? — попита объркано Фейкаалд и пак закърши ръце.

Но Джюрийм изведнъж схвана замисъла в цялата му жестокост и величие.

— Избиването им ще подхрани разногласията — разсъди на глас Джюрийм. — От много години северните държави са се обединявали срещу нас. Но ако Ордън избие Посветителите на Силвареста, както е длъжен, ако унищожи своя най-стар и най-скъп приятел, какво ще спечели? Може да ни отслаби за няколко дни, но себе си ще отслаби завинаги. Дори да избяга със силарите, владетелите на Севера ще се боят от него. Някои тук, в Хиърдън, ще възнегодуват срещу него, може би дори ще потърсят възмездие. Всичко това ще работи против дома Ордън, а унищожението на Ордън е ключът към взимането на Севера.

— Вие сте изключително мъдър — каза Фейкаалд с глас, изпълнен с възхищение, като погледна първо Радж Атън, а после Джюрийм.

Все пак такова разхищение не можеше да не натъжи Джюрийм. Толкова много хора преживяват живота си доволни да не вършат нищо, да не бъдат нищо. Беше мъдро от такива хора да се събират дарования, за да влязат в полезна употреба. Но да се похабява по този начин животът на Посветители — какъв срам.

Джюрийм и Фейкаалд извикаха няколко къси команди и след няколко мига стените на замъка оживяха от приготовленията за поход. Навсякъде се разтичаха хора.

Радж Атън тръгна по тесните, настлани с камък улици. Искаше да остане сам с мислите си. Мина край кралските конюшни — спретнати нови дървени постройки, издигащи се на два етажа. В горния етаж се държеше сено и зърно. Долният подслоняваше конете.

Хората му се суетяха навсякъде, взимаха първите коне, които им попаднеха, крещяха заповеди на ратаите.

Радж Атън надникна през няколко отворени врати. В няколко ясли се държаха коне Посветители, много от които висяха от ремъци, окачени на тавана, и конярите почистваха и подсушаваха окаяните животни. През отворените врати прелитаха лястовици и чуруликаха уплашено.

Суматохата в конюшните беше пълна. Тук бяха подслонени не само конете на Силвареста, но и някои от по-добрите животни на Радж Атън, прибрани предната нощ, за да се погрижат за тях собствените му конемайстори.

Все още разполагаше с достатъчно добри бойни коне, за да вдигне прилична конница.