Тази година Господарите на Времето не бяха облагодетелствали Стийвдор Харк. Очите му изглеждаха подпухнали. От безсъние? Снощи поне този човек едва ли беше спал след толкова трагична вест.
— Мислите ли, че някой може да го прогони това чудовище? — попита Стийвдор. — Силите му май са повечко от вашите.
— Надявам се да го прогоня — каза Менделас.
— Че то, ако го направите, вие ще трябва да ни станете крал — каза мрачно ханджията.
Крал Ордън не беше обмислял подобна възможност.
— Не. Вашата кралска фамилия е непокътната. Ако домът Силвареста падне, следващата претендентка за титлата е графинята на Арънс.
— Едва ли. Хората няма да я подкрепят. Омъжена е за Сюард и е твърде далече, за да управлява. Виж, вие ако върнете Хиърдън, хората никой друг няма да щат, освен вие да им станете господар.
При тази мисъл сърцето на Ордън подскочи. Винаги беше харесвал горите и хълмовете на Хиърдън. Винаги беше обичал чистите, дружелюбни тукашни хора, кристалния въздух.
— Радж Атън ще го прогоня — заяви Ордън.
Знаеше, че няма да е достатъчно да прогони Радж Атън от тази земя. Трябваше да направи повече. Един Вълчи господар не можеше просто да бъде набит с камшик като пале. Трябваше да бъде заклан като бясно псе.
Крал Ордън видя сякаш с очите си разгръщащата се мащабна война, осъзна, че трябва да се подготви за офанзива на юг, да удари по Деяз и Мъятин, и Индопал още по първа пролет, оттам да се понесе на юг в Куран и Дармад, и кралствата отвъд тях.
Докато не бъдат умъртвени всички Посветители на Радж Атън и не бъде заклан самият Вълчи господар.
Ако спечелеше тази война, щеше да има земи за плячкосване. Повечето южни кралства не го интересуваха особено, но едно щеше да вземе: мините за кръвен метал на Картиш, южно от Индопал.
Крал Ордън смени темата и заговори с ханджията за минали дни, за ловуванията със Силвареста. Ордън се пошегува:
— Ако дойде ден аз да съм крал на Хиърдън, май ще трябва да те поканя на следващия ми лов.
— Е, боя се, че това ще е единственият начин да ме спрете да бракониерствам — засмя се Стийвдор Харк и потупа краля по рамото толкова свойски, колкото никой в Мистария нямаше да се осмели.
Но Ордън допускаше, че Силвареста много пъти е бил потупван по гърба от приятелите си. Такъв човек си беше. От тия, дето не държаха много на студенината и високомерието, за да изглеждат царствено.
— Значи се разбрахме — каза Ордън. — Ще те взема на следващия ми лов. — Ордън отново смени темата. — Сега на въпроса. Като дойде тук армията на Радж Атън, ще завари, че моста го няма. Моля те за една услуга. Напомни им, че Глиганския брод е достатъчно плитък за изгазване.
— Ами че те бездруго оттам трябва да минат, нали? — попита Харк.
— Тая земя им е непозната — каза Ордън. — Шпионите им може да са отбелязали на картите им само мостовете.
— Някоя изненада ли сте им намислили? — Ордън кимна. — Тогава ще им кажа.
Ханджията стана и се разшета. Скоро дъждът спря и крал Ордън излезе от хана, готов отново да се отправи на поход.
Най-напред провери, за да е сигурен, че мостът е свален — дебелите му греди и дъски бяха прибрани на сигурно място и грижливо укрити. После остави хората си и конете да си довършат кратката вечеря.
Командирите му бяха закупили зърно за конете, бяха отворили за войската и няколко бурета ейл. Макар да бяха загубили един час езда, хората му се пооживиха и поеха по пътя за Лонгмът доста освежени и много по-енергично.
Следобеда продължиха през хълмовете Дъркин и покрай планинските подножия, за да стигнат Лонгмът преди залез-слънце.
Замъкът Лонгмът бе разположен на стръмна височина сред хълмисти равнини, с китно малко градче на югозапад. Не беше голям, но стените му се издигаха невероятно високо. Брустверите се открояваха ярко. Лъкометците стреляха през тях или хвърляха врящо масло и камъни върху нападателите на всяка част от стената, без да ги плаши възможна отплата.
Каменният градеж на стените беше забележителен. Повечето камъни тежаха по дванайсет-четиринайсет тона, но въпреки това бяха наместени така точно, че човек трудно можеше да намери цепнатина, за която да се хванат пръстите му.
Мнозина считаха Лонгмът за невъзможен за изкачване. Никой противник досега не беше постигал успешно изкачване на външните стени. Замъкът беше падал само веднъж, преди петстотин години, когато сапьори успели да прокопаят тунел под западната стена и тя се сринала.
Оттогава замъкът не беше падал.
Тъй че когато войската наближи Лонгмът, крал Ордън неволно изпита копнеж най-сетне да усети сигурността му. Не беше подготвен за разрухата, която щеше да го посрещне.
Селището в подножието на замъка беше разрушено: стотици домове, плевни и складове — всичко беше изгоряло до темелите. От някои къщи все още се виеше дим. По околните пасища нямаше едър добитък и овце. Едно животно не се мяркаше даже.
Сивите знамена на Лонгмът се издигаха на пилони по кулите и по стените. Но бяха раздрани и изпокъсани. По външните стени бдяха на пост няколко десетки войници.
Ордън очакваше да завари селището такова, каквото го беше видял за последен път. Зачуди се дали тук не се е разгоряла някоя голяма, останала неизвестна за него битка.
След това осъзна какво е сполетяло тази земя. Войниците на Лонгмът бяха опожарили градчето до основи и бяха вкарали вътре всички стада в очакване на обсадата на окупационните сили на Радж Атън. Като бяха подпалили града, те бяха лишили окупаторите от подслон. Тук, по тези голи хълмове, при настъпващата зима подслонът щеше да е твърде важен.
Докато малката му войска приближаваше портите на замъка, Ордън забеляза облекчението, изписало се по лицата на войниците по стените. Някой наду боен рог — къс сигнал, изсвирван само когато е забелязано пристигането на приятелски подкрепления.
Подвижният мост се спусна.
Когато крал Ордън мина през портите, мъжете от замъка се развикаха радостно. Но виковете бяха малобройни и рехави.
Не беше подготвен и за гледката, която го посрещна: навсякъде покрай стените от вътрешната страна на цитаделата лежаха проснати трупове и до тях седяха ранени граждани. Много от тях бяха с броня — щитове и шлемове, взети от сразените бойци на Радж Атън. Кръв беше оплискала каменните зидове по пасажите на стените. Имаше десетки строшени прозорци. По гредите на сградите се мяркаха забити брадви, стрели и копия. Кулата на нечие господарско имение беше рухнала.
На фасадата на цитаделата на херцога висеше самият херцог — от един прозорец — обесен на собствените си черва, точно както го беше описала херцогиня Емадайн От Ларън.
Навсякъде се виждаха следите от битката. И много малко оцелели.
Пет хиляди души бяха живели тук. Пет хиляди мъже, жени и деца, които се бяха сражавали със зъби и ножове, за да прогонят хората на Радж Атън.
Нямаха си войници с тежки дарове и боен опит от много години. Нямаха силни оръжия. Бяха разчитали може би само на изненадата и на силния си дух.
И бяха спечелили. След това семействата им бяха избягали, страхувайки се от възмездието на Радж Атън.
Крал Ордън беше очаквал да завари четири или пет хиляди души, обитаващи този замък и градчето — хора, които можеше да използва, за да подсилят отбраната му, хора, които можеше да окуражи за дарове.
Навсякъде щъкаха кокошки и гъски. Из вътрешния двор ровеха свине.
И тук го посрещнаха немощни възгласи, които скоро заглъхнаха. Някакъв мъж извика от върха на цитаделата на Посветителите:
— Крал Ордън, какви вести носите за Силвареста?
Ордън погледна нагоре. Мъжът беше облечен в спретнатата униформа на капитан. Трябваше да е капитан Седрик Темпест, наместникът на херцогинята и временно назначен за командващ отбраната на замъка.
— Замък Силвареста е паднал и хората на Радж Атън го държат.
Лицето на капитан Темпест се смрази от ужас. Явно беше очаквал по-добри вести. Едва ли разполагаше с повече от стотина души. Не беше по силите му да защити замъка, можеше само да го задържи, докато Силвареста успее да изпрати помощ.
