Хората тук водеха кротък живот. Повечето бяха бъчвари, правеха съдове за вино и за зърно. Напролет, когато реката придойдеше, човек често можеше да види мъже на салове от стотици бъчви, вързани една за друга, да карат по течението стоката си на пазар.

На Менделас Ордън изобщо не му беше приятно, че се налага да подпали моста. Често се беше отбивал тук по време на пътуванията си да се наслади на чудесния ейл, варен в хана „Дуиндъл“, разположен на малкото полуостровче до моста и с хубав изглед към реката.

Но докато стигне до селцето, дъждът беше намокрил моста. Хората му се опитаха да запалят огън край гъстите къпинаци на брега, но склонът беше стръмен и водата, която се стичаше отгоре, беше направо като порой.

Ордън си беше мислил, че две добре напоени с масло факли ще свършат работа, но дори и те се оказаха безполезни.

Тъкмо проклинаше късмета си, когато две местни момчета доведоха от странноприемницата ханджията, стария Стийвдор Харк. Ордън много пъти се беше радвал на гостоприемството му.

— Виж ти, виж ти, ваше величество, какво ви води с хората ви насам? — подхвана с доброжелателен тон поклащащият се по улицата ханджия. Хиляда и петстотинте бойци на Ордън като че ли изобщо не го притесняваха. Беше дебел, в торбести панталони и с престилка над шкембето. Тлъстото му лице беше червендалесто под посивялата брада, а от бузите му се стичаха капки пот.

— Ще трябва да изгорим моста ви — отвърна Ордън. — Тая нощ ще дойде Радж Атън. Не мога да го оставя да ме догони. С радост ще възмездя селото за неудобството.

— А, не вярвам да можете да изгорите тоя мост — засмя се ханджията. — Май ще е по-добре да се отбиете да пийнем. Мога да ви нагостя с командирите с чудесна гозба.

— Защо да не можем да го изгорим? — попита крал Ордън.

— Магия — каза ханджията. — Преди петнайсет години го удари мълния, изгоря до основи. Тъй че като го строихме отново, взехме един воден магьосник да му направи заклинание. Това дърво огънят не го лови.

Ордън го загледа мълчаливо под проливния дъжд. Думите на ханджията го жегнаха в сърцето. Ако водеше със себе си воден магьосник, щеше да развали заклинанието. Но не водеше. А и дъждът така валеше, че мостът сигурно нямаше да пламне и без воден магьосник.

— Тогава ще трябва да го насечем — каза Ордън.

— А, за туй и дума да не става — избоботи ханджията. — Ако искате да го свалите, свалете го, но дъските оставете, че да можем пак да си го построим вдругиден. Можем да ги приберем при мелницата.

Ордън обмисли предложението. Стийвдор Харк беше нещо повече от ханджия. Беше освен това и кмет, човек здравомислещ и с усет за нещата. Мостът беше направен от яки греди и дъски. Три каменни стълба, дълбоко набити в коритото на Дуиндъл, го крепяха. Да се смъкне мостът част по част щеше да е по-трудно, но ако влезеха в работа хиляда и петстотинте войници, щеше да стане достатъчно бързо. Силите знаеха, че дори и неговите подсилени коне имаха нужда от почивка.

Открит оставаше и въпросът с приятелството. Ордън не можеше току-така да разруши моста. Направеше ли го, при следващото си гостуване в селцето като нищо щеше да открие, че добрият ейл, кой знае защо, е станал на оцет.

— Е, приятелю — рече Ордън, — с удоволствие ще хапна от вечерята ти, докато ви крием моста.

Сделката се сключи.

Докато дъждът се лееше и мъжете му се потяха, Ордън се отби в хана, седна край камината и се умисли.

Бяха му обещали притоплена яхния, но само след половин час собственикът на хана лично му поднесе топла-топла баница и печено свинско — от големите глигани, заради които ловът в Дънуд беше толкова прочут. Месото миришеше апетитно, обилно поръсено с пипер и розмарин, мариновано в тъмна бира, а след това опечено с моркови, гъби и лешници. А на вкус беше точно толкова добро, колкото и на мирис.

И, разбира се, беше съвсем незаконно. На простолюдието не беше позволено да ловува кралските глигани; Стийвдор Харк можеше да изяде як бой с камшици за това прегрешение.

Месото се оказа чудесен и много уместен дар. Въпреки че Харк явно се опитваше да повдигне духа на Ордън, щедрият му жест имаше обратен ефект — само хвърли Ордън в тежка меланхолия, която го накара да се заседи край огъня, да чеше нервно брадата си и да мисли за плановете си.

Колко пъти беше ял в този хан по време на пътуванията си на гости на Силвареста? Колко пъти беше пирувал от плячката на тези лесове? Колко пъти беше изпитвал възбудата при лая на кучетата, подгонили големите глигани, и беше изпитвал радостта, когато хвърлеше късото копие, за да порази дивия звяр?

Гостоприемството на ханджията и вкусната му храна накараха крал Ордън да се почувства някак… тъжен.

Преди пет години, докато Ордън ловуваше тук, един убиец се беше промъкнал в цитаделата му и беше убил жена му и новороденото им бебе. Беше минала само половин година, откакто двете му дъщери загинаха при предното нападение. Убийството на жената на крал Ордън и на бебето го вбесиха. Но убиецът така и не беше заловен. Следотърсачите хванаха дирята му, но го изгубиха в планините южно от Мистария. Сигурно се беше измъкнал на югоизток в Инкара или пък на югозапад в Индопал.

Ордън бе предположил, че е намесен или Индопал, или Мъятин. Но не можеше да удари съседите си в изблик на сляп гняв, без доказателство.

Затова зачака. Чакаше и чакаше убийците да се появят отново.

Не се появиха.

Ордън знаеше, че е изгубил част от самия себе си. Повече не се ожени, никога не беше и мислил за втори брак. Човек не може да замени изгубена ръка или крак, та как би могъл да се надява, че ще замени половината от себе си?

Вече от години той истински чувстваше болката. При толкова много дарове на ум можеше съвършено да си спомни гласа ѝ, лицето ѝ. В сънищата му Корет продължаваше да идва и да му говори. Често, когато се събуждаше в студено зимно утро, се изненадваше, щом откриеше, че меката ѝ плът не се притиска до него, че не се опитва да изпие топлината му, както го правеше, докато беше жива.

Трудно му бе да опише усещането за загуба, което изпитваше. Крал Ордън веднъж се бе опитал да го опише на самия себе си.

Не че изпитваше чувство, че е изгубил бъдещето си, че животът му е свършил. Бъдещето беше синът му. Той щеше да продължи, да продължи без него, стига да го желаеха Силите.

Нито пък изпитваше чувството, че е изгубил миналото си, защото много добре си спомняше вкуса на целувките на Корет в нощта на брака им, как плачеше от радост, когато за първи път накърми Габорн.

Не, това, което беше изгубил, беше настоящето. Възможността да е със съпругата си, да я обича, да преживее всеки буден миг с нея.

И все пак, докато седеше в хана и дъвчеше вкусното печено върху тънкия порцеланов поднос, крал Ордън си даде ясна сметка, че нещо е изтръгнато от него.

Миналото му вече го нямаше. Всичките му хубави спомени скоро щяха да се окажат непоносими. Крал Силвареста все още не беше мъртъв, доколкото Ордън знаеше, но по някое време тази вечер Боренсон щеше да се опита да изпълни заповедите, които бе получил. Ордън беше принуден да убие човека, когото най-много обичаше и комуто най-много се възхищаваше.

Мръсно дело. Горчива подправка за толкова вкусно ястие.

Може би Стийвдор Харк разбра по някакъв начин какво изпитваше, защото поднесе от притоплената яхния на неколцината му командири, след което дойде и седна за малко при Ордън да му изрази съчувствието си.

— Снощи чухме вестите от замък Силвареста — каза той. — Лоши вести. Най-лошите, които съм чувал.

— Да, най-лошите от няколко поколения — изпъшка Ордън и изгледа стария ханджия. Тази година Стийвдор беше побелял малко повече по слепоочията. То и косата му вече изглеждаше повече побеляла, отколкото прошарена.

Разправяха, че всяка година Господарите на Времето звънват една сребърна камбана и че при звъна на камбаната, който я чуе, остарявал с година. За ония, от които Господарите на Времето не били доволни, камбаната можела да звънне и повече от веднъж, докато онези, които се харесвали на Господарите на Времето, можело изобщо да не чуят никакъв звън.