Костта над пищялката изпука и той се опита да се превърти напред и да поеме тежестта от падането на десния си крак и раменете.

Докато Радж Атън се изправяше, Ордън скочи върху него и замахна жестоко с късия си меч. Дори при толкова много дарове на метаболизъм Радж Атън не можа да се подготви да посрещне удара.

Залитна назад. Първият удар на Ордън го улучи право в гърлото. От шията на Радж Атън швирна алена кръв и той усети издрънчаването на метала, когато острието удари в костта.

Крал Ордън заликува, щом видя ужасната рана, видя плътта, която се отлепи от гърлото на Радж Атън, видя красивите очи на Вълчия господар разширени от ужас.

Но оръжието едва бе излязло от плътта на Радж Атън, когато раната започна да се затваря, без да остава белег. Този човек имаше толкова дарове на жизненост, че вече не приличаше на човешко същество.

„Дарът всечовешки“ — уплаши се Ордън. Онова същество, което бе извлякло живот от толкова много хора, че вече не можеше да се определи като смъртно, вече не можеше да умре. Радж Атън се превръщаше в Сила, съперничеща с първичните елементи или с Господарите на Времето.

Хрониките говореха за това. Хрониките твърдяха, че Дайлан Чука живял в Мистария за известно време, преди шестнадесет века, преди да замине на юг, за да страда в покой. Защото безсмъртието му се превърнало в бреме. Посветителите на Дайлан един след друг напускали този свят, но той не можел да умре, защото по някакъв начин се превъплътил. Даровете, прехвърлени му през силарите, останали завинаги с него — нежелани, като проклятие.

Ордън имаше съвършена памет и сега виждаше думите пред себе си точно както ги беше прочел като млад, докато изучаваше един фрагмент от древна хроника, писана от негов далечен предтеча:

„Понеже обичал своите близки много дълбоко, Дайлан открил, че животът се превръща в бреме. Защото мъжете, с които се сприятелявал, жените, в които се влюбвал, разцъфтявали и умирали като рози в един сезон, докато той самият оставал вечен. Затова потърсил самота отвъд Инкара, в островите на Илиен, и аз предполагам, че още живее там.“

Всичко това пробяга през ума на Ордън, докато мечът му излизаше от гърлото на Радж Атън; и тогава той осъзна, че е замахнал толкова силно, че оръжието му се изплъзва. Болка прониза ръката му, докато напрягаше мускули и жили да го задържи.

Мечът изхвърча в гнездото папрат на хълмчето.

Друго оръжие нямаше. Но Радж Атън още седеше, замръзнал в ужас от силата на удара. Ордън скочи и ритна към главата на Радж Атън с цялата си мощ.

Носеше обкованите си със стомана бойни ботуши, с железни шипове отпред. Ударът — той го знаеше — щеше да пръсне крака му. Но щеше да пръсне и черепа на Радж Атън.

Радж Атън се изви и петата на Ордън се удари под еполетите му.

Раздираща болка проряза крака на Ордън — той усети как костите му се чупят като клечки, — толкова силна болка, че изтръгна рев от гърлото му.

„Но ако пребивам себе си — помисли Ордън, — значи пребивам и Радж Атън.“ Рамото на Радж Атън се огъна. Ордън усети как ръката на Вълчия господар изпука, последвана от костите на ключицата, после хлътнаха и ребрата, едно по едно, закършиха се като съчки под петата му.

Радж Атън нададе смъртен вик.

Ордън падна върху рамото на Радж Атън и остана така може би няколко секунди. Чудеше се какво още да направи. Изтърколи се от Вълчия господар да види дали най-сетне е умрял.

За негово удивление Радж Атън простена от болка и се изтъркаля в тревата. Отпечатъкът от ботуша на Ордън личеше вбит в рамото му.

Дясната ръка на Радж Атън се беше извила под неестествен ъгъл. Плътта на рамото се беше вбила цяла педя надолу.

Радж Атън лежеше в тревата с изцъклени от болка очи. От устата му се лееше кръв. В този миг тъмните очи на Вълчия господар и изваяното му лице изглеждаха толкова красиви, че Ордън се възхити. Никога не беше виждал Вълчия господар толкова отблизо, в цялото му обаяние. То направо му секна дъха.

— Служи ми — трескаво прошепна Радж Атън.

В този миг Менделас Дрейкън Ордън бе пометен от силата на обаянието на Радж Атън и пожела да му служи с цялото си сърце.

После мигът отмина и той се уплаши… защото под бронята на Радж Атън нещо се размърда; рамото се намести и се изду, отново се намести, сякаш дълги години възпаление, лекуване и болки се навиха в един безкраен, секващ дъха миг. После рамото се изду в обемиста буца.

Ордън се опита да се изправи, разбрал, че боят съвсем не е свършил.

Радж Атън запълзя след него, хвана го за дясната китка и го удари в рамото толкова силно, че шлемът падна от главата му.

Костите по цялата ръка на Ордън се пръснаха и той изрева. Загърчи се по земята. Десният му крак беше натрошен, ръката и рамото му бяха безполезни.

Радж Атън се изправи и задъхано каза:

— Какъв срам, крал Ордън. Трябваше да вземеш повече жизненост. Моите кокали вече се изцериха напълно. Колко дни ще ти трябват, за да кажеш същото? — Изрита силно здравия крак на Ордън и той се срина по гръб на земята.

— Къде са ми силарите? — попита спокойно Радж Атън.

Ордън не отговори.

Радж Атън го изрита в лицето.

От дясното око на Ордън бликна кръв и той усети как ябълката му увисна на бузата. Падна на земята почти в несвяст и скри лицето си със здравата си ръка. Радж Атън го изрита в ребрата. Нещо вътре се скъса и Ордън започна да кашля и да бълва кървави парцали.

— Ще те убия! — изхъхри крал Ордън. — Заклевам се!

Заканата беше напразна. Ордън не можеше да се бие. Трябваше да умре. Трябваше Радж Атън да го убие, за да се наруши змийският кръг и друг воин да може да се срази вместо него с Вълчия господар.

Крал Ордън закашля. Едва можеше да диша в този толкова гъст, толкова втечнен въздух. Радж Атън отново го изрита в ребрата и Ордън остана да лежи зяпнал за въздух.

Радж Атън се обърна и се затътри нагоре през сухата трева, към основата на Очите на Тор Ломан. Каменно стълбище се виеше на тройна спирала около кулата. Радж Атън го изкатери, куцукайки от болка, едното му рамо бе с цяла педя по-ниско от другото. Въпреки че лицето му бе все така красиво, отзад приличаше на гърбав изрод. Дясната му ръка висеше накриво, а десният му крак можеше и да се е изцерил, но беше по-къс от левия.

Ордън се задъха, запотен от усилието и от болката, опита се да вдиша въздуха, който беше гъст като мед. Тревата до главата му беше толкова уханна, че му се прииска да остане така, легнал в нея, и да отдъхне.

Йоме и Габорн яздеха един до друг. Габорн държеше високо един щит и носеше една от пиките на херцога. На върха ѝ беше завързано парче червена завеса от прозорците на цитаделата на херцога. Белият платнен кръг, закрепен с карфици по средата, трябваше да прилича — поне от разстояние — на Кръга на Интернук.

Тоест щеше да прилича на знамето на Интернук за всеки, който наблюдаваше отдалече. Габорн знаеше, че далекогледците на Радж Атън ще наблюдават. Беше обичайна практика по време на всяка обсада около бойното поле да се поставят наблюдатели.

През последния половин час Габорн най-много се безпокоеше за доброто придвижване на своята „армия“. Опитът да преведе двеста хиляди глави добитък и коне през равнината се оказа трудна работа. Дори опитните говедари и коняри в свитата му не можеха лесно да се справят с такава задача.

Работата се затрудняваше още повече от неопитните хлапета, които отчаяно се мъчеха да помогнат, но по-скоро стряскаха добитъка. Габорн се боеше, че всеки момент огромното стадо може да се втурне наляво или надясно и да изпотъпче жените и децата, които носеха щитове в голяма редица пред стадото, все едно че бяха воини.

Но когато се загледа към небесата над Лонгмът, го обзе още по-голям страх. Небесата отгоре изглеждаха сиви, но далече на хоризонта блясваше мрак, щом огнетъкачите на Радж Атън посегнеха да извлекат огън от небето.