Така че Дните гледаха и запомняха.

Габорн все пак изпита благодарност, че на Дните не се наложи да запишат как крал Ордън е убил най-добрия си приятел в час на най-голяма нужда. Вместо това, в някой далечен ден, когато баща му умреше и хрониките му бъдеха публикувани, щеше да се разправя как Ордън е прегръщал Силвареста и е хлипал като дете.

„Колко странно — помисли Габорн, — не заплака от облекчение, че вижда и мен.“

Силвареста се остави Ордън да го прегръща, докато повече не можеше да търпи силата на кралската му прегръдка, и тогава се опита да се освободи. Чак тогава крал Ордън опипа бицепсите на Силвареста и усети, че там липсва мускул.

— Той е изгубил даровете си? — попита бащата на Габорн.

Йоме кимна.

Габорн добави гневно:

— И двамата ги изгубиха. Боренсон е бил нощес в замък Силвареста. Ти го изпрати да ги убие, нали?

Гледаше баща си в очите. Когато Боренсон му каза, че има заповед да избие Посветителите на Радж Атън глупаво беше повярвал, че телохранителят му говори най-общо. Не беше си и представял, че един сам човек може да бъде изпратен, за да избие хората в цитаделата на Посветителите в замък Силвареста.

Сега изражението на баща му го потвърди. Баща му сведе поглед, но бързо се съвзе и в очите му се четеше по-скоро скръб, отколкото вина. Габорн му остави време да обмисли последствията. Всички Посветители в цитаделата на Силвареста бяха загинали. Въпреки че Йоме и кралят бяха станали вектори за Радж Атън, те вече не му даваха почти нищо, само собствените си дарове.

— Е — попита бащата на Габорн, — всички ли свои Посветители остави Радж Атън след себе си, когато напусна замък Силвареста?

— Почти. Взе само векторите си… — отвърна Габорн. Баща му вдигна вежда. — Но аз успях да измъкна Йоме и крал Силвареста.

Крал Ордън кимна замислено. Сигурно си даваше сметка за вътрешната борба, през която беше преминал Габорн.

— Аз, хм… — Ордън се окашля. — Защо Боренсон е оставил тези двамата. Заповядах му друго.

— Аз отмених заповедта ти — каза Габорн.

Реакцията на баща му бе толкова бърза, че Габорн не можа да се предпази. Баща му замахна и го зашлеви толкова силно, че когато от устата му изхвърча слюнка и кръв, Габорн помисли, че е зъб.

— Как смееш! — каза крал Ордън. — Можеш да не се съгласяваш с мен, можеш да оспорваш решенията ми, дори да ми възразиш. Но как смееш да воюваш с мен!

Ярост лумна в очите на Ордън.

А после млъкна — съжаляваше за онова, което беше направил. Обърна се и отиде до една амбразура, опря длани на перваза и се загледа навън.

— Йоме и баща ѝ бяха под моя закрила, обвързана с клетва — бързо заговори Габорн. Съзнаваше, че току-що е нарушил обещанието си пред Боренсон. Беше казал на Боренсон, че няма да издаде на баща си, че са се срещнали. Но в този момент се чувстваше толкова предаден, че му беше все едно дали ще наруши едно обещание. — Щях да се бия с него за тях. Казах му, че ще отнеса въпроса пред теб. — Надяваше се, че последните му думи ще укротят гнева на баща му.

През един от прозорците Габорн чу възгласите на мъжете отвън. Прииждаха още бойци за предстоящата битка.

— Действията ти се родеят с предателство — замърмори крал Ордън, все още с гръб към него. — Те противоречат на всичко, на което съм те учил.

— Но следваха точно желанията на собственото ти сърце — каза Габорн. — С устата си ти си заповядал да бъдат убити приятелите ти, но в сърцето си не си могъл да го приемеш.

— Как можеш да мислиш, че разбираш сърцето ми? — глухо отвърна Ордън.

— Просто… го разбирам — каза Габорн.

Крал Ордън кимна замислено, после се обърна и продължително се вгледа в Габорн, разкъсван от противоречия. Пое си дълбоко дъх и се опита да каже небрежно:

— Е, тогава и аз отменям заповедта. Благодаря ти, Габорн, че ми върна моя приятел.

Габорн въздъхна облекчено.

Крал Силвареста беше отишъл до масата за закуска. Беше започнал да яде от чиниите — късаше с две ръце големи късове шунка. Бащата на Габорн прошепна:

— Но се боя, че все пак съм го изгубил.

— Докато не умре Радж Атън — каза Габорн. — Тогава ще си върнеш приятеля, а аз ще спечеля жена си.

Габорн не искаше да поднесе сега и тази новина, но почувства, че е важно, и пожела баща му да я чуе от него, вместо да го разбере по-късно от някой непознат. Беше готов да понесе поредния шамар.

— Татко, казах ти, че съм поел клетва да защитавам Йоме. Обвързан съм към нея, като Клетвообвързан владетел към друг.

Бащата на Габорн извърна поглед към камината. Беше стиснал челюсти. Изглеждаше стъписан от новината, но гласът му се пропука съвсем малко, когато каза:

— Аха… Разбирам. Било е само въпрос на време, предполагам.

— Не си ли разочарован? — попита Габорн.

— Разочарован — да — отвърна Ордън, — но не и изненадан. На устата ми е обаче да ти кажа, че си избрал най-неподходящия момент за такова изпитание на съвестта.

— И не си ядосан?

Баща му потисна смеха си.

— Ядосан ли? Едва ли. Отчаян, може би. Натъжен. Но как мога да бъда ядосан? Единственият ми приятел е Клетвообвързан владетел. — Постоя малко замислен и кимна: — Но все пак… чувствам, че съм те загубил.

— След като надвием Радж Атън, ще видиш, че не сме загубили нищо — каза Габорн.

— Толкова просто звучи в устата ти.

— С четиридесет хиляди силара, би трябвало.

— Аха, значи Боренсон ти е казал за тях? Е, силарите ги имаме, само дето ги няма четиридесетте хиляди Посветители, за да свършат работа.

— Искаш да кажеш, че още не си ги вкарал в употреба? — попита Габорн.

— Засега ги държа скрити, където ги е скрила херцогинята — каза Ордън. — Използвах само една шепа.

Габорн ахна и усети как го стегна в гърдите. Без Посветители имаше само един начин баща му да се надява, че ще победи Радж Атън.

— Змия? Ти си създал змия? Колко е голяма?

— Змийски кръг — с лекота отвърна баща му, опитвайки се да успокои Габорн. — Двайсет и двама души, повечето с поне два дара на метаболизъм. Повечето от същите хора, които видя преди малко да напускат залата.

Само преди миг крал Ордън беше казал, че има чувството, че е загубил сина си. Приличаше на прибързана реакция на съобщението на сина му. Сега Габорн разбра, че най-вероятно баща му е прав. Така или иначе, и двамата бяха изгубени един за друг. След време змийският кръг щеше да се прекъсне и едва тогава Габорн щеше да разбере каква голяма жертва е направил баща му в този ден.

В същото време съобщеното от баща му обясняваше защо той не се ядоса, когато Габорн му каза за своята клетва. Баща му се оттегляше, отдръпваше се от Габорн.

Крал Ордън облиза устни.

— Смятам да убия Радж Атън заради теб. Днес, лично. Брачен подарък нека да го наречем. Ще поднеса главата му като брачен дар за теб, Габорн. И моят приятел ще си върне ума.

— Как? Колко войска имаш? — попита Габорн.

— Около шест хиляди — отговори Ордън, отиде до прозореца, погледна навън и заговори умислено. — Тази сутрин от Гроувърман пристигнаха вестоносци. Той ни отказа помощ. Укрепва собствения си замък. Само няколко души пристигнаха от неговите владения, няколко свободни рицари, които не са пожелали да го подкрепят в страха му.

Кралят помълча, после продължи:

— Много лошо… много разчитахме на него. Гроувърман е чудесен човек, всъщност много разумен човек. Той прави това, което бих направил аз… щях да укрепя своята твърдина.

Габорн се усмихна.

— Твоята твърдина е в Мистария, на хиляда и двеста мили оттук. Ти не би обърнал гръб на приятел.

Крал Ордън го погледна накриво.

— Искам да вземеш Йоме и крал Силвареста, веднага, и да ги отведеш оттук. Иди в замъка Гроувърман. Той би трябвало да е добре защитен.

— Не мисля — поклати глава Габорн. — Уморих се да бягам.

— А ако ти заповядам да го направиш? — попита баща му. — По този въпрос не изпитвам раздвоение. Сърцето и умът ми са съгласни помежду си.

— Не — заяви по-твърдо Габорн.