„Не така — замоли се той на силите. — Не толкова жалка смърт.“

Изведнъж биенето на сърцето му се улесни. То започна да помпи по-силно и Радж Атън се напика в бронята си като старец, неспособен да удържи мехура си. Изпита някакво облекчение, щом тялото му изхвърли част от отровата.

Докато лежеше на тревата, болката отслабна. Беше лежал върху земята дълги минути, макар че за стрелците по стената сигурно бяха изтекли едва няколко секунди.

Отново с мъка се изправи и започна да залита към първата редица на войската си, смъкна се на колене зад един от великаните, използвайки го като щит.

Озърна се назад и видя как няколко души от почетната му гвардия се мъчат да се надигнат под пороя стрели, вдигнали над себе си щитовете. Но мъжете по стените продължаваха да ги засипват със стрели.

Обзе го изгарящ гняв. Той го потисна. Унищожаването на тези мъже нямаше да му спечели нищо.

Излязъл извън обсега на лъковете и балистите, Радж Атън се изправи и извика към замъка:

— Храбри рицари, безчестни лордове! Идвам като ваш приятел и съюзник в тези тежки времена. Не като ваш враг!

Усети пълната сила на Гласа си. Тези мъже, разбира се, виждаха, че той е уязвената и онеправдана страна. Единайсет от най-добрите му воини лежаха смъртно ранени на бойното поле.

Въпреки че беше много далече, твърде далече, за да донесе обаянието му очаквания ефект, само Гласът му можеше да разколебае хората.

— Хайде, крал Ордън — извика той с настойчиво благоразумие. — Нека се съберем и обсъдим нещата. Вие знаете, разбира се, че имам огромна армия, която лети насам. Сигурно дори я виждате от толкова високо.

Надяваше се, че Виштимну най-после идва. Може би точно тази гледка бе подтикнала Ордън към това безчестно деяние. С цялата благост, която можа да вложи, той добави утешително:

— Не можете да ме победите, а аз не ви нося зло. Хвърлете оръжията си. Отворете портите. Служете ми. Аз ще бъда вашият крал, а вие — моят народ! — И зачака търпеливо, както бе направил при замък Силвареста.

Като че ли чака цяла дълга минута за каквато и да било реакция. Но когато тя последва, не беше каквато очакваше.

Двадесетина от по-младите мъже хвърлиха оръжията си от стените. Копията и лъковете издрънчаха по бойниците и пльоснаха във водата на рова.

Но също така бързо като оръжията западаха и младежите — защото по-коравите войници на стената хвърлиха от нея по-малодушните си съратници. Телата заотскачаха по скосените стени на замъка.

Един едър брадат мъж с вид на мечка стръвница, който стоеше точно над портите, се изхрачи колкото може по-надалече, така че храчката му отхвърча чак до умиращите рицари на Радж Атън. Мъжете на Ордън избухнаха в смях и размахаха оръжията си.

Радж Атън седеше на хладния вятър и скърцаше със зъби. Не беше говорил по-хубаво при замък Силвареста, но там ефектът беше съвсем различен.

Възможно беше заради увеличения си метаболизъм да не е изрекъл думите толкова бавно, колкото искаше, да не е вмъкнал в тях подходящата интонация. Всеки път, когато човек вземеше дарове на метаболизъм, трябваше отново и отново да се учи на изкуството на словото.

Или може би беше заради даровете на обаяние. Бе загубил от обаянието си след замъка Силвареста. Беше го усетил, когато умря херцогинята на Лонгмът, отнасяйки със себе си своите дарове.

— Добре! — изрева Радж Атън. — Тогава ще обърнем дебелия край!

Ако Ордън беше търсил искра, с която да разпали гнева на Радж Атън, беше я намерил.

Радж Атън усети, че кипи отвътре, и се помъчи да се овладее. Знаеше, че ще е тежко за тези мъже в замъка. Колко по-лесно щеше да свърши за всички, ако се бяха предали. Той беше завзел сто замъка, много от които далеч по-добри от този, и за войската му това се бе превърнало в обичаен занаят.

„Ще дам добър урок на наглия крал Ордън“ — закле се той.

Застана пред бойните редици, вдигна грамадния си чук и го спусна с рязко движение.

Първият залп камъни изхвърча от катапултите. Няколко по-малки камъка изчезнаха зад стените, а по-тежките удариха по-ниско от бойниците. Двама от главорезите на Ордън се сринаха от стените.

Ордън отвърна със залп от шест катапулта и четири балисти. Катапултите изхвърлиха малки железни стрели, които полетяха като носещ гибел порой… и западаха на пет разкрача от войниците му. Ордън трябваше да е по-точен с по-леките заряди.

Балистите бяха друго нещо. В целия юг Радж Атън не беше виждал балиста, направена от хиърдънска стомана. В градове като Банисфер и Аърънтън изобретатели — земни чародеи, усвоили тайните изкуства на металургията и хитри нововъведения — дълго се бяха трудили над изработването на тази стомана. Радж Атън се оказа неподготвен, когато металните пръти полетяха от стените като тъмна мъгла и удариха по редиците на войската му.

Един прът на балиста — огромна стрела, изсечена от желязо — профуча към него. Той мигновено се наведе встрани от пътя ѝ и чу как прътът прикова някого към земята с болезнен тътен.

Обърна се и видя как един от огнетъкачите му се срива на земята с дупка колкото голям портокал в корема.

Шафрановият халат на младежа изведнъж лумна в бели пламъци и магическата му сила изригна, останала извън контрол.

— Оттегляй се! — викна Радж Атън. Хората му не се нуждаеха от повече подкана.

Радж Атън затича нагоре по хълма, а огнетъкачът изригна… масивната фигура на огнения дух, увил се като червей в недрата на душата му, се измъкна на воля.

Придоби очертанията на слаб плешив мъж, висок сто стъпки и седнал на земята. Пламъците облизваха черепа му и се вихреха от върховете на пръстите му. Той с тревога се взря към Лонгмът.

Радж Атън спря и загледа. Такъв елементал — дух на огнената стихия — можеше изливайки злобата си, да предизвика пълен хаос, да срине стените, да изгори портата, да изпържи като яйца в тиган обитателите на замъка. Също като онова, което бе направил огненият дух при замък Силвареста.

Но Радж Атън изпита разочарование. Толкова години беше хранил тези огнетъкачи. Вече двама от тях бяха убити в тази кампания. Какво ужасно пилеене на сили.

Нямаше какво друго да направи, освен да чака и да гледа, докато елементалът си свърши работата, а след това — да разчисти.

Елементалът се превърна в бушуващ адски огън, от който тревата в нозете му пламна. Въздухът зарева като в пещ и зноят помете Радж Атън, разкъса дробовете му с всеки дъх.

Балонът с нагорещения въздух все още висеше на петстотин стъпки над бойното поле. Издърпаха го надолу преди горещината от огнения дух да обгори коприната му и да го пръсне на огнено кълбо.

Елементалът се обърна към града и закрачи през бойното поле.

Мъжете по стените на Лонгмът замятаха стрели в ужас. Малките стрели летяха към чудовището като звезди, които лумваха в пламъци в нощното небе, преди да бъдат погълнати. Стрелите не можеха да надвият елементала, само го подхранваха.

Елементалът вдигна ръка и пръстите му изригнаха зеленикав пламък, който погали подвижния мост на Лонгмът. Звук на цепещо се дърво и пръскащи се дъски изпълни въздуха. Войниците отгоре се разтичаха за прикритие, щом огнената вълна се натресе в замъка.

От гърлата на воините на Радж Атън се надигнаха радостни възгласи. Самият той остана мрачно усмихнат.

Изведнъж от стените над арката на портата рукна вода и потече на тъмни вади от устата на водоливниците над портата, заизлива се на вълни от всеки камък на замъка, така че сивите стени лъснаха.

Водата в рова започна да се издига нагоре към каменните бойници, оформяйки стена. При докосването ѝ огромният елементал се превърна в пара, започна да се свива и да се разпада.

Радж Атън гледаше удивено.

Един от огнетъкачите му извика:

— Преграда на воден чародей!

Замъкът, изглежда, притежаваше някаква непредвидена магическа закрила. Но Радж Атън не беше чувал тук, в Хиърдън, да има водни чародеи.

Зачуди се. Такива прегради не можеха да траят повече от година и за тях на портата на замъка трябваше да се постави магически знак. Преди четири дни не беше видял такъв знак или руна.