„Обалини“, така се наричаха тези същества, въпреки че Габорн никога не беше чувал името.

— Габорн, ние сме в ужасна опасност. Нищо не е така, както трябваше да бъде — кралете на цял Роуфхейвън и на Индопал трябваше да са тук тази нощ. Мъже, които трябваше да се превърнат във велики герои в предстоящата война, или са убити, или сега лежат като Посветители в цитаделите на Радж Атън. Всички сили ще се разбушуват в тази война, но защитниците на земята са малобройни и слаби.

— Не разбирам — каза Габорн.

— Ще се опитам да го изясня, когато пристигне Радж Атън — отвърна Бинесман.

Изведнъж тъмните туловища на мастифите изскочиха изпод дърветата и лаят им се усили още по-яростен.

Зад кучетата излязоха хора. Все още яздеха само трима — другите коне се бяха изтощили по време на преследването. Зад конете тичаха дванадесет души. Това, че тези дванадесет бойци бяха тичали толкова дълго в пълно снаряжение, смути Габорн. Такива воини щяха да са ужасно силни.

Пъстрите псета с червените кожени маски и бодливи нашийници притичаха на стотина стъпки от падналите камъни, после заръмжаха и заскачаха на задните си крака, сякаш се бяха озовали пред невидима стена, като сенки, хвърляни от трепкащ пламък. Нямаше да се приближат до хвърления от Бинесман прашец тайна. Някои започнаха да обикалят като побеснели около нападалите камъни.

— Тихо! — кресна Бинесман на псетата. Огромните мастифи клекнаха, подвиха опашки и не посмяха дори да изскимтят.

Джюрийм последва господаря си до кръга от паднали камъни. Конят му беше потен и подгизнал, все едно че беше плувал в река. Дробовете му се издуваха и свиваха като ковашки мехове. Нямаше да издържи още дълго в това бясно преследване.

Джюрийм почти се изненада, като видя конете на принц Ордън все още живи, да пасат между нападалите статуи.

Странен мирис изпълваше въздуха — мирис на дим, на лед и на прах.

Радж Атън се взря в Габорн с присвити очи, леко под ъгъл, сякаш искаше да види нещо по-особено.

Тук ставаше нещо странно, осъзна Джюрийм. Всичките Седем стоящи камъка бяха паднали, полуоформените мъжки фигури изглеждаха окаяни, приличаха на мъртъвци. Миризмите на пушек и лед подсказваха, че тук наскоро се е водила битка. Бинесман беше пострадал, целият беше оцапан с кръв и кал.

Над главите им подухваше лек вятър. Грамадните дъбове скърцаха под бавния му напор и махаха на звездите. В средата на каменния кръг сияеше бледа светлина.

Земният пазител стоеше и гледаше навъсено хората на Радж Атън изпод дебелите си вежди; звездната светлина блестеше по къдравата му брада. Уверен. Мръсен и окървавен, все пак магьосникът изглеждаше уверен. Джюрийм съжали, че огнетъкачите на господаря му ги няма тук. Беше грешка да навлязат в тези гори без тях.

Радж Атън се смъкна от гърба на уморения си кон и хвана юздите му. Усмихна се.

— Принц Ордън — извика той с най-изкусителния си Глас, докато мъжете му обкръжаваха плячката си. — Твоето бягане свърши. Няма защо да се боиш от мен. Няма защо да бягаш повече. Ела, приятелю.

Джюрийм изпита властното привличане на този Глас. Разбира се, че принцът веднага щеше да отиде при Великата светлина.

Но принцът не помръдна.

— Принцесо, ти поне няма да ми откажеш, нали? — попита Великия. Джюрийм изпита задоволство, щом видя как Йоме се полюшна напред, привлечена неудържимо.

— Никой няма да дойде при теб — каза Бинесман и пристъпи пред нея. — Не можеш да се приближиш, Радж Атън — не повече от псетата ти или воините ти. — Бинесман смачка заканително няколко листа в шепата си.

Тайна. Дори когато не беше в ръцете на Земен пазител, тайната беше толкова силна в отблъскването на кучета, колкото ергенската сълза в плашенето на кобри. Хората на Радж Атън заотстъпваха от статуите. Тайната щеше да ги убие. Дори кучетата усетиха миризмата.

— Защо си дошъл тук? — изръмжа Радж Атън на Бинесман. — Това не е твоя работа. Веднага напусни и никой няма да ти посегне.

— По-важното е — каза Бинесман — защо ти си дошъл тук. Ти си крал на хора. Чу ли зова на дърветата?

— Нищо не съм чул — отвърна Радж Атън.

Но Бинесман поклати глава.

— Около това място има руни на скритост. Могъщи руни. Никой човек не може да го намери сам. Привлякла те е някоя по-голяма Сила. — Кимна вещо, а тонът му не допускаше възражение.

— Може би… наистина чух някакъв шепот, Земен пазителю — каза Радж Атън. — Но беше много смътен, като гласове на мъртъвци.

— Това е добре. Има земни сили в теб, а те могат да ни съхранят. Предстои ни краят на един век. Ако искаме народите ни да оцелеят, трябва да свикаме съвет. Земята те призова, Радж Атън, също както зове кралете, които си поробил. Сега чуваш ли я? — Бинесман стоеше спокойно и се взираше в очите на Радж Атън.

— Усещам го — каза Радж Атън. — Това място е пропито със Силата, на която служиш.

Бинесман се опря на тоягата си. Светлина на светулки огряваше лицето му със странен, метален оттенък. Бинесман навярно беше бил човешко същество преди време, но отдадеността му на Земята донякъде бе заличила човешкото в него. Джюрийм осъзна, че чародеят е може би толкова чужд на човешкия род, колкото някой главанак или торбалан.

— А ти? — попита Бинесман. — Ти можеш ли да служиш на тази Сила? Би ли могъл да служиш на нещо по-велико от самия себе си?

— Че защо да го правя? — отвърна с въпрос Радж Атън. — Моите огнетъкачи все ме приканват да се отдам на по-великата служба на техните Пламъци. Но защо да го правя? Силите не служат на човека.

Бинесман килна глава на една страна, сякаш вслушан дълбоко в думите на Вълчия господар.

— Но те служат… служат ни често, когато целите ни съвпаднат. И се отплащат добре на онези, които служат на тях.

— Отплащат се, да. С неохота. Ако изобщо се отплащат.

Бинесман кимна.

— Безпокои ме твоята липса на вяра.

— А мен ме безпокои твоето изобилие на вяра — отвърна Радж Атън.

Бинесман вдигна рунтавата си вежда.

— Не съм се стремял никога да те безпокоя. Ако нещо съм те оскърбил, моля за прошка.

Радж Атън изгледа младия Габорн.

— Кажи ми, Земен пазителю, що за заклинание е това, че не мога да видя принца, а вместо него, когато го погледна, виждам скали или дървета? Такова заклинание може добре да ми послужи.

Джюрийм се удиви на този странен въпрос, защото за него принцът изглеждаше… съвсем видим. Нямаше нито маска, нито наметало.

— Това заклинание е дреболия — отвърна Бинесман. — Но само преди малко ти зададе друг въпрос. Попита защо те доведох тук. И признавам, че наистина аз те доведох. Сега ще поискам нещо от теб.

— Какво? — попита Радж Атън.

Бинесман махна към лежащите наоколо камъни и отговори:

— Това са Седемте стоящи камъка на Дънуд. Несъмнено знаеш за тях. Навярно знаеш дори колко мрачна поличба е това, че са паднали. — Изрече го тъжно, сякаш изпитваше огромна загуба.

— Виждам ги — каза Радж Атън. — На вашия език се наричат „обалини“. На моя ги наричат Коар Тангяси — Бдящите камъни, или така поне ги назовават древните ръкописи. Говори се, че мътните са изработили тези „бдящи“, за да пазят човечеството.

— Така е — каза Бинесман. — Значи си запознат с древните ръкописи. Тогава трябва да знаеш, че мътните са били велики чародеи. В сравнение с тях моята сила е нищо. Владеели са силите на дълбоката земя — на оформянето на нещата, на съхранението. Моята сила е на плитката земя — използването на билките и отглеждането на неща. Преди време, много, много отдавна, халите магесници повели война срещу Долния свят и избили мътните. Мътните не могли да се защитят по подходящ начин. Постепенно те разбрали, че ще бъдат унищожени и че халите след това ще посегнат да унищожат и човечеството. Затова се погрижили да ни защитят, да ни дадат време да отрастем. Така те издигнали обалините на Дънуд и им прелели живот.

— След време те били наречени Седемте стоящи камъка — продължи чародеят. — С каменните си очи те наблюдавали вместо нас най-дълбоките кътове на света. Често обалините шепнели на нашите крале, предупреждавали ги за появата на хали. Но гласовете на обалините можели да чуват само онези, чийто слух бил настроен към Земята. Така сред хората най-чувствителните към земните сили били избирани за крале. Разбира се, ти, Радж Атън, си изпитал подтик, който те е карал да пращаш своите воини да се сражават с халите. Бил си пригоден да ги отблъскваш. До този момент! Сега детството на човечеството вече е минало. Халите магесници от Долния свят са на свобода!