Но Ордън установи, че от площадката за кацане може да се вижда надалече — чак над покривите на цитаделата на Посветителите и цитаделата на херцога. Затова постави там шестима стрелци с железни лъкове, като им заповяда да се скрият и да наблюдават, да стрелят само ако силите на Радж Атън пробият през портите. Прибави и един мечоносец да пази стъпалата.

Изчака в полумрака личният му слуга да запали фенер; след това обиколи цитаделата на Посветителите. Отвън тя създаваше впечатление за сурово, мрачно укрепление — кръгла кула, която можеше да побере хиляда Посветители. Ордън си представи, че малцина Посветители тук изобщо излизат на дневна светлина. Да станеш Посветител на херцога означаваше буквално да се самоосъдиш на затвор.

Но вътрешността на цитаделата на Посветителите се оказа изненадващо уютна. Стените бяха боядисани в бяло, с изображения на сини рози и маргаритки, изписани около малките первази на прозорците. Всяко ниво в кулата си имаше свое общо помещение, с легла, подредени около външните стени, и хубава камина в центъра. Помещенията бяха замислени така, че през нощта двама гледачи да могат да наблюдават и да се грижат за сто или повече Посветители наведнъж. Във всяка от стаите имаше маси за шах, удобни столове за седене и чисти подови настилки от тръстика, поръсени с лавандула.

Крал Ордън се обезпокои за сина си. Все още нямаше вест къде е Габорн. Дали не го бяха убили? Дали не седеше в цитаделата на Силвареста, като Посветител на Радж Атън? Може би сега се беше отпуснал край някое топло огнище, слаб като коте, и играеше шах? Човек можеше само да се надява. Трябваше да се надява. Но надеждата на Ордън вече гаснеше.

Сега цитаделата на херцога приютяваше по-малко от сто Посветители, всички събрани в едно помещение. Ордън пресметна, че е трябвало да има поне петстотин, за да служат на бранителите на крепостта. Но над четиристотин Посветители бяха загинали в битката за връщането на замъка.

Много жертви беше струвала свободата.

Отбранителните съоръжения за кулата бяха съсредоточени на най-ниското ниво. Ордън огледа много грижливо точно тях, защото се надяваше да се срази с Радж Атън тук, където можеше да има известно преимущество.

Портикулът се отваряше към стражевата зала, където можеше да постави на пост дванадесет пиконосци. Веригите и зъбните колела се пазеха на около осемдесет стъпки по-назад, в отделна стая. Във верижното помещение можеха да пазят двама стражи.

Встрани от верижното беше оръжейната и съкровищницата на херцога. Оръжейната беше добре заредена със стрели и железни прътове за балистите — повече, отколкото Ордън си беше представял. Стрелите бяха навързани на снопове по сто. Една бърза сметка показа на Ордън, че тук има поне двеста хиляди стрели, повечето от които приготвени наскоро, със сиви гъши пера — сякаш херцогът енергично се беше подготвял за края на света.

Снаряжението на самия херцог, както и на коня му ги нямаше — несъмнено бяха прибрани от Непобедимите на Радж Атън. Все пак хората на Вълчия господар бяха оставили един дълъг царски меч — от фина хиърдънска стомана, наточена като бръснач.

Ордън огледа дръжката му. В нея беше всечено името Строухорн, майстор с изключително умение някъде отпреди петдесет години — истински Творец.

Индопалците, които допреди петдесет години не носеха в битка нищо освен кожена ризница, не ценяха особено северната броня или мечове. В пустинята тежката плетена ризница или тежката броня бяха твърде горещи, за да се биеш в тях. Затова мъжете там носеха лъскава кожена броня и вместо тежките оръжия на Севера се сражаваха с късите си криви ятагани. Извитите им остриета увеличаваха максимално режещата сила на оръжието, така че с един замах кривият меч можеше да посече човешко тяло. Срещу леко снаряжени противници извитите ятагани бяха невероятни оръжия. Но когато острието на ятагана срещнеше ризница или броня, бързо се затъпяваше или се огъваше.

За човек, сражаващ се в ризница, беше необходимо здраво северняшко оръжие, с право острие и от твърда стомана. Тези мечове можеха да пробият плочестата броня с едно забиване или да разкъсат малките пръстени на ризницата.

Ордън се обнадежди, като видя какво хубаво оръжие е оставено тук, в оръжейната. Радж Атън беше повел голямо количество войска. Можеше да всява ужас, но се сражаваше в непознат климат, с некачествена южняшка стомана. Как щяха да се оправят бойците му в идващата зима?

Преди осемстотин години кралете на Индопал бяха изпратили дарове с подправки, благовония и коприна, а също и малки пауни и тигри, на предците на Ордън, с надеждата да отворят търговия. В замяна предците на Ордън бяха изпратили дарове с коне, злато, фини кожи и вълна, а също и северни подправки.

Кралете на Индопал бяха презрели тези дарове. Кожите и вълната им се бяха сторили твърде тежки за носене в топлите им земи, подправките — незадоволителни. Конете — които според тях бяха с долно качество — ставаха само за товарни животни.

Но златото им бе харесало дотолкова, че бяха започнали да изпращат кервани.

Тъй че Ордън имаше основание да се чуди как индопалците ще се приспособят към тукашния климат. Сигурно нямаше да разберат стойността на вълната и кожата, докато половината от тях не измрат от студ. Сигурно щяха да презрат гледаните за северните планини коне, също както презираха северняшката стомана.

Най-накрая Ордън огледа съкровищницата. Херцогът я беше заредил с удивително количество златни слитъци, използвани за сечене на монети. Крал Ордън огледа печатите — носеха образа на крал Силвареста и на Седемте камъка на обратната страна.

Изглеждаше странно, че херцогът е сякъл монети. На пода беше поставена везна и Ордън извади една златна монета от джоба си, постави я на едното блюдо на везната, след което постави една заготовка на херцога на другото блюдо.

Заготовката беше лека. Дали беше излята много тънко, или беше лека, защото златото бе примесено с цинк или калай, крал Ордън не можеше да определи.

Но беше ясно, че херцогът на Лонгмът е бил фалшификатор преди да стане изменник.

— Долно въшливо псе! — промърмори Ордън.

— Милорд? — попита един от офицерите му.

— Иди да смъкнеш леша на херцог Лонгмът. Срежи му червата, дето го държат да виси от цитаделата, и хвърли трупа в рова.

— Милорд? — повтори изненадан капитанът. Такова отношение към един мъртвец изглеждаше кощунствено.

— Действай! — каза Ордън. — Този човек не заслужава още една нощ кралско гостоприемство.

— Слушам, милорд — отвърна капитанът и изтича навън.

След като обиколи цитаделата на Посветителите, крал Ордън реши да не оглежда останалите кули в замъка. Именията на херцога и лордовете му изглеждаха незначителни. Ордън не виждаше смисъл да бъдат пазени.

Освен това щеше да е по-добре да съсредоточи хората си по външните стени. Лонгмът беше толкова тесен, че един стрелец на източната стена можеше да метне през стоте разкрача до западната, което означаваше, че ако вражеските войници успеят да преодолеят едната стена, многобройни защитници все още могат да стрелят по тях.

Хиляда и петстотин души, може би хиляда и шестстотин. Това беше всичко, с което крал Ордън разполагаше в момента. Беше изпратил вестоносци до Гроувърман и Дрийс, надяваше се на подкрепления. Може би и Боренсон щеше да се върне с по-голямата част от войската си непострадала.

Но трябваше да дойдат тук скоро. Подкрепления, които не пристигнеха преди призори, нямаше да могат да влязат.

Крал Ордън беше приключил с прегледа на цитаделата на Посветителите, когато капитан Седрик Темпест, помощник-комендантът на херцогинята, дойде при него да го посрещне, следван от Дни, възпълна жена на средна възраст. Капитан Темпест беше набит мъж с гъста къдрава кафява коса, високо подстригана. Носеше шлема си в ръка, в знак на почит, но не се поклони пред крал Ордън. За миг от секундата Ордън се почувства унизен, но осъзна, че този човек в момента е временният владетел на замъка. Като такъв, по право не беше длъжен да се кланя.