Вместо поклон Темпест подаде ръка да се здрависат като равни.

— Ваше величество, щастливи сме да ви приемем и да предложим на вас и на хората ви такива удобства, каквито са във възможностите ни. Но се опасявам, че може би скоро ще има сражение. Радж Атън има войска, която напредва от юг.

— Знам — каза Ордън. — Бихме искали да се сражаваме редом с вас. Пратил съм хора до Гроувърман и Дрийс с молба за подкрепления, но подозирам, че ще се поколебаят дали да зачетат молбата на един чужд крал.

— Херцогинята също помоли за помощ — каза Темпест. — Скоро би трябвало да видим какво ще ни донесе това.

— Благодаря ви — отвърна Ордън и се вгледа в очите му.

Това беше най-лошата вест. След като все още не беше пристигнала помощ, това означаваше, че Дрийс и Гроувърман, чули за нашествието, са предпочели да укрепят собствените си позиции, вместо да изпратят помощ. Трудно можеше да ги обвини.

След малко Ордън попита:

— Можем ли да поговорим насаме?

Темпест кимна; влязоха заедно в цитаделата на херцога и изкачиха първото крило на стълбището. Хората на Ордън чакаха отвън. В помещението влязоха само Дните на Ордън и на сина му, с приличащата на достолепна матрона Дни, която следваше Темпест по петите.

Кръвта все още не беше изтрита от пода след жестоката битка. Търкаляха се изпотрошени дървени столове, на пода лежеше оцапана със съсирена кръв и засъхнал мозък брадва, а до нея — две дълги ками.

Тук битката беше стигнала до бой с ножове.

Две червени хрътки вдигнаха любопитно муцуни при влизането на Ордън и размахаха опашки за поздрав. Бяха спали пред студената камина.

Крал Ордън взе една факла, запали я и я тикна под дървените цепеници в огнището. После седна до огъня, на десет стъпки от стола на Темпест.

Темпест изглеждаше малко над петдесетгодишен, въпреки че беше невъзможно да се определи. Човек с дарове на метаболизъм остаряваше бързо. Но Менделас често успяваше да отгатне възрастта на един воин по очите му. Дори с дарове на метаболизъм, някои мъже запазваха в очите си изражение на невинност, на неопитност. Очите на човека оставаха млади — също като зъбите му, ума и сърцето му — въпреки че кожата му ставаше на петна и набръчкана.

Но кафявите очи на Темпест изглеждаха пълни с болка, с битки и с умора. Ордън нищо не можа да определи, колкото и да се взираше в тях. Очите на Темпест изглеждаха стари на хиляда години.

Кралят реши да подходи тактично.

— Любопитен съм да узная какво се е случило тук. Радж Атън очевидно е оставил тук свой гарнизон — добри, подсилени бойци. Как стана така, че херцогинята ги е победила?

— Аз… мога да ви кажа само каквото чух — каза капитан Темпест. — Самият аз бях принуден да дам дар и затова бях приютен в цитаделата на Посветителите, когато избухна бунтът.

— Твърдите, че Радж Атън ви е „принудил“ да дадете дар?

На лицето на капитан Темпест се изписа нещо странно — смесица от отвращение и преклонение.

— Трябва да разберете, отдадох се доброволно. Когато Радж Атън поиска моя дар, думите му бяха като остри ками, които ме пронизаха. Когато погледнах лицето му, то беше по-красиво от роза или от слънцето, изгряващо над планинско езеро. Приличаше на самата въплътена красота; всичко останало, което някога бях смятал за благородно или красиво, ми се струваше жалък фалшификат. Но след като отдадох дара си, след като хората му ме завлякоха в цитаделата на Посветителите, се почувствах като внезапно пробудил се от сън. Разбрах какво съм изгубил, как съм бил употребен.

— Разбирам — промълви крал Ордън, зачуден колко ли дарове на обаяние и на Глас трябва да притежава Радж Атън, за да може да упражнява такава власт над хората. — Е, какво все пак се е случило тук? Как успя херцогинята в този преврат?

— Не съм сигурен, защото бях слаб като новородено пале в цитаделата на Посветителите, дори не можех да стоя буден. Чух само откъси от доклади. Доколкото разбирам, херцогът явно е получил подкуп, за да пропусне Радж Атън през Дънуд. Но не е посмял да уведоми жена си за подкупа и затова го е крил в личните си покои, не е смеел да го покаже. След смъртта му, когато херцогинята е разбрала, че трябва да му е било заплатено за измяната, тя е претърсила покоите му и е намерила стотина силари.

— Разбирам. Значи е използвала силарите, за да подсили няколко убийци?

— Да — отговори Темпест. — Когато Радж Атън влезе в града, не всички от нашите защитници бяха в цитаделата. Четирима млади войници бяха в горите, за да разследват донесение, че някакъв дървосекач в Грийнтън е забелязал хала…

— Много донесения ли имате за хали напоследък? — попита Ордън, защото тази новина беше важна.

— Не, но миналата пролет проследихме три навътре в Дънуд.

Ордън помисли.

— Колко големи бяха дирите им?

— Четири, до шест педи.

— Четирипръсти или трипръсти следи?

— Две бяха трипръсти. Най-голямата беше четирипръста.

Ордън облиза устни — изведнъж усети, че устата му е пресъхнала.

— Знаели сте какво означава това, нали?

— Да, ваше величество — каза капитан Темпест. — Имахме брачна триада.

— И не сте ги убили? Не сте ги намерили?

— Силвареста знаеше за това и изпрати ловци.

Силвареста несъмнено щеше да каже на Ордън за халите. „Тази година можехме да ловуваме нещо повече от глигани“ — помисли Ордън. Но новината все пак го притесни, защото беше чул и други тревожни съобщения за хали, придвижващи се през планините по границите на Мистария — бойни глутници от по девет до осемдесет чудовища. От времето на дядо си не беше чувал за толкова много донесения. А по пътя си на север, докато минаваше през Флийдс, кралица Херин Рижата бе споменала за проблеми с хали, които убивали конете ѝ. Но Ордън не беше очаквал, че тази напаст се е разпространила толкова далече на север.

— Значи — каза Ордън, — имали сте войници на патрул, когато Радж Атън е завзел…

— Точно така. Останаха извън града, докато Радж Атън си замине. Видели херцога обесен и изпратили бележка до херцогинята, за да поискат заповеди. Тя пратила своя облекчител в града със силарите и войниците взели дарове от всеки, който им дал, докато не събрали достатъчно, за да щурмуват.

— И са изкатерили стената? — попита Ордън.

— Не. Влезли съвсем открито, след като Радж Атън си замина. Престорили са се на свещари и тъкачи, носещи стоки, за да ги покажат на херцогинята. Но под свещите скрили ками, а под топовете плат — ризници. Радж Атън имаше тук само двеста верни войници, а онези младоци… е, справиха се добре.

— Къде са те сега?

— Мъртви са — каза капитан Темпест. — Всички са мъртви. Нахлуха в цитаделата на Посветителите и избиха половин дузина вектори. Точно тогава и ние се включихме в боя. Не беше лесно.

Ордън кимна замислено.

— Капитан Темпест, предполагам, че знаете защо дойдох с хората си?

Деликатна тема, но Ордън трябваше да разбере дали Темпест е преместил силарите от имението Бредсфор. Въпреки че беше изпратил човек да ги намери, Ордън не искаше да го държат в очакване, особено ако очакваше само лоши новини.

Капитанът го изгледа без любопитство.

— Чули сте, че сме нападнати?

— Да — каза Ордън, — но не заради това дойдох. Цял Хиърдън е под атака, а аз предпочетох да напрегна усилия да освободя крал Силвареста. Дойдох за съкровището.

— Съкровище ли? — попита учудено Темпест. Очите му се разшириха. Ордън почти повярва, че мъжът не знае нищо. Но не можеше да се довери съвсем на тази реакция. Темпест някак много се стараеше да сдържа емоциите си, да не реагира.

— Знаете за какво говоря, нали?

— Какво съкровище? — попита Темпест без намек за измама в очите.

Дали херцогинята беше скрила за съществуването на силарите дори от своя наместник? Ордън го беше очаквал, надявал се беше да е така.

— Знаели сте, че херцогът е фалшификатор, нали? — попита Ордън. Остави съвсем малко от силата на своя Глас да се прокрадне във въпроса, в тон, който трябваше да предизвика чувство за вина.