— Не! — възрази Темпест, но очите му примигаха, а зениците му се присвиха.

„Безчестно нещастно псе — помисли Ордън. — Сега ме лъже. Когато попитах за съкровището, помисли, че говоря за златните слитъци в съкровищницата.“ Наистина не беше чувал за силарите на Радж Атън. Това заинтригува Ордън.

Значи херцогинята не беше се доверила на Темпест. Което означаваше, че и Ордън не може му вярва.

Крал Ордън продължи с полуистина.

— Крал Силвареста изпрати съобщение, според което херцогинята е отхвърлила силите на Радж Атън и е скрила заровено съкровище някъде тук, в замъка. Да сте забелязали някакви признаци от копаене наоколо? Някой да е намерил съкровището?

Темпест поклати глава, но очите му светнаха. Ордън беше готов да се закълне, че хората на Темпест ще започнат да копаят само до един час.

— На кого вярваше най-много херцогинята? На кого би поръчала тя да зарови съкровището?

— На шамбелана! — бързо отговори Темпест.

— Той къде е сега?

— Замина! Напусна замъка скоро след бунта. Той… оттогава не съм го виждал!

По тона на Темпест пролича, че се безпокои да не би шамбеланът да се е измъкнал със съкровището.

— Как изглежда той?

— Слаб тип, като върбова пръчка, с руса коса и без брада.

Същият вестоносец, когото Ордън беше намерил убит. Значи херцогинята беше изпратила вест до Силвареста по човека, който беше скрил силарите, след което не беше казала за тях на никой друг. Капитан Темпест можеше да е чудесен войник, способен да брани замъка, но явно беше нечестен. Знанието за съкровището щеше да го изкуши, а херцогинята не беше искала да позволи нейният крал отново да бъде предаден.

Тази новина изпълни крал Ордън с тъга, с тежест. Каква загуба — един толкова великолепен крал като Силвареста да пострада от такова предателство. Цяла нация беше компрометирана.

След като човек като Силвареста беше толкова малко обичан от своите лордове, как Ордън можеше да вярва на собствените си васали?

— Благодаря ви, капитан Темпест — каза крал Ордън с тон, подсказващ, че срещата е приключила.

— А, капитане — добави Ордън, докато Темпест крачеше към вратата и връзваше шлема си под брадичката. — Помощ ще дойде от Гроувърман и Дрийс веднага щом се подготвят. Изпратих им послание за помощ и ги уведомих за съкровището. Войските на Севера ще се съберат тук!

Темпест кимна, въздъхна облекчено и излезе. Достолепната Дни го последва навън.

Ордън дълго остана да седи в тъмното, във фино резбования орехов стол… прекалено фино. Издяланите по облегалката фигури на пируващи мъже се забиваха в гърба му. Човек не можеше да отдъхне в такива столове.

Тъй че Ордън разбърка огъня в камината, хвърли два счупени стола, за да го доразпали, след което се изпъна върху една меча кожа и се заигра с ловните хрътки на херцога — те заплющяха с опашки по пода, зарадвани от вниманието му.

Неговият Дни стоеше забравен в един ъгъл. Сега пристъпи напред и седна на един от столовете. Дните на Габорн остана в ъгъла.

Ордън не беше лягал на пода с куче от момче. Спомни си първия път, когато беше дошъл в Лонгмът с баща си. Беше деветгодишен, на път за дома след първия си голям лов, със сто души в свитата му. Беше през есента, по Хостенфест, разбира се, и тогава се запозна с един млад принц с дълга кехлибарена коса и тесни рамене.

Силвареста. Първият приятел на принц Менделас Ордън. Единственият му истински приятел. Ордън беше имал войници, които го учеха на военно изкуство, беше се свързвал с ласкаещите го синове на по-дребни благородници, които може и да го харесваха, но които, изглежда, винаги бяха наясно как наследеното им положение завинаги ги отделя от един принц.

Дори другите принцове винаги се отнасяха към Ордън с отчуждение — винаги си даваха сметка, че неговото кралство е по-богато, по-голямо от всяко друго.

Единствено на Силвареста Менделас можеше да се довери. Силвареста можеше да му каже как една пелерина му придава глупашки вид, вместо да го прави стилен, или му се смееше, когато не улучеше въртящата се квинтана с копието. Единствен Силвареста смееше да му каже, когато греши.

Крал Ордън усети, че се е задъхал. „Ето, че сгреших — осъзна той. — Сгреших, като изпратих Боренсон да избие Посветителите на Радж Атън.

А ако Боренсон убие Силвареста? Ще мога ли някога да си простя? Или ще трябва да нося белега от това през остатъка от живота си, като зъл отпечатък от тази война?“

И други крале бяха носили такива белези, каза си Ордън. И други се бяха принуждавали да избиват приятели. Като дете беше съжалявал един човек, който беше убил собствения си дядо. Сега знаеше, че твърде често вината се оказва скъпата цена да бъдеш водач.

— Дни? — прошепна крал Ордън на мъжа, седящ зад него.

— Да, ваше величество? — отвърна Дните му.

— Какви вести имаш за моя син? — Беше го познавал през целия си живот и никога не го беше смятал за свой приятел или доверено лице. Но също така се бе възхищавал на своя Дни като учен човек.

— Да говоря за това би нарушило най-светите ми клетви, милорд. Ние не се месим в държавните дела — отвърна Дните.

Разбира се, той знаеше отговора. Дните никога не се намесваха, нито помагаха. Ако кралят се давеше на две стъпки от брега, Дните нямаше да му подаде ръка.

— Все пак би могъл да ми кажеш — помоли Менделас. — Знаеш отговора.

— Да — каза Дните.

— Не се ли интересуваш за мен? Моите чувства толкова ли не са важни? — попита Ордън. — Толкова незначителна ли е съдбата ми, съдбата на моя народ? Би могъл да ми помогнеш да победя Радж Атън.

Дълго време Дните не проговори и Ордън разбра, че премисля. Други Дни бяха нарушавали клетвите си, бяха изричали големи тайни на крале. В това Ордън беше сигурен. Така че защо не и този? Защо не сега?

От ъгъла си Дните на Габорн каза:

— Ако той отговори на вашите въпроси, ще наруши една много свята клетва. Неговият близнак ще разбере. — В думите му прозвуча заплаха. Следящи, които следяха други следящи. — Вие естествено разбирате, ваше величество.

Всъщност Ордън не разбираше, трудно можеше да възприеме такова безсърдечие. Често си беше мислил, че Дните и тяхната религия са чудати и странни. Сега си помисли, че просто са коравосърдечни.

Все пак се помъчи да ги разбере. Дните на Габорн беше останал тук, вместо да отиде при него. Защо? Дали синът му беше загинал, така че Дните му не можеше да го последва? Или Дните просто чакаше Габорн да дойде тук? Или… дали синът му не беше изчезнал дори от погледа на Дните?

Ордън се замисли. Неговият Дни го беше нарекъл „милорд“ — титла, която не беше използвал никога. Човекът искаше да проговори, трудно му беше да остане страничен наблюдател. Въздържаше се, но му се искаше да смекчи всяко тежко чувство в тази отвратителна история.

Възможно ли беше Дни да откаже да му даде съвет, дори собственият му живот да зависеше от това? Ордън беше учил история и знаеше, че в някои войни Дни бяха разкривали тайни. Но така и не беше разбрал каква съдба е спохождала такива Дни.

Хрониките разказваха за делата на крале и държави. Дори някои Дни да се бяха оказвали издайници, да бяха ставали нечии съветници, съдбата на такива Дни никога не се споменаваше.

Вместо това хрониките се нижеха, сякаш един-единствен, безстрастен наблюдател беше следял краля, проучвал беше неговите дела. Ордън се замисли за това.

Когато се върна от имението Бредсфор, капитан Стрекър завари Ордън да лежи до тлеещия огън и да гали двете хрътки.

— Извинете, милорд — каза от прага капитанът.

Крал Ордън се обърна и се надигна.

— Какво намерихте?

Стрекър се усмихна мрачно. Държеше в дясната си ръка връзка пресни репи; очите му блестяха като че ли от гняв.

— Това, милорд. Достатъчно ряпа, за да нахраним цяла войска.

Ужас порази крал Ордън, щом разбра, че силарите ги няма, че са взети.

Стрекър се усмихна лукаво.