— Йоме Силвареста — заговори с някак далечен и много официален глас Габорн. — Пътувах далече от своя дом в Мистария, за да ти задам един въпрос. Преди два дни ти ми каза, че отговорът ти би бил „не“. Но се чудя дали би премислила?

Сърцето на Йоме заби лудо и мисълта ѝ заработи трескаво. Не притежаваше нищо, което да му предложи. Радж Атън все още беше в границите на страната ѝ, беше взел красотата ѝ, беше разбил ядрото на армията ѝ. Макар Габорн да твърдеше, че я обича, тя се боеше, че ако Радж Атън продължи да живее, той никога повече няма да може да види естественото ѝ лице, а ще е принуден да гледа тази грозна маска.

Нямаше нищо, което да му даде, освен своята преданост. Как можеше да го задържи това? Като принцеса от Владетелите на руни, тя никога не си беше представяла, че ще се окаже в това положение, при което да обикне мъж и да бъде обичана, а да няма нищо, което да му даде.

— Не искай от мен това — каза Йоме с разтреперани устни и разтуптяно сърце. — Аз… не мога да преценявам собствените си желания по този въпрос. Но ако бях твоя жена, щях да се опитам да живея така, че никога да не скъсаш връзката ни. Никога не бих целунала друг така, както те целунах преди малко.

Габорн я държеше до себе си, удобно и леко, така че гърбът ѝ се отпусна на гърдите му.

— Ти си моята изгубена половина, знаеш ли — прошепна ѝ той.

Йоме се отпусна на гърдите му и сладкият му дъх я погали по шията. Никога не беше вярвала на старите приказки, според които всеки човек е сътворен с половин душа и е обречен постоянно да търси своята друга половина. Сега го усети, усети истината в думите му.

А Габорн прошепна закачливо в ухото ѝ:

— А ако ти някой ден ме имаш за свой съпруг, ще се опитам да живея така, че никога да не помисляш, че съм прекален благородник.

Прегърна я през раменете, притисна я към себе си и остави главата ѝ да се отпусне на гърдите му. Вътрешността на лявата му китка се отпусна на гърдата ѝ и макар това докосване да я възбуди, тя вече не се чувстваше разпътна, нито смутена.

„Така трябва да бъде — помисли тя. — Той притежава мен, аз имам него. Така бихме станали едно цяло.“

Почувства се уморена, сънена. Опита се да си представи какво щеше да бъде в Мистария, в кралския палат. Осмели се да помечтае. Беше слушала разкази за това, за белите лодки по голямата сива река, носещи се през каналите на големия град. Зелените хълмове и миризмата на морска сол. Мъглата, вдигаща се всяка утрин. Крясъкът на чайките и непрестанният грохот на вълните.

Почти си представи кралския дворец, едно огромно ложе с копринена постеля, завесите с цвят на теменуга, веещи се през отворените прозорци, и тя самата — гола, до Габорн.

— Разкажи ми за Мистария — прошепна Йоме. — В Мистария лежат лагуните като обсидиан, сред корени на кипарисови дръвчета… — цитира тя една стара песен. — Така ли е?

Габорн запя мелодията и макар да нямаше лютня, гласът му беше чудесен:

За онези лагуни разказваха, че са домовете на водните чародеи и на техните дъщери, нимфите. Йоме промълви:

— Чародеите на твоя баща… никога не съм ги виждала.

— О, те са слаби чародеи. Повечето от тях не са достигнали до своята зрялост. Най-могъщите водни чародеи живеят навън, в дълбокия океан, далече от сушата.

— Но те все едно влияят на вашия народ. Страната ви е стабилна.

— О, да — каза Габорн, — в Мистария винаги се стремим към равновесие. Много е стабилно. Някои биха казали, че е скучно.

— Не говори лошо за това — каза Йоме. — Баща ти е привързан към водата. Разбирам го. Той умее да… противодейства на неравновесието. Довел ли е със себе си някой от своите чародеи? Бих искала да видя някой от тях.

Йоме си представи, че би могъл, че след като беше довел войници, за да покаже силата си, можеше и да е довел един от своите водни чародеи. Надяваше се, че един такъв чародей би могъл да помогне в битката с Радж Атън при Лонгмът.

— Преди всичко, те не са „негови“ чародеи, както Бинесман не може да се нарече ваш чародей…

— Но все пак, взел ли е някой в свитата си?

— Почти — отвърна Габорн и тя усети, че и той иска помощта на чародеите. На водните чародеи, за разлика от Земните пазители, можеше да се разчита, защото се месеха в хорските дела съвсем редовно. — Но пътят е дълъг, а в равнините на Флийдс няма много вода…

След това Габорн започна да ѝ разказва за своя живот в Мистария, за голямото селище за учени и ученици — Къщата на Разбирането, с нейните многобройни Стаи, пръснати из целия град Аньов. Някои Стаи представляваха огромни зали, побиращи хиляди ученици, дошли да слушат лекции и да участват в дискусии. Други бяха малки и уютни, по-скоро като гостилници в хубав хан, където схоларите седяха край пращящите огньове през зимата, като древните учители, и предаваха уроците си, отпивайки от горещия ром…

Йоме се събуди сепната, когато Габорн премести тежестта си под нея и леко я разтърси за рамото.

— Хайде, обич моя — прошепна той. — Трябва да тръгваме. Минаха почти два часа.

От облачните небеса се сипеше дъжд. Йоме се огледа. Дърветата над тях предлагаха удивително добър подслон, но тя се удиви, че нито капка не беше капнала по лицето ѝ и не я беше събудила преждевременно. Зачуди се как изобщо е заспала, но се сети, че Габорн е използвал силата на своя Глас, за да я приспи, говорейки ѝ все по-тихо и по-тихо, като в песен.

Баща ѝ седеше до нея буден и се пресягаше да хване нещо въображаемо. Изкиска се тихо.

Хващаше пеперуди.

Лицето, ръцете и тялото на Йоме бяха изтръпнали. Умът ѝ се беше събудил, но не и крайниците ѝ. Габорн ѝ помогна да се изправи на треперещите си крака. Тя се зачуди как най-добре да се погрижи за баща си. „Радж Атън ме превърна в старица, изпълнена с грижи, а баща ми — в дете“ — помисли си.

Изведнъж ѝ се дощя баща ѝ да си остане точно такъв, да съхрани тази невинност и удивление, което изпитваше сега. През целия си живот той беше добър човек, но претоварен с грижи. В известен смисъл Радж Атън беше дал на баща ѝ свобода, каквато той никога не беше познавал.

— Конете са отпочинали — каза Габорн. — Пътищата са разкаляни, но би трябвало да спечелим време.

Йоме кимна, спомни си как беше целунала Габорн само преди два часа и изведнъж умът ѝ се пробуди, отново заплува и всичко, което се беше случило предния ден, ѝ заприлича на сън.

Габорн застана пред нея за миг, после грубо я сграбчи, целуна я бързо по устните и я убеди, че си е спомнила всичко от тази вечер съвсем добре.

Чувстваше се слаба и уморена, но препускаха в нощта, оставиха конете да тичат на воля. Бинесман им беше оставил един резервен кон от хората на Радж Атън, така че на всеки час спираха да сменят конете, за да може всяко животно да отпочине.

Носеха се през села като вятъра и докато препускаха, Йоме почти на живо си спомни един сън, който бе сънувала, докато лежеше в прегръдката на Габорн…

Сънуваше, че стои на една въздушна кула, северно от цитаделата на Посветителите в бащиния си замък, където трябваше да кацат грааците, когато през лятото понякога идваха небесни ездачи с послания от Юга.

В съня ѝ войските на Радж Атън се движеха през лесовете на Дънуд, разтърсвайки дървесата, огнетъкачите му бяха облечени само в халатите си от жив пламък. Можеше да види войските му само в проблясъци — върколаците с черната им козина, лазещи в сенките под дърветата, рицарите в шафранени и пурпурни палта, яздещи бронирани бойни коне през леса. И Радж Атън — изправен на коня, толкова горд и красив, взрян в нея.

В съня си се беше ужасила, беше гледала своя народ, селяците на Хиърдън, как тичат да намерят спасение в замъка. Хълмовете на север, на изток и на юг бяха пълни с тях — селяни с кафяви ризи и дебели обуща, присвити и тичащи за прикритие. Жени, помъкнали бебета на гърди, мъже, бутащи колички, пълни с ряпа. Момчета, подкарали добитък с пръчки. Една старица със сноп жито, вързан на гърба ѝ. Млади влюбени, тичащи ръка за ръка, с мечти за безсмъртие в очите.