— Не се притеснявам — отвърна Габорн. Колебливият поглед на Бинесман подсказа, че не е много съгласен с него. Но и Габорн го беше казал храбро само за да успокои чародея.
Бинесман се метна на коня на Радж Атън.
— И гледайте да си починете. Животните можете да оставите да спят само за час-два. Към полунощ Радж Атън ще е свободен отново да тръгне по петите ви… макар че ще пусна едно заклинание да ви предпази.
Бинесман зашепна някакви думи и извади стрък трева от джоба на халата си. Подкара напред и го хвърли в скута на Габорн. Магданоз.
— Пази го. Ще попие миризмата ти, ще я скрие от Радж Атън и войниците му. А, и преди да тръгнете оттук, Габорн, отскубни един косъм от главата си и го завържи на седем възела. Ако Радж Атън тръгне да ви преследва, ще започне да се върти в кръгове.
— Благодарим ти — казаха Йоме и Габорн.
Бинесман обърна жребеца си и препусна в галоп на юг.
Йоме беше уморена, ужасно уморена. Огледа се да намери някое меко място на земята, на което да сложи главата си. Габорн се пресегна, хвана я за рамото и я придърпа към себе си, за да може да отпусне глава в скута му. Жестът беше изненадващ. Интимен.
Тя остана да лежи така, затворила очи; и го слушаше как яде сливи. Стомахът му издаваше странни звуци и тя не можа да се почувства съвсем удобно.
Габорн посегна и нежно я погали по брадичката, по косата. Беше си мислила, че докосването му ще е… да, успокояващо. Но не беше.
Вместо да я успокои, то я изнерви. Отчасти защото се боеше, че ще я отхвърли. Макар да беше казвал, че я обича, Йоме не вярваше, че може да я заобича дълбоко.
Беше прекалено грозна. „От всички, които са грозни на тази земя — мислеше си тя, — аз съм най-грозната.“ А едно уплашено кътче в ума ѝ шепнеше: „Да, грозна си и го заслужаваш.“
Беше заради дара, разбира се. Йоме не можеше да си спомни някога да се е чувствала така. Така лишена от уважение. Руната на сила на Радж Атън ѝ го беше изтръгнала.
И все пак, когато Габорн я погледнеше или докоснеше, сякаш за миг някаква част от заклинанието се разваляше. Чувстваше се ценна. Чувстваше, че той, единствен от всички мъже, би могъл наистина да я обикне. И се боеше, че ще го загуби. Този страх беше ужасен. Защото изглеждаше основателен.
А и още нещо много я безпокоеше. Тя никога не беше оставала сама с мъж. Сега беше сама с Габорн. Винаги бе имала до себе си Шемоаз, а и Дните ѝ непрекъснато я следеше. Но ето че сега седеше с принца, а баща ѝ спеше, и това я караше да се чувства ужасно неловко. Беше възбудена.
Знаеше, че не докосването на Габорн я кара да се чувства така. Беше вълшебното му привличане. Във всяко свое леко движение усещаше една съзидателна страст, като животно, ровещо вътре в черепа ѝ. Беше усещала това, когато се оказваше близо до Бинесман, но никога толкова силно. Освен това Бинесман беше много по-стар и не толкова красив.
Габорн беше различен — мъж, който се бе осмелил да ѝ каже, че я обича.
Искаше ѝ се да поспи. Нямаше дар на мускул или на метаболизъм, само един-единствен дар на жизненост, който бе получила скоро след раждането си. Тъй че, макар да притежаваше добра издръжливост, имаше нужда от отдих почти толкова, колкото всеки обикновен човек.
Но сега трябваше да се примири с електризиращия допир на Габорн.
„Това е невинно — каза си тя докато той я галеше по бузата. — Просто приятелско докосване.“
Но толкова жадуваше за това докосване, толкова ѝ се искаше той да придвижи ръката си по-надолу, по гърлото ѝ. Не смееше да признае дори на себе си, че иска да я докосне и по-надолу.
Тя хвана ръката му и я задържа, за да престане да я гали по брадичката.
Той реагира, като взе ръката ѝ и я целуна леко, оставяйки я да се отпусне между устните му. Нежно, толкова нежно, че я накара да затаи дъх.
Йоме леко отвори очи и погледна нагоре. Тъмнината беше станала толкова плътна, че сякаш и двамата лежаха скрити под одеяло. „Между нас и къщата има дървета — помисли Йоме. — Жената там не може да ни види, а и не знае кои сме.“
От тази мисъл сърцето ѝ силно заби. Разбира се, Габорн трябваше да е доловил учестения ѝ пулс, трябваше да е видял как се бори да не задиша задъхано.
Той постави ръката си на лицето ѝ и отново започна да я гали по бузата. От докосването му Йоме потръпна и гърбът ѝ леко се изви.
„Не е възможно да ме искаш — помисли тя. — Не можеш да ме искаш. Лицето ми е ужас. Вените по ръката ми изпъкват като сини червеи.“
— Бих искала да съм пак красива — прошепна тя без дъх.
Габорн се усмихна.
— Ти си красива.
Наведе се и я целуна по устните. Влажната му целувка ухаеше на зрели сливи. Допирът на устните му я замая. Той хвана дланта ѝ, придърпа я нагоре и я зацелува трескаво.
Йоме го хвана за раменете и се надигна, докато не седна в скута му, и усети как той трепери от възбуда. И в този миг тя разбра, че той го вярва… вярва, че е красива, въпреки че Радж Атън беше отнел обаянието ѝ, чувстваше, че е красива, въпреки че бащиното ѝ кралство лежеше в руини, чувстваше, че е красива и я искаше точно толкова, колкото тя искаше него.
Габорн я привличаше с някаква неведома сила. Прииска ѝ се да я целуне по-грубо. Той зарови уста в бузата ѝ, по брадичката ѝ. Йоме вдигна шия, за да може я целуне надолу. Той го направи.
Разпътна. Чувстваше се разпътна, осъзна Йоме. През целия ѝ живот я бяха наблюдавали, бяха се държали с нея така, че да остане благопристойна и лишена от всякаква страст.
Сега за пръв път се беше озовала сама с мъж, с мъж — и внезапно осъзна, че го обича до лудост.
Винаги беше удържала чувствата си с толкова здрави юзди, че никога не бе допускала, че може да се почувства толкова разпътна. „Само неговото вълшебство — каза си тя — ме кара да се чувствам така.“
Устните на Габорн продължиха нагоре към ухото ѝ.
Тя взе дясната му ръка в своята и я придърпа към гръдта си. Но той я издърпа, не пожела да я докосне.
— Моля те! — прошепна му Йоме. — Моля те. Не бъди благородник точно сега. Накарай ме да се почувствам красива.
Габорн отдръпна устните си от ухото ѝ и се взря в лицето ѝ.
Дори да не му хареса това, което видя, не го показа с нищо.
— Аз… — смутено заговори Габорн. — Боя се, че не мога да бъда нищо друго освен благородник. — Опита се да ѝ се усмихне. — Твърде много години практика.
Отдръпна се от нея, но не съвсем.
Йоме неволно усети, че очите ѝ се пълнят със сълзи. „Сигурно ме мисли за безсрамница. Сигурно ме мисли за покварена — зашепна глас вътре в нея. — Сега ме вижда истински, като похотливо животно.“ От мисълта за собствената ѝ похот ѝ прилоша.
— Аз… съжалявам! — каза Йоме. — Никога не съм правила такова нещо!
— Знам — каза Габорн.
— Наистина… никога! — повтори Йоме.
— Наистина, знам.
— Сигурно ме мислиш за глупачка, или за курва. — „Или за грозна.“
Габорн се засмя леко.
— Едва ли. Аз съм… поласкан, че можа да изпиташ такова нещо към мен. Поласкан съм, че можеш да ме поискаш.
— Никога не съм била сама с мъж — каза Йоме. — Винаги с мен е била моята дева, и Дните ми.
— И аз никога не съм бил сам с жена — каза Габорн. — И двамата с теб винаги сме били наблюдавани. Често съм се чудил дали Дните не ни наблюдават само за да бъдем добри. Никой не би искал тайните му дела да бъдат записани за пред целия свят. Познавам някои лордове, които са щедри и благоприлични, вярвам, само защото не биха искали светът да узнае какво таят в сърцата си. Но колко добри сме, Йоме, ако сме добри само пред хората?
Габорн я притисна към себе си, придърпа я отново към гърдите си, но повече не я целуна. По-скоро приличаше на покана да се отпусне отново, да се опита да поспи. Но Йоме вече не можеше да заспи. Опита се да се отпусне.
Замисли се дали го казва сериозно. Дали се стараеше да бъде добър, или тайно я намираше за отблъскваща? Може би дори в собственото си сърце не смееше да си признае истината.
