— Имаш въпроси към мен — каза Бинесман.

Габорн не посмя да зададе първо най-щекотливите си въпроси. Затова подхвърли:

— Халатът ти стана червен.

— Точно както ти казах, че ще стане — отвърна Бинесман. — В пролетта на своята младост един Земен пазител трябва да трупа сила, да я овладява и подхранва. В зеленото лято на своя живот той възмъжава и съзрява. Но аз вече съм в есента на живота си и вече трябва да покажа реколтата си.

Габорн попита:

— А какво става през зимата?

Бинесман му отвърна с усмивка.

— Няма да говорим за това сега.

Габорн избра един въпрос, който го вълнуваше повече.

— Защо Радж Атън не можеше да ме види? Той мислеше, че над мен е хвърлено заклинание.

Бинесман се изкиска.

— В градината ми, когато Земята изписа руна на челото ти, това беше символ на сила, който аз, в своята немощ, не бих се осмелил да опитам. Сега ти си невидим, Габорн — невидим си поне за своите врагове. Онези, които служат на Огъня, не могат да те видят, но вместо теб виждат любовта ти към земята. Колкото повече се приближават към теб, толкова по-силно им влияе заклинанието. Удивен съм, че Радж Атън изобщо разбра, че си на поляната. Огънят може да му е дал такава сила. Тогава не го осъзнах, но сега го разбирам.

Габорн се замисли над това.

— Но не можеш да разчиташ на голяма сигурност с този дар на невидимост — каза Бинесман. — Много зли хора могат да ти навредят, хора, които не служат на Огъня. А някои особено могъщи огнетъкачи могат да разкъсат прикритието ти, ако те доближат.

Габорн си спомни огнетъкачката в замък Силвареста, как го беше изгледала познаващо, сякаш ѝ беше заклет враг.

— Разбирам… — прошепна той. — Разбирам защо Радж Атън не може да ме види. Но защо аз не можех да го видя?

— Какво? — Веждите на Бинесман подскочиха от изненада.

— Виждал съм лицето му преди, в замъка. Знам шлема му, бронята му. Но тази нощ лицето му беше скрито от мен, тъй както моето от него. Гледах в него и виждах… множество от хора, всички се кланяха като пред божество. Хора в пламъци.

Бинесман се изсмя — дълго и силно.

— Може би си се вглеждал твърде надълбоко. Кажи ми, какво мислеше, когато се появи това видение?

— Просто исках да го видя какъвто е, под всички тези негови дарове на обаяние.

— Нека ти разкажа една история — каза Бинесман. — Преди много години моят учител беше Земен пазител, който служеше на животните в гората — на елените, птиците и така нататък. Те идваха при него и той ги хранеше или лекуваше, според нуждата. Когато го попитах как разбира от какво имат нужда, той като че ли се изненада. „Можеш да го видиш в очите им“, ми каза. Сякаш това беше целият отговор. После ме изгони, защото смяташе, че не съм пригоден за Земен пазител.

— Виждаш ли, Габорн — продължи чародеят, — той притежаваше дара на Земния взор, да се вглежда в сърцата на тварите и да отгатва какво искат, от какво се нуждаят или какво обичат. Никога не съм имал тая дарба. Не мога да ти кажа как да я използваш, как действа тя. Повярвай ми, бих искал да имам твоята дарба.

— Но аз нямам такава дарба — възрази Габорн. — Не виждам в твоето сърце, нито в това на Йоме.

— Но ти беше на място с голяма земна сила — каза Бинесман. — Ти имаш дарбата, макар и да не знаеш как да я използваш. Проучи я в собствения си ум. Упражнявай я. Ще те споходи, след време.

Габорн се зачуди. Магьосниците често казваха, че трябва да „проучват нещата“.

— Сега обаче имаш по-голям дълг — каза Бинесман. — Както Ерден Геборен е избирал верни хора, за да се сражават на негова страна, така и ти трябва да започнеш да избираш свои следовници. Това е ужасно тежка отговорност. Онези, които избереш, ще бъдат обвързани с теб.

— Знам — каза Габорн.

Беше слушал легендите как Ерден Геборен избирал онези, които се сражавали на негова страна, и винаги знаел сърцата им, знаел кога ще се изправят пред смъртна опасност, така че оттогава те никога не се сражавали сами.

— Трябва да започнеш да избираш — замислено промълви Бинесман, зареял поглед над тъмните полета.

Габорн изгледа учудено стареца.

— Ти никога не си имал нужда от дара на Земния взор, нали? Други Земни пазители могат да служат на полските мишки и змиите — но Земята ти е заповядала да служиш на човека… в тъмното време, което идва.

Бинесман се вкочани и го погледна.

— Моля те никога повече да не изричаш тази мисъл на глас. Радж Атън не е единственият владетел, който би се опитал да ми отнеме живота, ако предположи какво знаеш.

— Никога — каза Габорн. — Никога няма да я изрека.

— Може би старият ми учител беше прав — каза Бинесман. — Може би не служа добре на Земята…

Габорн разбра, че мисли за изгубения си вайлд.

— Загубихме ли го? Унищожено ли е?

— То е от земята. Едно падане няма да го убие. Но все пак… безпокоя се за това същество. То дойде съвсем голо от земята. Нищо не знае, ще се загуби без мен… Кой ще го учи и гледа?… А е по-силно, отколкото човек може да си представи. Земната кръв тече в жилите му.

— Опасно ли е? — попита Габорн. — Какво може да прави?

— То е като средоточие за моята сила — отвърна Бинесман. — Също както водните чародеи извличат сила от морето, или както огнетъкачите черпят от Огъня, аз черпя сила от Земята. Но някои видове земя съдържат повече първична сила от други. От десетилетия ровя из земята, за да намеря подходящите почви, най-подходящите камъни. Чак тогава призовах моя вайлд от тях.

— Значи… то не е нищо повече от пръст и камъни? — попита Габорн.

— Напротив — каза Боренсон, — много повече е. Не мога да го контролирам — то е точно толкова живо, колкото ти или аз. Вайлдът си избра форма от моя ум. Опитах се да си го представя като воин, който да се сражава с халите, зелен рицар като онези, които са служели на твоите предци. Но дори и в това не можах да го удържа.

— Ще трябва да разпратим вест — каза Габорн. — Да помолим хората да ни помогнат в издирването му.

Бинесман се усмихна уморено, откъсна от земята стрък трева и го задъвка.

— И така, Радж Атън е изгубен за нас. Надявах се на по-добро.

Йоме завари Габорн и чародея до едно дървено корито да хранят конете — те ядяха както могат само подсилени коне: дъвчеха толкова бързо, че тя чак се уплаши за тях.

После отведе баща си до потока и го изми. Беше се подмокрил близо до Седемте камъка, а не ѝ беше останало време да се погрижи за него.

Когато най-сетне Габорн дойде при нея, като остави конете на вещите грижи на Бинесман, Йоме беше подсушила баща си, беше го преоблякла в чисти дрехи и той лежеше в края на градината, полегнал на един корен за възглавница, и похъркваше доволно.

Гледката беше необичайна, но все пак успокояваща. Бащата на Йоме беше Владетел на руни, с няколко дара на жизненост и други на мускул. Само веднъж в живота си тя го беше виждала да спи, и то само за половин час. Все пак се зачуди дали от време на време не е подрямвал до майка ѝ. Разбира се, понякога беше оставал да полежи до майка ѝ, знаеше Йоме, и да размишлява над проблемите на кралството в нощта.

Но да спи? Почти никога.

Дългият ден трябваше да е изтощил баща ѝ до изнемога.

Габорн приседна до Йоме и опря гръб на същото дърво. Взе една зряла слива от купчинката до ръката си и я изяде.

Облаците отново бяха започнали да се трупат, а вятърът от юг се усили. Беше точно като в Хиърдън наесен. Слаби облачни фронтове бързо преминаваха отгоре, носейки бури, които не траеха повече от час-два.

Бинесман отведе конете при потока. Те бързо утолиха жаждата си и спряха да пият по негова команда. След това един от тях попасе от ниската трева край потока; останалите просто заспаха прави.

Но големият кон на Радж Атън стоеше неспокоен край потока, също като Бинесман. След малко чародеят каза:

— Сега трябва да ви оставя, но ще се срещнем при Лонгмът. Ако яздите бързо, на земята има малко неща, които могат да ви притеснят.