Мъжете на Ордън изнесоха всичките двеста хиляди стрели на постовете си по бойниците на замъка. На пасажа под западната кула запалиха огнен маяк — отчаян зов за помощ от всеки, който можеше да види отдалече огъня или дима. Близо до огъня хората му поставиха големи казани с масло, за да заври, и тежката му, задушлива миризма изпълни замъка.

Ордън заповяда на петима души да отидат на три мили на север, за да запалят подобен огън на върха Тор Ломан, така че всеки на двайсет левги околовръст да може да го види. Херцог Гроувърман не беше откликнал на молбите на Ордън. Може би гледката с бойните клади щеше да го засрами и да го накара да се включи.

Малко преди зазоряване от Гроувърман пристигнаха две хиляди рицари и обясниха забавянето си. Гроувърман чул за падането на Лонгмът и помислил да го върне, но най-напред изпратил съобщение на Силвареста. Явно пратениците му не могли да стигнат живи при краля. След един ден чакане той изпратил сто съгледвачи на подсилени коне до Силвареста и те научили, че замъкът е паднал.

Ордън се зачуди по кой ли път са тръгнали съгледвачите — стори му се странно, че неговите хора не ги бяха забелязали. Което означаваше, че рицарите са хванали пътеките през гората.

После съгледвачите се върнали с лошата вест за поражението на Силвареста и Гроувърман решил да изчака още за подкрепления от далечните замъци.

Рицарите, изпратени от Гроувърман бяха добри мъже, стабилни воини. Но въпреки всичките си усилия Ордън не се чувстваше подготвен. Подозираше, че битката ще му поднесе изпитания, за които не можеше да се подготви.

Графът на Дрийс не донесе облекчение на крал Ордън. Беше некомпетентен. Само час след като пристигна в замъка се опита да се наложи. Една от първите му грижи беше да заповяда да върнат катапултите в заслоните на кулите, като по този начин провали цялата свършена от тях работа по настройване на обхвата.

Ордън завари графа да безделничи в покоите на херцога — личният му слуга му разтриваше краката, докато той седеше лениво и отпиваше горещ чай.

— Защо сте заповядали катапултите да се приберат? — попита го Ордън.

Графът като че ли се мъчеше да реши дали да наложи властен тон, или да започне да се оправдава.

— Стратегема, скъпи приятелю, стратегема. Виждате ли, реших, че ако ги задържим скрити, докато боят се разгорещи, можем изведнъж да ги извадим и видът им ще обезкуражи силите на Радж Атън!

Крал Ордън не знаеше да се смее ли, или да плаче на тази глупост.

— Радж Атън е виждал много катапулти. Взел е сто замъка със сила. Хората му няма да се обезкуражат, като видят тези.

— Да, но…

— Всъщност Радж Атън е виждал тези катапулти, защото е бил тук само преди два дни. Той знае, че са тук.

— А, разбира се! Много вярна гледна точка! — каза графът и махна с ръка на масажиста си да напусне, след което тежко се надигна от стола.

— Трябва да върнем катапултите по местата им и хората отново да проверят настройката и обхвата им.

— Ами… добре — измърмори недоволно графът, сякаш имаше наум нещо съвсем друго.

— Освен това — продължи крал Ордън — вие сте заповядали на хората си да бранят портите на замъка, а моите да пазят стените. Има ли някакво сериозно основание за това?

— А, разбира се! — каза Дрийс. — Трябва да си давате сметка, че моите хора воюват за дом и родина. За тях е въпрос на чест да защитават портите.

— Ваше благородие — опита се да обясни търпеливо Ордън, — трябва да разберете, че в разгара на тази битка всички мъже ще се сражават за живота си. Моите хора се бият за своите домове и отечества също като вашите. И аз съм довел най-добрите си подсилени воини, мъже с по десет и двайсет дара всеки. Те ще се бият по-добре от обикновени войници от простолюдието.

Дрийс се заинати.

— А, вашите хора може да се бият с мечове и чукове, но нашите се бият със сърце, и с воля!

— Ваше благородие…

Дрийс вдигна ръка да го спре.

— Забравяте мястото си, Ордън — прекъсна го той с яд. — Тук е Хиърдън, не Мистария. Аз командвам тоя замък, докато някой по-голям лорд не заеме мястото ми.

— Разбира се — отвърна Ордън с лек поклон, макар че превиването на гръбнака едва ли някога му се беше струвало по-тежко. — Не бих искал да изглеждам нахален. Просто се надявах, че някои от по-добрите ми гвардейци биха могли да се сражават редом до вашите. Това би показало на Радж Атън… нашето единство.

— Ах, единство! — възкликна Дрийс, захапал стръвта. — Благородно понятие. Великолепен идеал. Да, да, ще се разпоредя веднага.

— Благодаря — каза крал Ордън с нов поклон, след което се обърна да напусне. Имаше чувството че току-що е схванал как точно го работят съветниците на Дрийс.

— А — каза Дрийс, — не си тръгвайте. Ако позволите да ви попитам… разбирам, че събирате хора за змийски кръг?

— Да — отвърна Ордън, опасявайки се от следващия въпрос.

— Аз ще се включа в него, разбира се. Аз ще бъда главата.

— И ще се изложите на такъв риск? — каза Ордън. — Храбър и благороден порив, но ние, разбира се, ще се нуждаем от вас да ръководите битката. — Не можа да се сдържи да не вложи и малко хленч в тона си, както сигурно постъпваха съветниците на Дрийс.

— Аа… Е, аз повече разчитам на обучението на хората в правилни принципи, а след това ги оставям сами да се ръководят — парира Дрийс. — Не се налага да ръководя битката.

— Тогава моля ви, милорд, поне помислете за сигурността на своите земи след битката. Хиърдън понесе достатъчно тежки щети. Ако убият и вас, това ще бъде ужасно бреме. Нека не ви караме да служите като змийска глава, а да ви поставим някъде по-близо до главата, на почетно място.

— О, не, аз настоявам…

— Убивали ли сте в живота си човек, милорд? — попита Ордън.

— Ами, да, как не. Обесих един крадец, няма и преди три години.

Графът, разбира се, не беше обесил човека, знаеше Ордън. Беше оставил на някой от капитаните си в гвардията да свърши работата.

— Тогава знаете колко е трудно — каза Ордън — да спиш нощем след това. Знаете какво е да гледате човека в очите, докато му отнемате живота. Вина. Вината е цената, която заплащаме за това, че предвождаме хората си.

— Първия си човек убих, когато бях на дванадесет години — добави Ордън. — Някакъв побъркан селяк, който посегна да ме напердаши с тоягата си. Оттогава съм убил в битки поне двайсет души… Жена ми… се отчужди от мен заради това… стана студена и престана да откликва на страстта ми. Сигурно мислите, че ще ви заобичат повече за това, но жените си въобразяват, че кръвта по ръцете ти те прави по-груб и жесток. Кръвта опетнява и душата ти, също така. Разбира се, аз не съм Радж Атън… Кой знае колко души е убил той лично. Две хиляди, десет?

— Да, вината… — разсъди графът. — Гадна работа ще да е.

Ордън усети как бавните колела на графския мозък заскърцаха. Изглежда, беше пробудил страховете му. Самия него изобщо не го притесняваше чувството за вина. Трябваше само да напомни на този глупак колко много хора са избити от ръцете на Радж Атън.

— Кръвта наистина петни душата.

Графът вече бе получил начин да се измъкне благоприятно от битката. Можеше да избяга в името на праведността, а не от страх.

— Много добре, силарите все пак са ваши — каза графът. — Може би все пак вие трябва да бъдете главата на змията.

— Благодаря, милорд — каза крал Ордън. — Ще се постарая да изпълня с чест този дълг.

— Но аз съм следващият в редицата.

— Всъщност — продължи Ордън — надявах се да запазя това място за друг човек, капитана на гвардията ми. Много силен боец.

— Аха! — кимна Дрийс. Сега, след като се позамисли, май изобщо не беше сигурен дали иска да участва в тази битка. — Е, може би така ще е най-добре.

— Но можем да запазим следващото място за вас, милорд — каза Ордън.

Знаеше, че не се налага да пази почетно място за този мухльо. След като Дрийс дадеше дара си на капитана, Ордън можеше да го постави където и да е в „змията“. Някъде около средата щеше да е съвсем добре.