— Добре — отвърна с небрежен тон Дрийс. След което даде ясно да се разбере, че не желае да го безпокоят до съмване, защото трябвало да се наспи добре — каза го все пак на слугите си, но пред Ордън.
Така крал Ордън се върна на бойниците и с безпокойство започна да наблюдава за някакви признаци, че идва помощ, или беда. Постави своите далекогледци, мъже с много дарове на зрение, на най-високия участък на гнездото на грааците, след това изпрати съгледвачи извън цитаделата да следят по хълмовете и пътищата и на изток, и на запад за признаци, че окупационната армия на Радж Атън се приближава.
Но тя не се появяваше.
Вместо това през цялата нощ прииждаха хора да предложат помощта си — още триста селяни от областта около замъка Дрийс, всички с дълги копия; нямаха броня, но си бяха навлекли дебели вълнени дрехи, които можеха да ги предпазят от някоя стрела. Полкът на Боренсон пристигна на галоп преди съмване — осемдесет воини, с много рани от битката предния ден.
Те съобщиха, че войските на Радж Атън така и не са се появили при засадата край Глигански брод. Казаха също, че нямат никаква вест за Габорн.
От запад пристигна отряд от двеста копиеносци на подсилени коне, от замъка Джоник. Бяха тръгнали на бой, след като бяха чули за падането на замък Силвареста, но чак когато го приближили, разбрали, че битката ще е при Лонгмът.
От изток се стекоха свободни рицари от своите малки владения — тук десетима, там — петдесет. Бяха предимно престарели мъже, които нямаха какво да губят, или младежи, все още толкова наивни, че да вярват, че войната ще им донесе слава. Всички те се включиха към хиляда и петстотинте рицари и стрелци, доведени от граф Дрийс, и към двете хиляди на Гроувърман.
После започнаха да прииждат синовете на фермери и търговци от селищата край горите. Хлапаци с навъсени лица, някои въоръжени само с брадви или коси. Младежи от градовете, облечени твърде изтънчено и понесли леки мечове с прекалено много злато по предпазителите на дръжките.
Ордън не се зарадва на появата на тези хора от простолюдието. Трудно можеше да разчита на тях като бранители. Но не посмя да им откаже правото да се бият. Тази земя беше тяхна за бран, а не негова.
Докато всеки отряд преминаваше между двата огъня, запалени на пътя пред портите на замъка, мъжете на стените крещяха триумфално и надуваха бойни рогове с възгласите: „Да живее сър Фрийман!“ или „Да живее храбрият Бароуз!“
Ордън познаваше гербовете им и можеше да назове имената на повечето рицари само като погледнеше щитовете им. Но един ездач, който пристигна малко преди съмване, едновременно го озадачи и окуражи.
Почти последен пред замъка се появи един грамаден тип, едър като мечка. Препускаше с все сила на черно магаре. Не носеше никакво снаряжение и никакви отличителни знаци, а само един кръгъл щит с грамаден шип в средата и плосък шлем с един извит волски рог отгоре. Нямаше ризница, а само дебело палто от свинска кожа, и единственото му оръжие, освен камата на колана му, беше грамадна брадва с желязна дръжка, дълга около шест стъпки. С него яздеха петдесетина души — мръсни и опърпани като него, с дълги копия и брадви. Разбойници.
Рицарите по стените на Лонгмът се поколебаха да извикат името на воина и четата му, въпреки че не можеше да не са го познали. Шостаг Брадваря. От двайсет години Шостаг и неговите разбойници бяха като трън в петата на всеки Владетел на руни около Планините на утешението.
Разправяха, че бил Вълчи господар от старата школа и че бил взел много дарове от псета. Докато Шостаг се приближаваше към портите на замъка, крал Ордън се загледа към тревистите хълмове зад него и видя бягащите сиви сенки на вълчи глутници, наплашени под звездната светлина, прескачащи живи плетове и каменни огради.
Шостаг спря на сто разкрача от портите с верните си спътници, сред руините на опожарения град. Макар и в почти пълния мрак, светлината от огньовете освети лицето му — мръсно и небръснато, навъсено и зло. Той се изхрачи в пепелта, вдигна глава към бойниците и погледна Ордън право в очите.
После извика:
— Видях сигналните ти огньове. Чувам, че искаш живота на един Владетел на руни. Поканени ли сме на това празненство?
Ордън не беше сигурен дали може да се довери на този човек. Брадваря като нищо можеше да се обърне срещу него и да предизвика хаос в замъка в разгара на битката.
— За мен ще бъде чест да се сражавам редом до мъже с вашето… прочуто умение — отговори крал Ордън. Не можеше да си позволи да върне каквато и да е помощ, дори от Брадваря.
Шостаг се окашля и се изхрачи на земята.
— Ако ние с момчетата ми го утрепем, ще искам прошка.
Ордън кимна.
— И ще поискам титла и земи, като на всеки друг лорд.
Ордън помисли. Имаше едно имение в тъмните гори по границите с Лонък. Мрачно блато, гъмжащо от разбойници и комари. Имението стоеше празно вече от три години, в очакване на подходящия владетел. Шостаг щеше или да прочисти разбойниците от горите, или да ги вземе в бандата си.
— Мога да ти обещая едно имение в Мистария, стига крал Силвареста да не предложи нещо по-добро.
— Ще го взема — изръмжа Шостаг и махна на хората си да влизат.
Два часа преди разсъмване Ордън все още нямаше никаква вест нито за Габорн, нито за Боренсон. Друг вестоносец донесе новината, че херцог Гроувърман щял да предложи помощ от съседните замъци, но не можел да стигне до Лонгмът преди здрач.
Радж Атън, разбира се, щеше да дойде много преди него.
Гроувърман беше постъпил правилно, като бе осигурил първо своята защита, независимо от обещаното съкровище.
Така че повече помощ, изглежда, нямаше да дойде. Въпреки че съгледвачите му все още не бяха предупредили за приближаването на Радж Атън, Ордън го очакваше до един-два часа.
Самият факт, че все още не беше получил нито дума от Габорн, го безпокоеше. Час по час надеждата му, че синът му е жив и здрав, гаснеше и накрая той реши, че е безполезно да се надява. Явно Радж Атън го беше пленил.
А Вълчия господар щеше или да го убие, или да вземе даровете на момчето.
Така че Ордън взе силарите, подреди доброволците си и остави облекчителя на граф Дрийс да запее древните заклинания, от които силарите засилваха, сътворявайки ленти от светлина, докато мъжете един след друг отдаваха своя метаболизъм.
Ордън даде своя дар най-последен и затвори змийския кръг. Актът беше отчаян.
С натежало сърце и с по-малко от шест хиляди души, на разсъмване Ордън затвори портите и зачака надвисващата буря. Беше оставил няколко съгледвачи извън стените, за да го предупредят при първия знак за появата на вражеските войски, но не се надяваше повече на подкрепления.
Изрече едно последно слово, призовавайки пълната мощ на своя Глас, за да отекне колкото може по-надалече, да проникне във всеки камък на замъка. Рицари, простолюдие и разбойници го загледаха в очакване, всеки стиснал здраво оръжието си и стегнат в бойните си доспехи.
— Мъже — заговори той, — всички вие сте чули, че Радж Атън е завзел замък Силвареста, без да прибягва до оръжие. Не е използвал нищо друго, освен своето обаяние и Глас, за да обезоръжи бойците на Силвареста. И вие знаете какво сполетя след това рицарите в замъка. Е, това тук няма да го позволим. Ако Радж Атън се опита да си използва Гласа, ще очаквам всеки от вас, който се окаже в огневи обхват, да стреля по него като срещу щурмуваща армия.
— Когато той напусне това поле, или той ще бъде мъртъв, или ние — продължи Ордън. — Ако някой от вас, младежи, се поддаде на силата на неговия Глас, моите рицари ще го хвърлят от стените на замъка… Няма да допуснем деца да провалят една мъжка битка. И нека Силите да бъдат с нас!
Когато завърши словото си, шест хиляди мъже вдигнаха ръце и зареваха:
— Ордън! Ордън! Ордън!
Крал Ордън отправи поглед отвъд стените. Знаеше, че това предупреждение, направено с пълната мощ на неговия Глас, ще упражни огромно влияние върху тези хора. Надяваше се само Радж Атън да не може да разкъса заклинанието, изтъкано от думите му.
