Зло. Зло и коварно. Посветителите не можеха да се защитят. Родените с бляскав ум младежи, отдали дара си на ума, вече не можеха да различават дясната си ръка от лявата. Онези, които бяха отдали физическата си сила, сега лежаха немощни като бебета, неспособни да се смъкнат дори от леглата си. Мерзко дело беше да убиеш Посветители.

Но колкото и тъжно да беше, това често се оказваше най-лесният начин да съкрушиш един Владетел на руни. Като убиеш онези, които непрестанно подхранват силата и подкрепата за един Владетел на руни, ти го лишаваш от мощта му, превръщаш го в обикновен човек.

В хода на щурма на Силвареста едва му беше останало време да подготви защитниците си. Малко след свечеряване на стената бяха вдигнали котли с врящо масло. Въпреки че по парапета обикаляха обичайните трима стражи, още десетина души се бяха присвили ниско зад бойниците.

Все пак защитниците трябваше да бъдат предупредени. В кулите в готовност стояха стрелци; войниците, прикрити в града, трябваше да бъдат известени, за да пресекат отстъплението на убийците.

През потъмнялото стъкло на прозореца Силвареста видя как убийците стигнаха до средата на каменната стена на цитаделата, открехна прозореца и изсвири дълго и пронизително.

Войниците наскачаха като един и заизливаха маслото по стената на цитаделата, а като изпразниха котлите, ги хвърлиха. Маслото не постигна желаното. След залез-слънце се беше охладило и макар че опърлените и обгорени нападатели нададоха отчаяни викове и неколцина от тях полетяха надолу, съборени от падащите котли, поне двайсетина продължиха да се катерят нагоре пъргаво като гущери.

Стражите на върха на цитаделата на Посветителите извадиха мечове и пики. От кралската цитадела, на стотина разкрача разстояние, лъкометците пуснаха дъжд от стрели. Още няколко убийци полетяха стремглаво надолу, но рицарите на Радж Атън бяха плашещо ловки и изпълнени с ужасяваща решимост.

Крал Силвареста си беше представял, че щом срещнат съпротива, убийците ще побегнат. Но те запълзяха нагоре още по-бързо и стигнаха до парапета, където беше изпъната за преграда остра като бръснач тел. Мечовете на бойците на Силвареста засвяткаха и още десетина убийци полетяха надолу.

Все пак седмина от щурмуващите убийци овладяха върха на кулата, където влязоха в ход невероятните им умения на бойци. Движеха се толкова пъргаво, че мъжете на Силвареста не можеха да се бранят. При все това още четирима убийци бяха посечени — срещу дузина изклани защитници.

Тримата оцелели убийци се спуснаха по стъпалата в цитаделата на Посветителите… и в този момент от стражевото помещение под портикула се изсипаха пиконосците на краля.

Без да обръщат внимание на стражите, нападателите скочиха към желязната врата, затваряща входа към залата на Посветителите. Въпреки че вратата беше залостена с тежки железни пръти, двама от убийците я сграбчиха, дръпнаха и я изтръгнаха, като изкъртиха от зида няколко тежки по двеста фунта камъни.

Третият се обърна срещу пиконосците, готов да се брани.

Но точно тези пиконосци не бяха обикновени войници.

Пред тях излязоха и тръгнаха напред, рамо до рамо, капитан Дероу и капитан Олт. Капитан Олт замахна към главата на убиеца — бързо като мълния.

Убиецът отбягна удара, присви се, късият му меч блесна като змия и острието му се впи в облечената в ръкавица ръка на Олт. Приличаше на някакво мрачно чудовище в черен халат, човек със смайваща бързина. Заподскача толкова бързо, че никой простосмъртен нямаше да може да му нанесе удар. Извади втори нож и ръцете му се завихриха в смъртоносния „танц на оръжията“.

В този миг единият от другите двама се втурна през вратата.

Капитан Дероу замахна с пиката си все едно че беше бойна брадва, улучи втория убиец в главата и му пръсна черепа.

Третият — онзи, който ги задържаше — се присви. Олт предвиди хода му и замахна. Пиката се заби в гърдите му, след това го надигна нагоре и го отхвърли встрани.

Олт пусна пиката, извади дългата си кама и скочи в цитаделата.

Щом се озова вътре, видя, че последният убиец вече е посякъл двамата стражи при вратата. След това се беше втурнал в залата и беше заклал петима или шестима от Посветителите, които както винаги лежаха в леглата си. В момента убиецът коленичеше над поредната си жертва с ятагана в ръка.

Олт замахна, хвърли късия си меч и улучи убиеца в гърба. Ако беше простосмъртен воин, щеше тутакси да рухне. Ако беше надарен с твърде много жизненост, щеше да се обърне и да се разбеснее.

Но от това, което направи убиецът, чак костите на Олт се смразиха.

Той се обърна бавно — беше облечен в черен като нощ кафтан, в черни памучни панталони, черен воал скриваше лицето му. На едното му ухо проблесна златна халка.

И изгледа много замислено Олт, с очи, изпълнени с убийствена решимост. Сърцето на Олт заблъска, умът му не можеше да проумее с колко жизненост трябва да е дарен човек, за да не обърне внимание на забития в гърба му меч.

Десетина войници нахлуха през поломената врата и изпълниха цитаделата на Посветителите. Олт се наведе и взе бойния чук от ръцете на мъртвия страж.

Убиецът се взря в очите на Олт, после вдигна ръце и каза грубо и гърлено:

— Варварино. Както тази вълна от мъже ще залее мен, тъй Непобедимите на моя господар ще пометат вас!

Непобедимите на Радж Атън бяха елитни части — мъже с много жизненост, всеки от които притежаваше поне един дар на метаболизъм. Убиецът направи движение все едно, че ще нападне. Но Олт разбра, че е само уловка. След като беше успял да проникне в цитаделата на Посветителите, щеше да продължи изпълнението на дълга си — да избие колкото може повече Посветители.

Олт скочи и замахна с чука точно докато убиецът се обръщаше към леглата на спящите. Бойният чук го удари по врата.

— Не бъди толкова сигурен — каза Олт.

В цитаделата крал Силвареста усети смъртта на своите Посветители, защото започна да губи магическата си връзка с тях. От усещането му прилоша… все едно студена змия се гърчеше през вътрешностите му. Хора, които го бяха дарили с ум, умираха и Силвареста бе поразен от внезапната пустота, когато безброй кътчета на паметта му се затвориха завинаги.

Никога нямаше да разбере какво точно е загубил — спомени за приятели от детството или обед с близки хора на някоя горска поляна, спомени за важни удари с меча, упражнявани непрестанно с баща му, или целувка на жена.

Усети само, че е ощетен. Врати към безброй кътчета на паметта се затръшнаха завинаги. Паднаха кепенците на прозорци. И в ума му настъпи миг на пълен мрак, остро усещане за непреодолима загуба.

Втурна се надолу по стълбите да защити сам своите Посветители, ако трябва, но залитна и се запрепъва объркан в мрака.

След малко стигна в двора на Посветителите и преброи щетите. Десетима стражи загинали, петима ранени. И петима Посветители изгубени.

Докато оглеждаше труповете на мъятинските убийци, Силвареста прецени, че всеки от тях е притежавал изключителна мощ. Водачът им, този, когото беше убил Олт, имаше над седемдесет руни, жигосани в плътта. С толкова много дарове сигурно трябваше да е капитан сред Непобедимите. Мнозина от останалите притежаваха по двайсет руни или повече, което ги приравняваше на капитан Дероу.

Петима от Посветителите на Силвареста бяха мъртви. Двама благородници, които бяха дарили на Силвареста умовете си, двама, които бяха дарили зрението си на краля, и един, който беше дарил зрение на далекогледеца на краля. Силвареста си помисли, че слепците сигурно са седели край огнището, разправяли са си стари истории и гласовете им са привлекли безумците.

След като преброи телата, Силвареста реши, че все пак е имал късмет. Можеше да е и по-лошо. Ако убийците бяха проникнали по-дълбоко в цитаделата на Посветителите, резултатът щеше да е опустошителен.

Въпреки всичко крал Силвареста не можеше да не се замисли какво е изгубил. Имаше дарове на ум от петима мъже. Сега беше изгубил четиридесет процента от цялата си памет, равни на години учение. Сигурно щяха да му потрябват дни, докато си припомни онова, което знаеше само допреди пет минути…