Хората на Радж Атън сигурно яздеха бойни коне — тежки животни, отглеждани за битки в пустинята, но не и за бърза езда сред гори.

Но колкото и бързо да яздеше през гората, щеше да му трябва цял ден, за да стигне до крал Силвареста. Такова пътуване щеше да е тежко.

Впрочем, баща му не беше чак толкова далече на юг. Крал Ордън идваше на север заради есенния лов, какъвто навик имаше, и този път водеше две хиляди войници. След седмица Габорн трябваше официално да предложи годеж на Йоме Силвареста и крал Ордън бе довел за сина си впечатляваща свита.

Ето че сега тази свита щеше да се използва за битка.

Габорн вдигна ръка и бързо подаде боен знак с пръсти. „Оттегляне. Предупреждаваш крал Ордън.“

Боренсон го погледна обезпокоен и отвърна със знак: „Ти къде отиваш?“

„Да предупредя Силвареста.“

„Не! Опасно!“, подаде знак Боренсон. „Да отида аз!“

Габорн поклати глава. Посочи на юг.

Боренсон го изгледа на кръв и отвърна със знак: „На север ще замина аз. Твърде опасно е за теб!“

Но Габорн не можеше да позволи това. Беше решил да поеме най-опасния път към властта, да се опита да бъде от онези владетели, които спечелват сърцата на хората си. А как по-добре щеше да спечели сърцата на хората на Хиърдън, освен ако не им се притече на помощ точно сега?

„Аз трябва да отида“, твърдо заяви със знак Габорн.

Боренсон отново понечи да възрази. Сабята в десницата на Габорн изплющя и съвсем леко перна Боренсон по бузата. Порязването беше плитко, така че войникът можеше да го вземе и за обръсване.

Габорн овладя гнева си и съжали почти моментално за невъздържаното си действие. Все пак Боренсон се вразуми и отказа да спори със своя принц в толкова опасно положение. Споровете бяха отрова. Накараш ли някого да повярва, че е обречен да се провали, той обикновено се проваля. Габорн нямаше да се вслушва в никакви възражения.

Габорн отново посочи със сабята си на юг и изгледа многозначително своя Дни и Боренсон. А с другата си ръка даде знак: „Погрижи се за Мирима.“ Ако воините на Радж Атън избиваха селяните само за да не бъдат разкрити силите им, Мирима щеше да е в опасност.

Изтече сякаш много време, докато Боренсон премисли. Габорн не беше обикновен младеж от простолюдието. Със своите дарове на ум и мускул той се държеше повече като мъж, отколкото като дете и през последните няколко години Боренсон бе привикнал да се отнася с него като с равен, а не като с повереник.

Но по-важното в случая може би беше, че сигурно и самият Боренсон изпитваше силно раздвоение. И крал Ордън, както и крал Силвареста, трябваше да бъдат предупредени час по-скоро. А той не можеше да язди в две посоки едновременно.

„По пътя има убийци“, припомни му Габорн. „В горите е по-безопасно. Аз ще съм в безопасност.“

За изненада на Габорн, Дни пръв обърна мулето си и пое в обратна посока. Габорн рядко се оказваше освободен от натрапчиво зоркото присъствие на историка. Но мулето на Дни не можеше да издържи на скоростта на усиления жребец. Ако се опиташе да го последва, историкът нямаше да постигне нищо, освен да го убият.

Боренсон посегна зад седлото си, извади късия си лък и колчана, дръпна коня назад, подаде оръжията на Габорн и прошепна:

— Сияйните дано те насочат и опазят.

Лък щеше да му трябва. Габорн кимна с благодарност.

Когато и двамата се скриха в мъглата, Габорн облиза устни — устата му беше пресъхнала от страх. Готовността е бащата на куража, припомни си той. Учение от Стаята на сърцето. Но изведнъж всичко, което беше научил в Къщата на Разбирането, му се стори… нелепо.

Приготви се за бой. Най-напред слезе от коня, свали елегантната шапка с перото и я хвърли на земята. Нямаше да е добре да продължи с тази фасада на богат млад търговец. Сега трябваше да заприлича по-скоро на нищожен селяк, лишен от благодатта на даровете.

Бръкна в дисагите си, извади едно оцапано сиво наметало и го загърна около раменете си. После изпъна лъка. Нямаше бойна брадва, с която да сече броня — разполагаше единствено със сабята си за дуел, както и с камата, привързана под коляното.

Протегна ръце и разкърши рамене, за да ги отпусне. Измъкна сабята от ножницата. Толкова беше свикнал с баланса ѝ, че все едно беше станала част от тялото му. После грижливо я прибра отново.

Коня си не можеше да прикрие. Стойката на животното беше твърде горда — като оживяла каменна или желязна статуя. Очите му блестяха, изпълнени с дух и разум.

Габорн му прошепна в ухото:

— Трябва да бързаме, приятелю. Но да се движим тихо.

Конят кимна. Габорн не можеше да е сигурен колко го е разбрал. Разговор с него не можеше да води. Но със своите дарове на ум, извлечен от други коне в стадото му, животното разбираше и изпълняваше няколко прости словесни команди — нещо, което едва ли можеше да се каже за някои хора.

Отначало Габорн не посмя да го яхне, затова го поведе. Знаеше, че ще има външни конни отреди, както в тила, така и пред войската на Радж Атън. Не искаше да се окаже изпъкващ сред мъглата силует, по който да се упражнява някой лъкометец.

Затича със скорост, която можеше да поддържа дни наред. Сред неестествената мъгла полята наоколо изглеждаха странно притихнали.

Полски мишки притичваха изплашени от приближаването му. Врабци се вдигаха на рояци. Някъде в леса се чу мучене на крава, чакаща да я издоят.

Продължи да тича така дълго. Чуваше се само сухото шумолене на огъващата се под нозете му трева и приглушеният тропот на конските копита.

Докато тичаше бързо и с лекота на север през окосените поля, Габорн можа да си направи самопреценка. Не беше особено силен като за Владетел на руни. Така и не бе пожелал да стане. Не можеше да понесе вината, че се е родил, за да бъде силен и могъщ за сметка на човешко страдание.

Но скоро след раждането му баща му беше започнал да изкупува дарове за него: два дара на ум, два на мускул, три на жизненост и три на обаяние. Имаше очи като за двама, уши за трима. Пет дара на глас и два на обаяние.

Не беше могъщ. Беше слабак в сравнение с „Непобедимите“ на Радж Атън. Дар на метаболизъм не притежаваше. Броня нямаше. Нямаше нищо, което да го предпази.

Можеше да разчита единствено на хитрина, на кураж, както и на бързината на жребеца си.

Подмина още две ферми, и двете с избити обитатели. При първата спря в градината, остави коня да изяде няколко ябълки и напълни джобовете си за себе си.

Малко след втората ферма полята свършиха и той навлезе в гора от ясен, дъб и клен. Границата към Дънуд. Листата на дърветата бяха посърнали, обичайно за късното лято.

Пое по края на полето и тук вече надуши мирис на кожа, на запотени от тежка езда коне, на смазана броня. Все още не беше видял никого.

Натъкна се на просека за колите на дървосекачите. Спря да притегне ремъците на седлото, защото го чакаше тежка езда — и изведнъж чу пращене на кършещи се клони.

Няма и на четиридесет стъпки от него стоеше главанак. Огромното същество с пожълтяла козина и широко отворени сребристи очи се взираше в него през мъглата и навярно не можеше да реши дали Габорн е приятел, или враг. Слънцето проряза леса със златен откос и огря лицето на великана.

Издигаше се на дванадесет стъпки височина, широк осем стъпки в раменете. Дебелата му козина беше покрита с плетена ризница; за оръжие носеше грамаден дъбов кривак, обкован с железни халки. Муцуната му беше много по-дълга от тази на коня, устата — пълна с остри зъби. Гигантските главанаци нямаха никаква прилика с човешките същества.

Великанът помръдна едното си малко кръгло ухо да отпъди жилещата го оса, отмести едно от дърветата и се втренчи.

Габорн бързо прецени, че не бива да извършва никакви резки движения. Ако го направеше, великанът щеше да реши, че е враг. Фактът, че все още не го беше нападнал, подсказа нещо на Габорн: конните съгледвачи явно бяха облечени като него, в тъмни дрехи, и яздеха усилени коне.

Великанът искаше само да помирише Габорн, да разбере враг ли е, или приятел. Габорн нямаше да му замирише на къри, на зехтин и памук, както със сигурност миришеха войниците на Радж Атън.