— Като позволят на Радж Атън да унищожи Мистария? Не се заблуждавайте. Те служат на вашия враг, милорд. На вашия враг, и на врага на баща ви, и на Мистария — и на моите врагове! Да, тази служба е пасивна — но все едно те служат на тях, все едно че са воини.

О, Боренсон им завиждаше понякога — на Посветителите, които живееха като добитък от богатството на своя господар, хранени и повивани.

Разбира се, Габорн трябваше да си дава сметка, че Боренсон служи на своя владетел не по-малко всеотдайно, че се отдава напълно, ден и нощ. Боренсон се потеше, получаваше рани и страдаше. Беше взел дар на метаболизъм, така че остаряваше по две години срещу всяка една при един простосмъртен човек. Макар да беше само на двайсет години от деня на раждането си, малко по-голям от Габорн, косата му вече окапваше и сребристи косми вече шареха брадата му. За него животът се носеше бързо, все едно че седеше в лодка и бурното течение го влечеше, и той гледаше как брегът се отнася завинаги зад него, неспособен да улови нищо, неспособен нищо да задържи.

Между другото, хората се възхищаваха на Посветителите заради тяхната „саможертва“. Собственият баща на Боренсон беше отдал дар на метаболизъм на един от кралските войници преди Боренсон да се роди и така си лежеше в благословена дрямка през последните двайсет години. За Боренсон това приличаше на измама, с това, че баща му си оставаше млад, с това, че не преживяваше никакви изпитания, докато „одареният“ от него човек се състаряваше и чезнеше. Какво толкова беше „пожертвал“ баща му?

Не, тъкмо хора като Боренсон най-много страдаха за своите владетели, а не някакви си проклети Посветители, които ги е страх да изживеят собствения си живот.

— Трябва да ги убиете — подкани Боренсон.

— Не мога — отвърна Габорн.

— Тогава, кълна се във всички ужасни Сили, ще трябва да ме оставите да го направя аз! — изръмжа Боренсон и посегна да извади брадвата си от клупа. Йоме чу стърженето на дръжката в кожата, трепна и се втренчи в него.

— Стой — тиха каза Габорн. — Аз ти заповядвам. Те са под моя закрила. Под моя клетвена закрила.

Лъхна вятър и понесе пепел по земята.

— А на мен е заповядано да убия Посветителите на Радж Атън.

— Отменям тази заповед — твърдо каза Габорн.

— Не можете! — настоя Боренсон. — Това са заповеди на баща ви, вашите не могат да ги превишат! Баща ви ми даде заповед — толкова тежка, че никой не би ми завидял. Но аз трябва да я изпълня. Аз ще служа на крал Ордън дори вие да не искате!

Боренсон не искаше да спори. Обичаше Габорн като свой брат. Но не можеше да разбере как да опази верността си към дома Ордън, щом като принцът и кралят са в разногласие по този въпрос.

В далечината откъм замъка Силвареста прозвуча тънкият зов на бойните тръби на Юга — Радж Атън повеждаше войските си в поход. Сърцето на Боренсон заблъска в гърдите. Неговите хора уж трябваше да забавят армията, но в този момент те препускаха към Глиганския брод, където нямаше да са от полза.

Боренсон закачи брадвата на клупа, извади рога си и го наду: две дълги изсвирвания и две къси. Сигнал „На оръжие“. Войските на Радж Атън нямаше да бързат към Лонгмът, ако им се налагаше на всяка крачка да оглеждат за засада. Боренсон почти съжали, че неговите бойци не са все още тук, че няма хора, които да поведе в бой.

Габорн взе шлема от мъртвия Торин, сложи си го и каза:

— Слушай, Боренсон… ако имаме четиридесет хиляди силара, на баща ми няма да му се наложи да убива своите приятели. Той може просто да убие Радж Атън, а след това да върне Силвареста на трона, където му е мястото.

— Това „ако“ е плашещо — каза Габорн. — Можем ли да рискуваме! А ако Радж Атън убие баща ви? Пощадявайки Силвареста, вие може да осъдите баща си на смърт.

Лицето на Габорн пребледня. Момчето явно не беше мислило за тази опасност. Със сигурност съзнаваше величината на залога при тази битка. Но не, осъзна Боренсон, момчето беше прекалено невинно.

— Няма да позволя това да се случи — заяви Габорн.

Боренсон завъртя очи в досада и стисна зъби.

— Аз също — обади се Йоме от седлото си до потока. — По-скоро ще се самоубия, отколкото да видя, че някой ще пострада заради мен.

Боренсон се беше старал да говори тихо, за да не го чуе тя, но гласът му, разбира се, се бе повишил заради гнева. Той размисли. В този момент крал Ордън препускаше към Лонгмът с хиляда и петстотин воини. Беше изпратил вестители до други замъци с молба за помощ. Може би три или четири хиляди души щяха да се съберат при Лонгмът преди зазоряване.

Но Радж Атън щеше да предвожда внушителна армия, след като пристигнеха подкрепленията му от Юга.

Крал Ордън трябваше да прибере силарите, а след като ги вземеше, трябваше да се окопае в замъка Лонгмът. Никой друг замък в кралството нямаше да удържи по-добре на обсада.

Отчаяните моменти изискват отчаяни мерки. По всяка вероятност Радж Атън притежаваше толкова много дарове от своите хора в Юга, че и да убиеше Боренсон Силвареста и Йоме, това едва ли щеше да донесе голямо преимущество за крал Ордън. Тъкмо в това беше убеден Габорн.

От друга страна, времената бяха несигурни. Ордън и други крале бяха изпращали на юг платени убийци. Възможно беше дори някои изменници във владенията на самия Радж Атън да видят в неговото отсъствие чудесна възможност да се устремят към властта. Човек не можеше да изключи възможността във всеки момент даровете, които Радж Атън бе придобил в Хиърдън, да се окажат от жизнено значение за него.

Не, Боренсон трябваше да убие тези два вектора. Той въздъхна. С натежало сърце издърпа отново брадвата и подкара коня си напред.

Габорн хвана коня за юздите.

— Не се приближавай до тях — изръмжа той с тон, какъвто Боренсон никога досега не беше чувал от принца.

— Длъжен съм — заяви със съжаление Боренсон. Не искаше да го прави, но беше отстоявал позицията си толкова убедително, че сега сам беше убеден в правотата ѝ.

— А аз съм длъжен да закрилям Йоме и баща ѝ — заяви Габорн. — Като Клетвообвързан владетел.

— Клетвообвързан? — ахна Боренсон. — Не! Ти си глупак! — Сега го разбра. Габорн се беше държал отчуждено през двете седмици, докато пътуваха за Хиърдън. За пръв път в живота си беше толкова мълчалив.

— Вярно е — каза Габорн. — Изрекох клетва пред Йоме.

— Кой е свидетел? — зададе Боренсон първия въпрос, който му хрумна.

— Йоме и нейната Дева на честта.

Боренсон се замисли дали вестта за тази клетва може да бъде скрита. Ако убиеше свидетелите, белята можеше да се поправи.

— И нейната Дни.

Боренсон отпусна брадвата и погледна навъсено крал Силвареста. Кой знаеше докъде се е пръснала тази новина? От девите на Йоме до кралския съветник, от него — из цял Хиърдън. Не можеше да скрие стореното от Габорн.

Очите на Габорн блестяха свирепо. „Каква дързост! Малкият му задник! — помисли Боренсон. — Кани се да се бие с мен. Наистина ли ще се бие с мен заради това?“

Но знаеше, че е така. Да положиш клетва за закрила беше сериозна работа. Свята работа.

Боренсон не смееше да вдигне ръка срещу принца. Това беше измяна. Дори във всяко друго отношение да изпълнеше заповедите на Ордън, щяха да го обезглавят, че е посегнал на принца.

Габорн го гледаше право в очите. Накрая каза:

— Щом не ми позволяваш да отменя заповедта на баща ми, тогава ти заповядвам следното: Изчакай с изпълнението ѝ. Изчакай, докато стигнем Лонгмът, и говоря с баща ми.

Габорн като нищо можеше да стигне до замъка преди Боренсон. Там кралят щеше да разплете този заплетен възел.

Боренсон затвори очи и сведе глава в знак на примирение.

— Както заповядате, милорд.

Но го обзе ужасно чувство за вина. Бяха му заповядали да избие Посветителите в замък Силвареста и ако посечеше краля и Йоме сега, по този начин щеше да пощади живота на други; щеше да пощади всички онези, които прехвърляха дарбите си през тези двамата.

Но да убие Силвареста беше жестоко. Боренсон не искаше да убива приятел, независимо от цената. И не смееше да вдигне ръка срещу собствения си принц.