За изненада на Боренсон, принцесата седна в неговия скут, където стъпалата ѝ щяха да са по-близо до огъня. Не беше потърсила кралския скут или този на някой от кралските телохранители. Беше избрала него и просто седна до огъня, и сънено се загледа в рижата му брада. Беше красива още като дете и той се почувства някак като закрилник, представи си как някой ден ще има точно толкова красива дъщеря като нея.

Сега Боренсон се усмихваше на Габорн, мъчеше се да прикрие гнева си, самоомерзението си, заради дълга, който трябваше да изпълни. „Не аз съм смъртта.“

Бойният кон на мъртвия враг беше избягал малко по-надолу и сега стоеше с изпънати уши и спокойно наблюдаваше сцената. Йоме се спусна при него, зашепна му тихо и хвана юздите. Конят понечи да я захапе, но Йоме го плесна по бронираната муцуна, за да разбере, че тя командва. После го поведе към Боренсон.

Вървеше сковано; жълтите ѝ очи бяха пълни със страх. Каза:

— Заповядайте, сир Боренсон.

Боренсон не взе веднага юздите. Когато се наведе към него, беше на един удар разстояние. Можеше да я удари с облечения си в металната ръкавица юмрук и да ѝ прекърши врата, без да вади оръжие. Но ето че тя стоеше пред него, предлагаше му услуга, отново като негов домакин. Той я гледаше, неспособен да замахне.

— Днес извършихте голяма услуга на моя народ — каза тя, — като извлякохте Радж Атън от Силвареста.

В душата на Боренсон се породи смътна надежда. Имаше някаква нищожна възможност тя да не служи за вектор на Радж Атън, а само да е отдала дара си и следователно да не представлява сериозна заплаха за Мистария. Това щеше да му даде някакво основание да я пощади.

Боренсон взе юздите на коня с разтуптяно сърце. Жребецът не се възпротиви, нито се дръпна от вида на вражеската броня. Само размаха сплетената си опашка да прогони мухите от задницата си.

— Благодаря ви, принцесо — отвърна с натежало сърце Боренсон. „Заповядано ми е да ви убия“, искаше му се дай каже. „Дано никога да не бях те виждал.“ Но трябваше да помисли и за плана на Габорн. Може би принцът имаше някакво основание да изведе краля и Йоме, някаква причина, за която Боренсон не можеше да се досети.

— Чух още рогове в горите — каза Йоме. — Къде са хората ви? Бих искала да им благодаря.

Боренсон извърна глава.

— Тръгнаха преди час. Тук сме сами. — Не беше време за приказки. Той прибра оръжията си от мъртвия кон, нагласи ги на вражеския и го възседна.

Препуснаха през овъглените дървета до пътя, после излязоха на него; копитата на конете им изтрополиха по един обгорял хълм, после по друг, докато най-сетне не стигнаха живи дървета, обещаващи им подслон.

Край един бълбукащ поток в края на леса Габорн им извика да спрат. Дори един подсилен кон, с жигосани на шията и гърдите му руни, трябваше да си поеме дъх и да се напои.

Освен това в зелената трева до потока лежеше някакъв войник от дома Ордън. Окървавеният му врат беше пронизан от черно копие на върколак. Тъжно напомняне, че макар малката им група скоро да навлезете в леса, все още нямаше да са в безопасност.

Вярно, Боренсон и мъжете му бяха гонили върколаци през цялата сутрин и ги бяха разпръснали. Но върколаците бяха ловки нощни ловци и обикновено се биеха на малки глутници. Тъй че някои от тези глутници щяха да са тук из горите, да се крият и да дебнат.

Габорн слезе от коня, оставиха животните да се напоят, а той отиде при убития войник и вдигна забралото му.

— Горкият Торин — каза Боренсон. — Беше добър войник, с талант при боравенето с боздугана.

Торин носеше обичайното облекло на воин от Мистария — черна плетена ризница върху елек от овча кожа. Тъмносиньото палто върху ризницата беше с емблемата на Мистария, зеления рицар — мъжко лице с дъбови листа в косата и брадата. Габорн огледа извезания зелен рицар върху палтото на Торин.

— Красиви цветове — прошепна принцът. — Най-красивите, които може да носи човек. — Започна да разсъблича Торин. — Това е вторият труп, който ограбвам днес — изпъшка Габорн, недоволен сякаш от предчувствието, че може да не се окаже последен.

— Е, милорд, с това само придавате достойнство на професията — каза Боренсон; не искаше да обсъжда своя проблем. Хвърли кос поглед към Йоме и улови страха в стойката ѝ.

Тя знаеше какво трябва да направи. Дори и тя го знаеше.

Но Габорн като че ли не се досещаше. Полудял ли беше? Или просто недозрял? Какво го беше накарало да си въобрази, че ще може да се измъкне от Радж Атън с една жена и един идиот като негови подопечни? Добрите коне са нищо, ако не можеш да ги яздиш — а Силвареста явно не можеше да язди.

— Къде е баща ми? — попита Габорн, докато разсъбличаше трупа.

— Не се ли сещаш? — отвърна Боренсон, неподготвен за въпроса. — Точно сега, бих казал, че е на петдесет мили от Лонгмът и се надява да стигне там преди мръкнало. Радж Атън има там четиридесет хиляди силара, заровени в градините с ряпа зад имението Бредсфор. Знаеш къде е това имение, нали?

Габорн поклати отрицателно глава.

— На пътя, три мили южно от замъка — каза Боренсон. — Сива сграда с две крила и оловен покрив. Прихванахме съобщение от херцогиня Ларън, което гласи, че Радж Атън очаква неговата армия да стигне до Лонгмът до ден-два. Баща ти се надява да ги изпревари за съкровището.

— И Радж Атън знае това? — попита Габорн, докато отвързваше ризницата. — Значи затова напуска замък Силвареста? Да си върне силарите?

Габорн явно сметна това за безсмислена дързост. Започна ядосано да развързва кожения елек на мъртвия. Боренсон се зачуди какво занимава ума на принца. Не разбираше ли, че Силвареста трябва да бъде убит? Какво си мислеше това момче?

— Баща ти се надява да убеди Вълчия господар, че Лонгмът е завзет преди няколко дни — обясни Боренсон — и че оттогава той взима дарове ден и нощ.

— Отчаян блъф — каза Габорн, докато оглеждаше елека за бълхи или въшки. Но дори Торин да го бяха мъчили бълхи приживе, те се бяха разбягали веднага щом тялото му бе изстинало.

Габорн навлече елека, сложи и ризницата и палтото — малко големи му бяха. До дясната ръка на Торин на земята лежеше малък щит — дървен и покрит с тънък слой месинг, а след това боядисан в тъмносиньо. Долният ръб на щита беше изострен, тъй че ако човек удареше с него, можеше да среже нечий врат като с нож. Обикновено човек, надарен с дара на метаболизма, носеше такъв малък щит. При бърз удар служеше като оръжие. Габорн го взе.

— А Радж Атън? — попита Боренсон. — Разбирам, че тръгва, но дали ще тръгне към Лонгмът?

— Точно както се е надявал баща ми. Ще тръгне след час — каза Габорн.

Боренсон кимна. Слънцето светеше в сините му очи. Усмихна се.

— Кажи ми — почти прошепна Боренсон, — къде ги водиш? — Кимна към Йоме и видиотения ѝ баща.

— В Лонгмът — отвърна Габорн. — Взех най-добрите коне в кралските конюшни. До довечера можем да стигнем до замъка.

„Сигурно, ако подопечните ти знаеха да яздят“ — понечи да отвърне Боренсон. Облиза устни и пак прошепна:

— Пътят е дълъг и труден. Може би ще е по-добре да оставим Силвареста тук, милорд. — Каза го като приятелски съвет, опитвайки се да прикрие напрежението в гласа си.

— След всички неприятности, през които минах, за да ги измъкна от Радж Атън? — попита Габорн.

— Не ми се прави на глупак — заговори Боренсон ядосано. Лицето му беше пламнало; той целият настръхна. — Силвареста е наш стар приятел, но сега служи на Вълчия господар. Колко дара на ум е прехвърлил Силвареста като вектор за Радж Атън? Колко дара на обаяние му е прехвърлила принцесата?

— Все едно — каза Габорн. — Приятели няма да убия.

Боренсон замълча за миг; мъчеше се да овладее надигащия се у него гняв. „Може ли дори един принц да си позволи подобна милост?“ — искаше му се да извика. Но не посмя да изрече подобно оскърбление. Вместо това се опита да го убеди.

— Те вече не са наши приятели. Те служат на Радж Атън.

— Може да служат като вектори, но избраха да останат живи, и като живи да служат на своя народ — отвърна Габорн.