Колко души все пак беше взел Ордън тази година за Хостенфест? Хиляда? Пет хиляди?
Мистария беше богата, гъсто населена страна. Крал Ордън водеше сина си с предложение за женитба. Обичайно беше с такива предложения една кралска фамилия да направи демонстрация на богатството си, да изтъкне силата на войниците си, да включи свои рицари в приятелски двубои.
Ордън би повел много от най-добрите си мъже, които са му подръка. Петстотин, може би.
Но Ордън освен това беше помпозен, обичаше суетата и показността. Така че да удвоим броя.
Воините на Мистария бяха свирепи. Техните лъкометци се обучаваха от младини да стрелят от гърба на коня. Силата на техните рицари с двойните им брадви и чукове с дълги дръжки беше легендарна.
Навярно легендата за воините на Мистария държеше Радж Атън нащрек и той нямаше да посмее отново да остави замъка.
В гористите хълмове на изток и на юг, и на запад вече предизвикателно зазвучаха бойни рогове — от десетки посоки; възвестяваха атака, призоваваха нови отреди.
Рицарите на Ордън продължаваха да се сражават с върколаци в горите. За тези воини денят щеше да е дълъг и изнурителен.
При градската порта Радж Атън се извърна на седлото си да погледне за последен път към полята, сякаш зачуден дали отново да не препусне към тях; после влезе в града и хората му затвориха разрушения подвижен мост.
Животът продължи. От кулата Йоме виждаше по-голямата част от града. При Войнишката цитадела жени и деца събираха в тревата снесени от кокошките яйца. Воденицата край реката мелеше жито. Миризмите от готварските огньове се смесиха с дима и пепелищата от битката. Стомахът на Йоме се сви.
Когато прецени, че е гледала достатъчно дълго от стената, тя заслиза към вътрешния двор на цитаделата на Посветителите; нейната Дни тръгна по петите ѝ. Дните на майка ѝ остана на кулата, загледана към околните полета.
Бащата на Йоме седеше сред сноп слънчева светлина и си играеше с едно пале, което ръмжеше и дъвчеше ръката му. Баща ѝ беше подмокрил брича си, докато тя стоеше горе на кулата, затова Йоме взе ведро вода и един парцал да го почисти. Той не я отблъсна, само се вгледа в съсипаното ѝ лице, уплашен от грозотата ѝ, без да знае коя е.
Беше както винаги красив, с незасегнатите му дарове на обаяние. По-силен от всякога. Свръхчовек, с ум на невръстно дете. Докато тя изтриваше мръсотиите от тялото му, крал Силвареста лежеше и я гледаше с широко отворени очи, гукаше като бебе и пускаше мехури. Усмихваше се невинно на това новооткрито удоволствие.
Йоме едва не избухна в сълзи. Дванадесет часа. Баща ѝ беше отдал даровете си преди около дванадесет часа. Това време беше критично, първият ден — най-лошото за него. Онези, които отдаваха по-големи дарове, преживяваха време, през което животът им беше в най-голяма опасност. Облекчителите наричаха това „шокът на дарението“. Човек, отдал ума си, понякога можеше да забрави да диша, или сърцето му да забрави да бие. Но ако оцелееше през този ден, ако преживееше шока на дарението, можеше да си възвърне малка частица от ума си. Тялото му някак щеше да задържи троха от разсъдъка му, достатъчна, за да оцелее. В този момент бащата на Йоме беше в най-немощното си, най-безпомощно състояние, но по-късно същия ден можеше да премине през „пробуждането“, миг, в който дарението между владетел и васал става крепко, когато той щеше да си възвърне малка част от своя ум.
За щастие, бащата на Йоме не беше преживял най-лошите ефекти от шока на дарението. След като вече бяха изтекли дванадесет часа, тя се надяваше, че би могъл да си върне част от ума. Беше възможно — щом не бе пожелал с цялото си сърце да отдаде своя дар, и ако силарът не беше изработен съвършено, и ако облекчителят не бе успял да изпее заклинанието по най-съвършения начин — беше възможно той дори да си спомни името ѝ.
Така че Йоме запя тихичко на баща си. Макар да не показваше признаци, че я познава, той се усмихна.
„Дори никога да не си спомни коя съм — каза си Йоме, — струва си да му попея. След време може да заобича пеенето ми.“
Дворът на цитаделата на Посветителите беше пълен с рухнали мъже и жени, хора, отдали даровете си предната нощ. Притокът им беше изнурил грижещите се за тях. Веднага след като Йоме и Шемоаз почистиха, преоблякоха и утешиха бащите си, започнаха да се грижат за другите — хора, които вярно бяха служили на дома Силвареста още от детството си.
Готвачите донесоха приготвената закуска и Йоме започна да разнася блюдата с пълни с боровинки сладкиши между Посветителите. Коленичи да събуди една млада жена, която спеше на слънчевата светлина, завита със зелено одеяло, телохранителката Клеас, която я бе съпровождала на много разходки по хълмовете.
Жени рядко служеха в дворцовата охрана. Още по-рядко служеха като войници в бойния строй. Но Клеас беше правила и двете. Имаше дарове на мускул от осем мъже, беше един от най-силните майстори на меча на служба при Силвареста. Радж Атън с най-голяма охота ѝ беше взел силата. Сега Клеас почти не дишаше. Някъде през нощта щеше толкова да отслабне, че да не може повече да си поеме дъх.
Йоме я заболя от гледката и не знаеше дали да изпита гняв, или благодарност. Със смъртта на Клеас, петнадесет души, отдали даровете си на нея, изведнъж щяха да възвърнат целостта си и да напуснат завинаги претъпканата с Посветители Цитадела. Но Йоме беше изгубила човек, когото беше обичала. Коленичила над Клеас и разплакана, тя се обърна. Нейната Дни стоеше и гледаше. Йоме очакваше, че жената ще е студена и безпристрастна както винаги, че тясното ѝ лице ще е с присвити устни и празен поглед. Но вместо това забеляза по него бръчки на скръб.
— Беше добра жена, добър воин — каза Йоме.
— Да, какво разхищение — съгласи се Дни.
— Ще ми помогнеш ли да я отнесем до гробниците? — попита Йоме. — Знам един свод, който можем да използваме, почетно място за гвардейците. Ще я положим до майка ми.
Дни кимна уморено. В черен ден като този жестът на състрадание разтърси дълбоко Йоме. Изпита благодарност.
Йоме приключи с храненето на Посветителите и след това двете с Дни намериха носилка, покриха Клеас с едно одеяло вместо плащаница и я отнесоха до южната стена на цитаделата, до другите пет покрити носилки. В четири от тях бяха положени труповете на петима Посветители, непреживели тази нощ.
Майката на Йоме, Венета, лежеше под последния покров от черно платно. Тънка златна коронка, поставена на гърдите, отличаваше тялото на кралицата. Един черно-бял паяк се беше покачил на коронката, бе разпънал паяжината си ѝ беше уловил в нея бръмчаща синя муха.
Йоме не беше виждала лицето на майка си след нейната кончина и почти не смееше да дръпне покрова, за да го погледне. Но трябваше да се увери, че тялото на майка ѝ е подготвено за погребението както трябва.
През цялата сутрин беше отбягвала да изпълни този свой дълг.
Канцлер Родерман беше дошъл през нощта да уреди погребалните приготовления на Венета. Оттогава Йоме не беше го виждала. Може би имаше работа извън кралската цитадела, но Йоме подозираше, че е решил да избягва Радж Атън. Може би дори се беше измъкнал от задълженията си под предлог, че приготвя тялото.
Хората на Радж Атън бяха донесли трупа тук, в цитаделата на Посветителите. Той не беше пожелал да го остави в Голямата зала, където според обичая тялото трябваше да бъде изложено за траура, за да го видят васалите — това можеше да предизвика размирици в града.
Вместо това то беше скрито зад дебелите стени на най-вътрешната цитадела, където можеха да го видят само Посветителите.
Йоме дръпна грубото черно покривало.
Лицето на майка ѝ не беше това, което помнеше. Тя сякаш се взря в лице на чужд човек. Майка ѝ някога притежаваше няколко дара на обаяние и я смятаха за голяма красавица. Но със смъртта красотата я бе изоставила. В черните ѝ коси се мяркаха сиви кичури. Очите ѝ бяха хлътнали и под тях имаше тъмни сенки. По гладкото ѝ лице се бяха появили бръчки, дълбоки и старчески.
