Габорн отнесе кралица Силвареста до саркофага в светилището в дъното на гробницата. Той беше от червен пясъчник, а на капака бяха изсечени нейният лик и името ѝ. Покривът над светилището беше плоча от мрамор, толкова тънка, че светлината пробиваше през нея и осветяваше саркофага.

Тук, в този ъгъл, въздухът проникваше в гробницата през тесни процепи в каменния зид, така че миризмата на смърт не се усещаше.

Габорн и двама от пекарите с мъка отместиха капака на саркофага, после вдигнаха кралицата и я положиха — и тъкмо се канеха да върнат капака на мястото му, когато Йоме ги помоли да спрат и да я оставят да я погледа малко.

Носачите отнесоха тялото на Клеас до една каменна ниша, избутаха костите на някакъв страж, лежал тук поне десетилетие, и я поставиха на неговото място.

Не разполагаха с доспехите и оръжието на Клеас, за да я погребат с тях, затова един от хлебарите взе боен чук от най-близкия труп, сложи го върху гърдите ѝ и нагласи ръцете ѝ около дръжката.

Габорн стоеше и в сумрачната светлина оглеждаше плесенясалите скелети, много от които все още в броня и стиснали оръжия на гърдите си. Въпреки че помещението беше малко, само четиридесет стъпки дълго и двайсет на ширина, в стените бяха изсечени пет реда каменни ниши. Някои стражи лежаха погребани тук от повече от двайсет години. По пода се търкаляха кокалчета от пръсти, смъкнати от плъхове.

Габорн като че ли се канеше да зададе въпрос.

— Тук можете да говорите свободно — каза му Йоме, коленичила до саркофага на майка си. — Тези носачи са всички глухи и неми, заклели са се да служат на дома Силвареста. Никой от тях няма да ви предаде.

— Домът Силвареста погребва мъртъвците си с оръжието им? — попита учудено Габорн.

Йоме кимна.

Той наглеждаше зарадван, готов сякаш да ограби някой труп.

— В Мистария предаваме добрите оръжия и броня на живите, за да се използват по-добре.

— Мистария няма толкова много ковачи, а тук ще останат без работа — сухо отвърна Йоме.

— Тогава нали никой няма да възрази, ако си взема някое оръжие? — попита Габорн. — Моето се счупи.

— Кой може да каже кое оскърбява мъртвите?

Габорн не избра оръжие веднага, а закрачи нервно.

— Значи — най-сетне отрони той, — тя е в цитаделата на Посветителите?

Йоме не побърза да отговори. Габорн не беше казал коя е „тя“. Явно беше смутен.

— Принцесата дойде тази сутрин в цитаделата, изми баща си и го нахрани. Охраната на Радж Атън я постави там, за да е в безопасност по време на атаката. Но тя може да излиза по всяко време. Мисля, че още обитава стаята си в кралската цитадела, със слуги, които се грижат за нея.

Габорн прехапа устна и закрачи още по-бързо. Мислеше трескаво.

— Можете ли да ѝ изпратите едно съобщение от мен?

— Не би трябвало да е трудно — отговори тя.

— Предайте ѝ, че домът Ордън се е заклел да я защити. Кажете ѝ, че ще убия Радж Атън, че един ден тя отново ще види лицето ми, вече не като Посветителка.

— Моля ви… моля ви, не се опитвайте — каза Йоме, преглъщайки хлипа си. Гласът ѝ беше прекършен и тя се уплаши, че Габорн ще го усети и ще я познае въпреки качулката.

— Какво да се опитвам? — попита Габорн.

— Да убиете Радж Атън — отрони тя. — Кралица Силвареста го одраска с намазани с отрова нокти, но той понесе отровата. Казват, че раната от меч, забит в сърцето му, зараства преди острието да е извадено.

— Все трябва да има някакъв начин да бъде убит — каза Габорн.

— Тогава ще трябва да убиете и дома Силвареста, защото и кралят, както и дъщеря му, са Посветители на Радж Атън. Самият лорд Силвареста снощи отдаде осемдесет дара на ума, все в полза на Радж Атън.

Като чу това, Габорн се обърна, отиде до вратата на гробницата и замислено се загледа навън.

— Няма да убия свои приятели — каза той, — нито техни Посветители. Ако са дали дарове, не са го направили доброволно. Те не са мои врагове.

Това учуди Йоме. Обичайна практика беше да се убиват Посветителите на другия, като необходимо зло. Малцина Владетели на руни можеха да се измъкнат от тази омразна отговорност. Нима Габорн се надяваше да ги остави живи само защото не бяха мислили зло?

— Дори да пощадите дома Силвареста, дори да се обърнете срещу други домове, да убиете други крале, те също са невинни. Те също заслужават да живеят. Никой от тях не изпитва обич към Радж Атън.

— Трябва да има начин да се премахне Радж Атън, без да се убиват други — каза Габорн. — Обезглавяване.

Йоме нямаше какъв съвет да даде. При могъщите Владетели на руни обезглавяването беше най-сигурният начин да се осигури премахването им, но едно беше да го замислиш, а съвсем друго — да го извършиш.

— И кой ще го обезглави? Вие?

Габорн се извърна към нея.

— Бих могъл да опитам, стига да успея да се приближа до него. Кажете ми, билкарят Бинесман добре ли е? Трябва да поговоря с него.

— Той замина — отвърна Йоме. — Изчезна през нощта. Хората на Радж Атън го видяха… да влиза в горите.

Може би от всичко, което му бе казала, тази вест го отчая най-много.

— Добре — въздъхна Габорн, — значи трябва да променя плановете си. Щом магьосникът е в горите, може би трябва да го намеря там. Благодаря ви за новината, лейди?…

— Прента — прошепна Йоме. — Прента Васс.

Габорн взе ръката ѝ и я целуна, като на отзивчива придворна дама. Задържа ръката ѝ само един миг по-дълго от приетото, леко подуши мириса на парфюмираната ѝ китка и сърцето на Йоме се сви. Гласът ѝ не беше трепнал, в това беше сигурна; не беше я познал по гласа. Но дали не бе познал парфюма ѝ?

Той се вгледа в лицето ѝ с пронизващите си сини очи и макар устните му леко да се свиха, не каза нищо. Йоме извърна лицето си с разтуптяно сърце, уплашена, че е разкрита.

Знаеше, че изглежда отвратително, че всяко късче красота е изстъргано от лицето ѝ. Жълтеникавите ѝ очи, набръчканата ѝ кожа бяха достатъчно грозни. Но външността ѝ не беше нищо в сравнение с ужаса, който изпитваше вътре в себе си, онзи непреодолим подтик към самоомерзението.

Разбира се, той щеше да я презре. Разбира се, че щеше да се отдръпне от нея. Но вместо да го направи, той пристъпи, за да види по-добре лицето ѝ.

Йоме подозираше, че Габорн я е познал. Сега я гледаше мълчаливо, мъчеше се да открие поне някаква следа от жената, каквато беше едва до вчера. Но не я унизи, огласявайки разкритието си. Йоме не можеше повече да понесе този поглед, почувства се принудена да вдигне ръката си и да се скрие от очите му.

— Не се крийте от мен, Прента Васс — тихо каза Габорн, отново взе ръката ѝ и я дръпна надолу. Беше изрекъл името колебливо. Беше я познал. — Вие сте красива, дори сега. Има ли някакъв начин да ви помогна?

Дните на Йоме изсумтя нервно, а хлебарите изведнъж се разбързаха да напуснат гробницата, сякаш всеки от тях си спомни за някаква много важна работа. Йоме искаше да избухне в сълзи, да падне в прегръдките му. Но само стоеше, ужасно разтреперана.

— Не. Никакъв.

Габорн преглътна.

— Можете ли да предадете на принцесата още едно съобщение от мен?

— Какво?

— Кажете ѝ… че тя е завладяла сънищата ми. Кажете ѝ, че нейната красота е незаличима в паметта ми. Кажете ѝ, че се надявах да я спася, надявах се да ѝ предложа малката си помощ, и че може би свърших нещо добро — убих една могъща огнетъкачка. Баща ми дойде, защото аз съм тук, макар и твърде късно. Кажете ѝ, че през нощта останах в замък Силвареста, но сега разбирам, че трябва да го напусна. Войниците на баща ми ме търсят в лесовете. Не смея да оставам повече. Ще се опитам да се добера до гората преди баща ми да нападне града.

Йоме кимна.

— Ще дойдеш ли с мен? — попита Габорн.

Взря се в лицето ѝ и този път без съмнение тя разбра, че я е познал. Очите му бяха изпълнени не с презрение, а с болка, и с толкова много нежност, че отново ѝ се прииска да падне в прегръдките му. Но не посмя да помръдне.

Очите ѝ се насълзиха.