В отговор откъм изток се надигна гръмовен рев. Орда главанаци се понесе по полята отвъд реката и се насочи към Дънуд от източните полета — стотина гиганти трополяха тежко, като движещи се сред мъглата хълмове.

Стражите по крепостните стени нададоха викове и роговете заехтяха да призоват на битка спящите още по наровете войници на Радж Атън. Габорн се уплаши, че Радж Атън ще изпрати своите рицари в конна атака на бойното поле. Домът Ордън разполагаше с най-много две хиляди души, освен ако баща му не беше успял да събере подкрепления от по-малките цитадели на Силвареста.

Страхът от контраатака на Радж Атън се стопи почти толкова бързо, колкото се бе пробудил. Габорн дочу викове откъм южната порта, придружени от дрънченето на веригите — бойците на Радж Атън вдигаха подвижния мост. Мъглата долу беше толкова гъста, че той не можа да види дали някой от върколаците е успял да мине по моста.

Радж Атън не можеше да контраатакува, защото не можеше да знае колко войска е довел Ордън. Ако нападнеше, можеше да попадне на засада от толкова голяма сила, че да не може да ѝ удържи. В края на краищата беше обичайна тактика да се опиташ да подмамиш защитниците на един замък навън, като създадеш лъжливо впечатление, че силите ти са недостатъчни за щурм.

Откъм изток повя противоположен вятър и мъглата се сгъсти още повече. Габорн вече не можеше да види нищо. Дори великаните се скриха в мъглата.

Но все пак се чуваше цвиленето на изплашени коне и бойните викове на дома Ордън. На хълма отвъд долината прозвучаха рогове — два къси воя и един дълъг. Заповед за прегрупиране.

— Хайде! — подкани Габорн Роуан и я хвана за ръката. Затичаха нагоре, към кралската цитадела.

В града цареше суматоха. Бойците на Радж Атън тичаха към градските стени.

Когато Габорн и Роуан стигнаха до Кралската порта, войниците вече спускаха решетката на портикула, водещ към търговския квартал. Викнаха на двамата да се махат.

От кралската цитадела се изсипаха петстотин бойци на Радж Атън и се спуснаха към Външните стени. Пред тях търчеше изплашен добитък.

В създалата се бъркотия Габорн и Роуан се провряха през портикула и се озоваха на пазара.

Пазарният площад бе незащитен. Хората на Радж Атън все още не бяха съставили план за отбрана при щурм. Нямаше войници, поставени при метателните машини. Габорн заоглежда стените и видя как десетина войници тичат към катапултите, а други се качват по кулите на всеки ъгъл на замъка — но се бяха пръснали рехаво и в действията им се долавяше хаос. Някои тичаха към Външната стена; други се опитваха да укрепят отбраната на цитаделата на Посветителите.

На практика по втората стена на градската отбрана, Кралската стена, липсваше сериозна защита.

В равнината долу, надвивайки писъците на върколаците, цвиленето на умиращи коне и рева на великаните, рицарите на дома Ордън подеха песен и плътните им гласове се сляха в прослава на войната.

Бащата на Габорн винаги беше настоявал всеки мъж от личната му гвардия да притежава три дара на Глас, така че заповедите по бойното поле да се чуват лесно. Техният смъртен химн изригна от мъглата, разтърси дори камъните на замъка Силвареста и заотеква от хълм на хълм. Беше песен, предназначена да внуши ужас в сърцата на враговете:

И се носеше цвилене на гинещи коне… много коне. Габорн не разбираше защо умират толкова коне, докато не се сети, че конете на Радж Атън все още стоят по коневръзите на отсрещния хълм. Бащините му бойци избиваха животните на Вълчия господар.

Габорн и Роуан спряха на стотина разкрача под кралската цитадела и се загледаха към покритите с мъгла зелени поляни, където кипеше битката. Габорн изведнъж се стресна от притичалите покрай тях няколко души.

Един плещест войник го избута встрани и му викна:

— Дръпни се от пътя!

И изведнъж — в лъскавата си черна броня, с черния шлем с широко разперените криле на белия бухал, се появи самият Радж Атън с личната си охрана, съветниците и неговия Дни. До него тичаха трима останали без дъх огнетъкачи.

Габорн понечи да посегне да извади сабята си и да нападне Вълчия господар, но бързо разбра, че ще е глупаво. Обърна се с пламнало от безсилен гняв лице.

Радж Атън пребяга на една ръка разстояние от Габорн — крещеше на гвардията си заповеди на индопалски:

— Приготви хората и конете! Огнетъкачите — по стените. Пратете огнени лъчове оттук до дърветата, за да можем да виждаме в тази мъгла. Контраатаката ще водя аз! Проклет да е този нагъл Ордън!

— Мъглата е неестествена — извика обезпокоен един от огнетъкачите му. — Мъгла на воден магьосник.

— Рахжим, само не ми казвай, че те е страх от някакво младо водно магьосниче, на което още не му е поникнала брада! — сряза го Радж Атън. — Очаквам повече от теб. Тази мъгла ще подейства толкова срещу Ордън, колкото в негова полза.

Магьосникът поклати глава.

— Някаква Сила се бие срещу нас! Чувствам я!

Габорн можеше само да посегне и да пипне Вълчия господар, можеше да му отсече главата, а нищо не беше направил.

Огромната тежест на тази пропусната възможност го сломи. Когато Радж Атън и войниците му забързаха надолу по Пазарната улица, ръката на Габорн зашари нервно да извади сабята от ножницата.

— Не! — изсъска му Роуан, сграбчи китката му и я натисна да прибере оръжието в ножницата.

Беше права. Но след като огледа улицата, той се увери, че мястото е идеално за засада. Обикновено дюкяните отваряха чак след час-два — а този ден съвсем не беше обикновен. Сигурно изобщо нямаше да отворят.

Пазарна улица извиваше на югозапад, така че дори човек да не беше далеч от кралската цитадела и вътрешната полоса на градската отбрана, не можеха да го видят нито от стените на цитаделата горе, нито от външните стени долу. Триетажните каменни сгради от двете страни на Пазарната улица пречеха на гледката.

Габорн спря. Утринните сенки все още бяха дълбоки, улицата — пуста. Замисли се дали да не изчака, докато Радж Атън се върне.

Погледна към кралската цитадела.

Към него тичаше някаква жена, жена, облечена в нощносин копринен халат, неприлично увит около тялото ѝ и разкриващ наполовина дръзко щръкналите ѝ гърди. В дясната си ръка държеше сребърна верига, от която висеше малка метална топка, в която се палят благовония. В тъмните ѝ очи танцуваха лудешки светлини, а главата ѝ беше плешива. Носеше се с такава властна самоувереност, че Габорн веднага разбра, че е важна особа.

Чак когато тя се приближи до него, той усети топлината, излъчваща се от тялото ѝ — сухата жар под кожата ѝ — и разбра, че е огнетъкачка.

Жената изведнъж спря и се втренчи в него, сякаш го позна.

— Ти! — извика огнетъкачката.

Той дори не помисли. Разбра с всяка фибра на съществото си, че тя е враг. С едно плавно движение извади сабята си, замахна и отсече главата ѝ.

Роуан ахна, запуши устата си с ръка и отстъпи.

За част от секундата огнетъкачката остана изправена, главата ѝ отхвърча назад, кадилницата с благовонието все още бе в ръката ѝ.

После цялото ѝ тяло се превърна в зелен огнен стълб, който изхвърча високо във въздуха. От зноя му камъните под нозете ѝ чак изпищяха от болка, тялото ѝ стана на въглен за миг и Габорн усети как веждите му се опърлиха и го защипаха. Острието на сабята му лумна в пламъци, сякаш натъкнало се на проклятие, огънят се втурна надолу по окървавения метал към дръжката… и Габорн хвърли сабята на земята.

Кой знае защо, и слава на Силите, реши, че трябва да свали и ножницата и да хвърли и нея — сякаш, и тя можеше да избухне в пламъци заради дългата си връзка с оръжието.

Твърде късно осъзна грешката си с убийството на огнетъкачка.

Една могъща огнетъкачка не можеше да бъде убита. Можеше да бъде посечена и тялото ѝ щеше да се разпадне, да се слее с огнената стихия. Но оставаше откъслек от времето, миг на съзнание между смъртта и разпадането, когато се отприщва пълната сила на огнетъкача, когато той се слива с първичния елемент, на който служи.