Може би това бе някакъв всеобщо възприет набор от реакции. Ако някой наруши твоето Невидимо владение, ти трябва да го предупредиш за това. Просто да му поговориш. Но ако той наруши твоите Общностни владения, ако, да речем, се опита да съсипе доброто ти име, ще отнесеш случая си към други, публично ще се противопоставиш на тази личност.

На ако някой се опита да наруши твоите Видими владения, ако се опитат да те убият или да откраднат собствеността ти… Габорн не виждаше друг изход, освен да се хване за оръжието.

Навярно това беше отговорът. Неизбежно, както му се струваше, всеки вид Владение става по-интимен, когато се придвижваш от външния кръг към центъра. Така защитата на по-интимното владение изисква по-силов отговор.

Но дали би било добре да постъпиш така? Къде се вместваше тук добротата? Една премерена реакция изглеждаше подходяща, но диаграмата подсказваше, че справедливостта и добродетелта не са едно и също. Един добър човек би разширявал Владенията на другите, а не само да защитава собствените си Владения. Така, налагайки справедливост, човек трябва да избира: По-добре ли е да си справедлив в този момент, или да си добър?

Давам ли на човека, който ме ограбва? Хваля ли този, който ме унизява?

Ако Габорн се стремеше да бъде добър, не можеше да направи почти нищо друго. Но ако се стремеше да бъде закрилник на своите хора, това не беше ли също добро? А ако се стремеше да защитава хората си, не можеше да си позволи да бъде добродетелен.

Ученията на Дните бяха объркващи. Може би Дните криеха тези учения от Владетелите на руни от съчувствие? Според мерките на Дните беше трудно човек да бъде добродетелен. „Радж Атън иска моето владение. Според техните стандарти, ако аз съм добър, сигурно трябва да му го отстъпя.“

Но това му се струваше погрешно. Може би по-голяма добродетел за един Владетел беше да е справедлив и безпристрастен?

Започна да се чуди дали дори самите Дни разбират усложненията, произтичащи от тяхната диаграма. Може би кръговете на Владения не бяха само три, а повече. Може би ако преподредеше отделните видове вътре във Владенията, оформяйки девет кръга, щеше по-добре да предени как да реагира на опит за нахлуване във всеки от тях.

Замисли се за Радж Атън. Вълчия господар нарушаваше човешките Владения на всяко равнище. Той отнемаше богатства и домове, унищожаваше семейства, убиваше, насилваше и заробваше.

Габорн трябваше да защити себе си, своя народ от този звяр, който се канеше да опустоши света. Но не можеше просто да изплаши Радж Атън и да го накара да се махне, не можеше да го набие или вразуми, или да го усмири, като го изобличи пред хората.

Единственото, което можеше да направи, за да спаси хората си, беше да измисли начин как да убие Радж Атън.

Габорн се вслуша внимателно, питайки безмълвно Земята дали това е нейната воля, но не почувства отговор — никакво земно разтърсване, никакъв плам в сърцето му.

В този момент не можеше да пипне Вълчия господар. Твърде могъщ беше Радж Атън. Все пак Габорн помисли, че би могъл да го издебне, може би да открие най-добрия начин, по който да го уязви. Навярно Радж Атън особено ценеше някои Посветители, които водеше със себе си, или някой съветник тласкаше неотклонно Вълчия господар да продължава завоеванията си. Като съветник човек можеше да постигне много.

Габорн можеше да открие такива неща. Но първо трябваше да се доближи до врага си. Трябваше да се промъкне във вътрешните кръгове на замъка.

Зачуди се дали Земята ще одобри това? „Трябва ли да се бия с Радж Атън? Ако го направя, дали нарушавам клетвата си?“

Планът изглеждаше добър, дързък — да разузнае за Вълчия господар и да разбере неговата слабост. Габорн вече си беше създал известно прикритие в цитаделата на Посветителите, като Ейлсън Предания.

Прецени, че ако двамата с Роуан отидат при портата на цитаделата на Посветителите малко след зазоряване, точно когато се сменя нощната стража, и вземат някои по-силни подправки, сигурно ще успеят да проникнат вътре.

Цяла нощ лежа буден и мислеше…

Слънцето се издигаше розово на изток, разбуждайки утринния хлад. Габорн и Роуан излязоха от склада с подправките, понесли малки вързопи със сушен магданоз и люта мента. Откъм реката пълзеше ниска мъгла и обвиваше полята и стените. Вдигащото се слънце я боядиса в златно.

Габорн спря пред вратата и подуши мъглата. Мирисът ѝ беше непривичен, с лек привкус на морска сол. Почти си представи крясъците на чайки сред тази мъгла, и корабите, отплаващи от пристанището. Това за миг пробуди копнежа му за дома, но той реши, че просто си е въобразил странната миризма.

Звуците на утрото бяха като всяка друга сутрин. Добитък и овце пак обикаляха из града и тяхното мучене и блеене изпълваше въздуха. Чавки грачеха шумно от гнездата си между комините на къщите. Кънтеше ковашки чук, а от готварницата на Войнишката цитадела миришеше на току-що опечен хляб. Но над щедрата миризма на ядене, дори над морската мъгла натежаваше острият стипчив мирис на изгоряла трева.

Габорн не се боеше, че ще го познаят. Двамата с Роуан се бяха облекли като хора от простолюдието, безименни обитатели на замъка.

Роуан поведе Габорн нагоре по някаква загърната в мъгла улица. Стигнаха до една стара съборетина, нещо като отшелническа колиба на стръмния склон на хълма, близо до чертите на изпепелената вече градина на чародея. По задната стена на съборетината се виеха лозници и леките повеи на вятъра разнасяха сладкия аромат на гроздовете.

Габорн и Роуан почнаха да ги късат, тъй като не бяха сигурни дали ще намерят друга храна през деня. Отвътре се чу кашляне и Габорн замръзна. Някой в къщурката затупа по пода, подпирайки се на бастун. Беше само въпрос на време да излезе и да ги види.

Габорн дръпна Роуан — и тъкмо тогава откъм полята южно от замъка засвириха рогове.

Екът на роговете веднага беше последван от пръхтене и викове. Габорн се изкачи малко по-високо по хълма и погледна над Външната стена към загърнатите в мъгла полета. Реката се простираше на изток, с поля зад нея. Дърветата на Дънуд се виждаха на един хълм отвъд долината на юг.

В края на гората на южния хълм Габорн изведнъж забеляза движение сред мъглата: блясък на стоманени брони, остри шлемове, вдигнати във въздуха пики. Сред мъглата яздеха конници.

Пред тях тичаха хиляда върколаци, като черни сенки — подскачаха на четири крака по земята, врещяха и виеха от ужас. Върколаците отстъпваха към замъка, полузаслепени от дневната светлина.

Габорн видя един ездач, облечен в нощносинята ливрея на дома Ордън, с емблемата на зеления рицар.

Умът му не можеше да го побере — баща му щурмуваше замъка.

„Не!“ — прииска му се да извика.

Щурмът беше самоубийствен. Баща му беше взел със себе си твърде малко хора. Бяха дошли като лек ескорт — просто за украса, — не бяха подготвени за война! Нямаха нито обсадни машини, нито магьосници, нито дори балисти.

И изведнъж Габорн разбра, че това няма значение. Баща му вярваше, че той е в замък Силвареста и че замъкът е паднал. Щеше да направи всичко възможно, за да си върне сина.

Това го изпълни с вина и ужас, с мисълта, че неговата опърничавост, глупостта му изведнъж бяха поставили живота на толкова много хора пред ненужен и безсмислен риск.

Но макар бащините му войници да бяха дошли „само за украса“, съвсем не се биеха като украшения. Конете се носеха надолу по хълма, разоравайки мъглата; брадвите на ездачите бяха вдигнати високо над главите им. Габорн видя как голите върколаци бягат от рицарските брадви. Надаваха ужасени врясъци, в широко зейналите им усти лъщяха жълти зъби. Някои се обръщаха и забиваха дръжките на късите си копия в калта.

Рицарите на баща му се носеха напред на бронираните си коне, кършеха се пики, фучаха брадви, кръв, кал и козина изпълваха въздуха, заедно с воя на върколаците и писъците на умиращите.

От юг кънтяха конските копита. Стотици гласове се надигнаха в един вик, бойния вик: „Ордън, храбрият Ордън!“