Габорн се олюля и отстъпи назад колкото можа по-бързо, като дръпна и Роуан. Макар и мъртва, огнетъкачката успя да съхрани човешката си същност, успя да запази формата си така, че в един миг към небето се издигна голям зелен фонтан от огън, а в следващия започна да се оформя огромна огнена жена, висока поне осемдесет стъпки.
Огнен пъкъл очерта силуета ѝ — удивително плътна сплав от топазени и смарагдови пламъци, със съвършено изваяни лице и очи; малките гърди и здравите мускули на краката ѝ се възпроизведоха с невероятна точност. Застана сякаш объркана, загледана на юг и на изток, откъдето идеше шумът и грохотът на битката.
Съставеният от първичната стихия дух на огнетъкачката се пресегна, изпълнен със сляпо любопитство, и докосна покрива на една стара търговска сграда. Стряхата на покрива се стопи и затече надолу.
Улицата беше заможна и много от дюкяните бяха с големи стъклени прозорци, които се пръснаха под напора на разкъсващия зной. Дървените порти и табели избухнаха в пламъци.
Но огненият дух не беше в пълно съзнание. Огнетъкачката може би още не съзнаваше, че е убита. В следващите няколко мига, прецени Габорн, щеше да го пропусне.
След което щеше да се нахвърли върху него.
— Бягай! — изсъска той и дръпна Роуан.
Но тя остана вкочанена на мястото си, защото свирепият зной я пареше повече, отколкото него. Роуан изкрещя от болка, свежите ѝ сетива не можеха да устоят на близостта на стихията.
Вляво от тях имаше едно дюкянче и Габорн се втурна към него с единствената надежда, че ще има заден изход. Вдигна ръце пред главата си и скочи през витрината.
Върху него се изсипаха парчета стъкло и насякоха челото му, но той не посмя да спре, за да прецени колко е пострадал. Роуан се провря след него и той я задърпа към задната страна на дюкяна, към една отворена врата, извеждаща към работилницата. Хвърли поглед през рамо и видя една огненозелена ръка, провираща се през прозореца към тях.
Един зелен пръст докосна гърба на Роуан. Младата жена нададе смразяващ кръвта вик, щом огънят я прониза като меч. Дългият огнен език се показа през корема ѝ.
Габорн пусна ръката ѝ, смаян от болката, изписана в очите ѝ, и от ужасния ѝ смъртен писък. Сякаш тъканта на разсъдъка му изведнъж се раздра. Нищо не можеше да направи за да я спаси.
Изхвърча в работилницата и затръшна вратата. Наоколо се търкаляха длета, триони и пили. Подът беше осеян със стърготини.
„Защо нея? — зачуди се Габорн. — Защо духът отне нея, а не мен?“
Видя залостената отвътре задна врата и бързо свали лоста, усещайки приближаващата го откъм гърба огнена стена. Изхвърча през прага и хукна по уличката.
Затича на зигзаг, профуча по уличката и излезе в друга, още по-тясна.
Чувстваше се опустошен. Пред очите му бе лицето на Роуан. Бе искал да я опази, но несдържаността му я беше убила. Почти не можеше да го повярва и му се дощя да се върне, за да я потърси.
Зави на поредния ъгъл.
На по-малко от двайсет стъпки видя двама мечоносци на Радж Атън, с облещени от страх очи. И двамата отстъпваха заднишком, без да му обръщат никакво внимание.
Габорн се обърна да види в какво са се втренчили.
Духът на огнетъкачката се качваше на един покрив. Възседна го като любовник — и целият покрив лумна в пъклени пламъци, задушаващ дим изригна на гъсти и черни като нощта облаци.
Огненият дух вече губеше женските си очертания — пламъците му се протягаха като алчни езици, изпъваха се във всички посоки и сееха хаос. Докоснеше ли някой от пламъците някоя сграда, стихията нарастваше на ръст и на мощ, и все повече губеше човешката си форма.
Нажеженото бяло на очите ѝ се заозърта трескаво във всички посоки. Тук имаше да се подпали пазар… по-надолу бяха дървените постройки на по-бедно пазарище. На изток се намираха конюшните, а на юг — обгърнатият от мъглата Дънуд с неговите смъртни писъци и викове на ужас.
Очите ѝ минаха покрай Габорн и като че ли се фокусираха на двамата войници, само на ръка разстояние от него. Войниците се обърнаха и побягнаха. Габорн остана закован на място, уплашен, че стихията може да бъде привлечена от движението му.
Огнената фигура се извърна и погледна към хълмовете на Дънуд — дървесните корони се протягаха над гъстата мъгла. Твърде вкусен пир беше това, за да го пренебрегне. Огнетъкачката вече се беше превърнала в прегладнял звяр, във всепоглъщащо чудовище. Каменните сгради на пазара не предлагаха много храна за засищане.
Тя протегна ръка, опря се на една камбанария, подскочи и се понесе към горите. Огнените ѝ нозе закрачиха от покрив на покрив.
Когато стигна до Кралската порта, се чуха отчаяни викове. Войниците, бранещи кулите от двете страни на портата, избухнаха в пламъци, закапаха като късове тлъсто месо, обжарено от съсъка на лагерен огън.
Приятели, врагове, дървета и къщи — духът на огнетъкачката не се интересуваше какво поглъща. За да види по-добре, Габорн се изкатери на едно външно стълбище зад някакъв хан и се сви под стрехите на покрива.
Каменните кули запращяха и почерняха от горещината при преминаването на стихията. Железните решетки на портикула се разтопиха.
А когато тя се забърза по долния двор към градските порти, избухнаха в хор гласовете на стотици мъже, изпълнени със страх и ужас.
Докато стигне външните порти, огнетъкачката започна напълно да губи човешките си очертания и се превърна в огнен стълб. Изкачи градската стена точно над подвижния мост и остана за миг изправена над кулите, навярно уплашена от рова. Сред пламъците проблесна лик, толкова приличащ на женско лице, което се озърна с копнеж назад към дървените съборетини в долната част на града, после към Складовата улица.
След това пламъците прескочиха стената и рова и се втурнаха през полята към Дънуд.
Отдалече Габорн отново долови грохота на битката, бойните рогове на бащините му войници, подали знак за отстъпление през обгърнатите в бяла мъгла поля.
Пламъците от огнената стихия прорязваха мъгливата пелена. На тази светлина Габорн успя да различи — като при блясък на мълния — трима конници, сражаващи се сред орда върколаци — размахваха грамадните си брадви над главите си.
После войниците изчезнаха, погълнати от огъня. Духът-стихия се понесе над равнината толкова алчен за суха трева, дърво и човешка плът, че помиташе всичко; превърна се в огромна река от огън, бушуваща през полята.
Сърцето на Габорн се сви от болка. Когато огненият дух бе докоснал Роуан, сякаш беше разкъсал и самия него. Сега той чуваше откъм полята викове на отчаяние, смесени с писъците на ранени и умиращи тук, в замъка Силвареста. Не можа да заличи от ума си онези последна, смразяваща болка, изписана на лицето на Роуан. Все едно че го бе укорила в измяна.
Не знаеше дали бе постъпил добре, или зле, като посече огнетъкачката. Убийството ѝ беше прибързано — почти рефлекс, който някак си му се струваше в реда на нещата, но донесе ужасни последствия.
Стените от огън, издигащи се от полето, пречеха на Радж Атън да излезе от замъка и да поведе хората си в битка.
„Това може да се окаже спасителен удар за хората ми“ — помисли Габорн.
Но можеше и да не се окаже. Габорн нямаше представа колко от хората му са загинали в реката от пламъци. Можеше само да се надява, че мъжете са видели свирепия огнен дух, възкачил се на градските стени, навреме и са успели да избягат.
В замъка беше пълно с мъртви войници, други умираха пред очите му. Десетки, може би стотици воини на Радж Атън бяха изгорели в пламъците. Портикулът на Кралската порта беше опожарен.
Грамадният дъбов подвижен мост на Външната порта гореше; кулите от двете му страни поддадоха и рухнаха. Зъбците и веригите, които издигаха и смъкваха моста, се бяха разтопили.
Само с един замах на сабята си Габорн току-що беше уязвил отбраната на замък Силвареста.
Ако баща му решеше да щурмува сега, днес, щеше да има свободен достъп към замъка.
И изведнъж Габорн забеляза една дребна фигура на Външната стена — взираше се над стената от пламъци: мъж в черна броня, с бели бухалски криле, широко разперени над високия шлем.
