Кралица Силвареста видя поклона на съпруга си, поколеба се за миг, след което леко се поклони, с очи, следящи напрегнато Вълчия господар.

Когато главата ѝ беше най-близо до пода, Радж Атън скочи като мълния и извади късия меч от ножницата.

Короната на Венета, перната от острието, отхвърча нагоре и издрънча в каменния таван.

— Нахалница! — викна Радж Атън.

Майката на Йоме го изгледа с присвити очи и каза:

— Аз съм кралица — все още.

— Това ще решавам аз — каза Радж Атън.

Хвърли оръжието върху възглавницата на трона на кралицата и седна. Смъкна металните си ръкавици и хвърли и тях на съседния трон. После стисна облегалките на трона. „Той иска нещо от нас — осъзна Йоме. — Нещо му трябва.“ Беше сигурна в това.

— С вас бях повече от търпелив. Ти, Джас Ларън Силвареста, плащаше на рицари, за да ме нападат, без да са предизвикани. Дойдох да се погрижа тези атаки да престанат. Настоявам за… приемлива дан.

Бащата на Йоме не каза нищо. Майка ѝ коленичи пред трона.

— Какво ще поискате от нас? — най-сетне попита крал Силвареста.

— Уверението, че никога повече няма да ми се опълчваш.

— Имате думата ми — заяви Силвареста, вдигна глава и погледна Вълчия господар.

Радж Атън отвърна с тежест:

— Благодаря ти. Не подценявам клетвата ти. Ти беше достоен владетел на своя народ, Силвареста. Справедлив владетел. Владенията ти са чисти, процъфтяващи. Хората ти притежават много дарби, които могат да ми дадат. Ако времената не бяха толкова смутни, с радост щях да си помисля, че двамата с теб можем да сме съюзници. Но… по южните ни граници се трупат големи врагове.

— Инкарците ли? — попита Силвареста.

Радж Атън махна с ръце.

— По-лошо. Хали. И се плодят като зайци от трийсет години. Опустошили са горите на Денам. Изтласкали са върколаците от планинските им светилища. Още един сезон и халите ще тръгнат срещу нас. Възнамерявам да ги спра. Ще ми е необходима твоята помощ, помощта на всички северни кралства. Възнамерявам да установя контрол.

Йоме се почувства объркана от това. Баща ѝ явно също беше объркан.

— Можем да ги надвием! — каза Силвареста. — За такава кауза северните кралства ще се обединят. Не е необходимо да водите тази война сам!

— И кой ще поведе армиите ни? — попита Радж Атън. — Ти? Крал Ордън? Аз? Хайде, не се прави на глупак.

Бащата на Йоме сякаш загуби дух. Радж Атън беше прав. Никой не можеше да предвожда северните крале. Твърде много бяха политическите разделения, твърде много — моралните конфликти, твърде много беше дребнавата ревност и древните съперничества. Ако Ордън поведеше армия на юг, някой щеше да остане и да щурмува отслабените му градове.

А най-малко от всичко някой от тях щеше да се довери на Радж Атън, Вълчия господар. От стотици години Владетелите на руни нападаха всеки предводител, устремил се към прекалено могъщество, прицелил се твърде нависоко. В древни времена някакви разбойници, алчни за всякаква сила, която могат да придобият, използвали силарите, за да взимат дарби от вълци и така станали известни с името „Вълчите господари“.

Хора, които желаеха неестествено силно усещане за мирис или слух, често взимаха дарове от палета, защото кучетата им ги отстъпваха доброволно, без да искат след това някакво покровителство. Дори жизненост или мускулна сила се взимаше от мастифи, отглеждани само за тази цел.

Но хората, които взимаха дарове от кучета, се превръщаха в полуживотни. Така евфемизмът „Вълчи господари“ се беше превърнал в подигравателен израз за всеки човек с нисък морал, включително хора като Радж Атън, който можеше и никога да не е взимал дар от куче.

Никой крал на Севера нямаше да последва Радж Атън. Хората, спечелили си „титлата“ Вълчи господар, ставаха прокълнати. Достойните владетели бяха обвързани с дълг да осигуряват средства на свободните рицари за техните войни и убийства. Като вълци, заловени в кошара, за Вълчите господари не се полагаше никаква милост.

— Не е задължително да бъде така — каза Силвареста. — Има и други начини да се води тази война. Десятък рицари от всяко кралство…

— Задължително е да бъде така — поправи го Радж Атън. — Нима би дръзнал да спориш с мен по този въпрос? Аз имам хиляда дара на ума спрямо твоите… — взря се за миг в очите на крал Силвареста, за да прецени криещия се в тях разсъдък — два.

Можеше да е само предположение, но Йоме знаеше, че не е така. Една поговорка гласеше: „Мъдрият крал не събира за себе си всичкия ум, а допуска и съветниците му да са мъдри.“ В Севера се смяташе за разхищение да вземеш повече от четири дара на ума. Направилият това владетел запомняше всичко, което е прочел, всичко, което види или почувства. Силвареста не можеше да е взел повече от четири. Но как все пак Радж Атън разбра, че на баща ѝ са му останали само два действащи дара на ума?

Заявлението на Радж Атън, че притежава ума на хиляда души, накара дъхът ѝ да секне. Не можеше да си го представи. Някои лордове се кълняха, че малко повече дарове на ума носят на един Владетел на руни предимство — повече творчески способности и по-дълбока мъдрост.

Радж Атън скръсти ръце пред гърдите си.

— Изучавал съм халите… те вече се разпространяват в кралствата ни на малки орди, всяка с нова кралица. Страшна напаст са… А сега Силвареста, въпреки мирните ти уверения, искам от теб нещо повече. Съблечи се.

Скован от нервност, с гъвкавостта на дресирана мечка, крал Силвареста развърза пояса на халата си, смъкна копринената си риза и оголи косматите си гърди. Червените дамги от силарите се показаха под лявата му гръд като белези от зъбите на любовница. Радж Атън разчете силите на Силвареста само с един поглед.

— Ума ти, Силвареста. Ще взема твоя ум.

Бащата на Йоме рухна на колене. Знаеше какво ще бъде: да се напикава в гащите, да не знае собственото си име, да не може да познае жена си, децата си, най-близките си приятели. В последните дни той вече бе изпитал остра загуба заради отслабената памет и заличените спомени. Той поклати глава.

— Искаш да кажеш, че няма да ми го дадеш, или че не можеш? — попита Радж Атън.

Крал Силвареста разпери широко ръце и заклати глава, онемял.

— Не искаш? Но си длъжен… — каза Радж Атън.

— Не мога! — извика баща ѝ. — По-добре вземи живота ми.

— Не искам смъртта ти — каза Радж Атън. — Какво ми носи тя? Искам само ума ти.

— Не мога! — повтори Силвареста.

Едно беше да дадеш свой дар на врага си. Но Радж Атън щеше да получи нещо повече от ума на Силвареста. Тъй като Силвареста вече беше одарен, Радж Атън щеше да превърне крал Силвареста в свой вектор.

Човек можеше да отдаде само една своя дарба в живота си и когато този дар се отдадеше, това създаваше магически канал, връзка между владетел и васал, която можеше да се прекъсне само от смъртта. Ако владетелят умреше, дарът се връщаше към дарителя му. Умреше ли васалът, владетелят губеше придобитото качество.

Но ако човек като Силвареста отдадеше своя ум на Радж Атън, щеше да му даде не само ума си, а също така всичкия ум, който е получил от живите си Посветители, плюс всичкия ум, който можеше да получи в бъдеще. Като вектор, Силвареста се превръщаше в жив проводник. Щеше да прехвърли на Радж Атън ума, който бе придобил, и можеше дори да се използва за преливане на ум от стотици други хора към Радж Атън.

— Можеш да ми го дадеш, стига да си мотивиран добре — увери го Радж Атън. — Помисли за хората си. Безпокоиш се за тях, нали? Нали имаш верни приятели, слуги сред Посветителите си? Твоята жертва може да ги спаси. Ако се наложи да те убия, няма да оставя Посветителите ти живи — мъже и жени, които повече не могат да отдават дарове, мъже и жени, които ще се стремят да ми отмъстят.

— Не мога! — каза Силвареста.

— Дори за да откупиш живота на сто свои васали, или на хиляда?

Беше отвратително. Йоме ненавиждаше бременната тишина, която последва. Радж Атън трябваше да получи дара доброволно. Някои владетели се стремяха да внушат нужната степен на копнеж чрез обич, други — предлагайки парична изгода. Радж Атън прилагаше изнуда.