— Да отидем в тронната зала — каза Радж Атън. — Не си ми оставил никакъв избор, освен да седнем и да уредим различията си. Тъжно ми е, но трябва да обсъдим… условията на капитулацията.

Крал Силвареста кимна, все така с наведена глава. От челото му капеше пот. Йоме задиша по-леко. Щяха да говорят. Само да поговорят. Можеше дори да се надява на снизходителност.

Само един поглед на Радж Атън, и телохранителите му влязоха в цитаделата на Посветителите, повели коня му в двора, а самият той закрачи към кралската цитадела.

Йоме тръгна изтръпнала след баща си. Обутите ѝ в чехли стъпала не харесваха грубата каменна настилка. Шемоаз остана отзад с фургона, който влизаше във вътрешния двор на цитаделата на Посветителите, хванала ръката на баща си. Шепнеше му утешителни думи.

Йоме, баща ѝ и тримата Дни последваха Радж Атън през оградения със стени пазар — най-богатата улица на Хиърдън, покрай скъпите дюкяни, където се продаваше сребро и скъпоценни камъни, коприна и фини тъкани, към кралската кула.

Фенерите в кулата вече бяха запалени. Самата кула, трябваше да се признае, беше грозна. Грамадно квадратно здание на шест етажа, без никаква друга украса освен гранитните статуи на древни крале, обкръжаващи основата ѝ. Статуите бяха огромни, по шестнайсет стъпки. Горе по водостоците бяха изваяни каменни менестрели и танцуващи чудовища, но фигурите бяха толкова малки, че отдолу човек не можеше да ги види добре.

На Йоме ѝ се искаше да побегне, да свърне в някоя от страничните задънени улички и да се скрие зад някоя от кравите, прибрани тук за през нощта. Сърцето ѝ щеше да се пръсне в гърдите.

Когато прекрачи прага на кралската цитадела, едва не припадна. Баща ѝ стисна ръката ѝ и ѝ помогна да остане права. Прилоша ѝ, но се насили и продължи с баща си пет етажа нагоре по широкото стълбище, докато стигнат до кралските покои.

Радж Атън ги преведе през залата за аудиенции в огромната тронна зала. Троновете на краля и кралицата бяха от лакирано дърво, с облечени в пурпурна коприна възглавници. Златен филигран красеше листата, резбовани по облегалките и краката на троновете, както и по гърбовете им. Украсата не беше натрапчива. Силвареста имаше по-хубави тронове на таванския етаж. Но самата зала беше огромна, с два реда еркерни прозорци, гледащи на север, на юг и на запад към кралството. От двете страни на всеки трон горяха по два фенера, а в огромната камина пращеше огън.

Вълчия господар се намести удобно с бронята си в трона на краля, после каза на крал Силвареста:

— Вярвам, че братовчедка ми Венета е добре? Иди да я доведеш. И се освежи малко. Ще си направим аудиенцията след като се почувстваш по-удобно. — Махна небрежно към бронята на Силвареста в мълчалива заповед да си я свали.

Крал Силвареста кимна — знак не на признателност, по-скоро превиване на врата в покорство, след което тръгна към царствените си покои. Йоме беше толкова изплашена, че отиде с него вместо в стаята си.

Не ги последваха Дните нито на краля, нито на Йоме. Дните записваха всеки миг от живота на своите господари, но дори те не смееха да осквернят светостта на спалнята на един Владетел на руни.

Вместо това Дните на Радж Атън ги задържа на разговор в един древен алков извън спалнята, където стражите често оставаха да чакат своя господар. Тук Дните си заговориха на своя таен език. Така ставаше често, когато се срещнеха Дни на враждебни кралства. Йоме нищо не разбираше от кодовете им и просто затвори вратата на спалнята, за да не слуша приказките им.

Кралица Венета Силвареста седеше на един стол в спалнята на краля, облечена в най-фините си одежди, и гледаше през прозорците на юг. Беше с гръб към вратата. Боядисваше си ноктите с прозрачен лак.

Беше суетна, с десет дара на обаяние — много по-красива от Йоме. Венета имаше катраненочерна коса и мургава кожа като на Радж Атън — по-тъмна от тази на Йоме. Дори скъпоценните камъни в короната ѝ не можеха да се сравнят с прелестта на лицето ѝ. Скиптърът ѝ лежеше в скута — златен, с перли в кълбото в единия край.

— Е — въздъхна тя, без да се обръща. — Загуби нашето кралство. — Прозвуча по-уязвена от всякога.

Бащата на Йоме свали златните си ръкавици и ги хвърли на грамадното ложе с четирите пилона.

— Казах ти, че ще го загубиш — продължи кралица Силвареста. — Прекалено мек беше, за да го задържиш. Беше само въпрос на време.

Още болезнени укори. Йоме никога не беше чувала майка си да говори така. Беше сигурна, че никога не му е говорила така.

Крал Силвареста свали шлема си, хвърли и него при ръкавиците, след това се засуети със стегите на долакътниците.

— Няма да съжаля за това, което съм правил — заяви той. — Народът ми живя в относителен мир.

— Без съюзници, без силен крал, който да го защити — каза майката на Йоме. — Колко мир можеше да им дадеш всъщност?

Горчивината в думите ѝ стъписа Йоме. Майка ѝ винаги изглеждаше спокойна, сдържана, тиха опора на своя съпруг.

— Дадохме им най-доброто, което можахме — отговори баща ѝ.

— И в замяна обичта им към нас е нищожна. Ако беше по-силен владетел, щяха да те въздигнат, за да ги защитиш. Хората ти щяха да се бият редом с теб, въпреки липсата на всяка надежда.

Йоме помогна на баща си да свали нараменниците, а после и подраменниците. След малко и нагръдникът му се озова върху леглото. Едва сега Йоме забеляза как подрежда баща ѝ бронята си — като легнал по очи мъж, заровил се в дълбокия пух на постелята.

Венета беше права. Крал Силвареста така и не беше получил почитта и възхищението, които заслужаваше. Един Клетвообвързан Владетел на руни трябваше да привлича следовници, трябваше да се радва на преклонението на своя народ.

Но онези, които искаха да предложат даровете си, отиваха при чужди крале, като крал Ордън, където можеха да продадат качествата си на по-висока цена.

Крал като Силвареста рядко получаваше необходимата му подкрепа, освен ако не се появеше някой Вълчи господар като Радж Атън. Едва когато се окажеха изправени пред узурпатор, който печели даровете си с изнудване, хората се стичаха под знамената на крал като Силвареста.

„Разбира се, точно затова Радж Атън напада първо тук — помисли Йоме, — а не първо други, по-близки кралства.“

— Чувате ли ме, милорд? — каза Венета. — Аз ви унизявам.

— Чувам те — каза крал Силвареста. — И въпреки това те обичам.

Майката на Йоме се обърна. Лицето ѝ бе обляно в сълзи, устата ѝ бе стисната от болка. Изглеждаше млада жена. Също като ранено вярно куче, което ще изръмжи на господаря си, щом той се опита да го спаси, майка ѝ бе изръмжала на баща ѝ, и сега Йоме видя, че съжалява.

— Обичам те и ще те обичам вечно — каза Венета. — Ти си хиляда пъти повече крал, отколкото ще бъде някога моят проклет братовчед.

Крал Силвареста свали ризницата си и остана с кожения елек. Погледна многозначително Йоме и тя излезе, за да останат двамата насаме.

Не посмя да излезе в коридора и да се върне в тронната зала. Не и докато Радж Атън беше там. Затова изчака в алкова пред вратата на баща си и се заслуша във възбудения разговор на Дните. В стари времена тук нощем се поставяха стражи и слуги, но крал Силвареста не го правеше. Все пак стаичката беше достатъчно широка, за да побере Йоме и тримата Дни.

След няколко дълги минути майката и бащата на Йоме излязоха. Майка ѝ носеше кралските си регалии, а баща ѝ беше облякъл тежък царствен халат и на лицето му се бе изписала решимост.

— Не забравяй коя си — каза на Йоме майка ѝ.

Смяташе да изиграе ролята си на кралица до самия край.

Йоме тръгна след тях към залата за аудиенции.

За тяхна изненада, завариха Радж Атън с двама от неговите Непобедими. Стояха от двете страни на трона. Гледката беше импозантна.

Крал Силвареста тръгна напред, до края на яркочервения килим пред трона. После коленичи и сведе глава.

— Джас Ларън Силвареста, ваш предан слуга, владетелю. И ви представям по ваше искане своята съпруга, скъпата ви братовчедка Венета Мошан Силвареста.