Крал Силвареста погледна с нежност Йоме.
— Животът — прошепна ѝ той — е толкова сладък. Не мислиш ли?
Йоме кимна.
Кралят добави тихо:
— Животът… Йоме, е толкова странен и красив, пълен с чудеса, дори в най-мрачните часове. Винаги съм бил убеден в това. Човек трябва да избере живота, стига да може. Нека живеем, с надеждата, че ще служим на народа си.
Йоме потръпна от мисълта, че изборът му може да се окаже погрешен, от страха, че нейната смърт и тази на баща ѝ би могла да се окаже по-добра служба на народа ѝ.
Крал Силвареста прошепна на Олт:
— Отворете портата. И донесете фенери. Ще ни трябва светлина.
Плещестият капитан кимна навъсено. От погледа му Йоме разбра, че Олт предпочита да загине, вместо да гледа как Силвареста загубва кралството си. Не беше приел решението на краля.
Олт отдаде чест, като допря плоската страна на меча си до върха на железния шлем. „Вие винаги ще бъдете моят владетел“, казваше жестът.
Крал Силвареста му кимна сдържано. Стражите свалиха лостовете на портата; всеки хвана по една от дръжките и ги тласнаха напред.
Радж Атън седеше на сивия си жребец с бели петна по задницата. Обкръжаваха го телохранителите му. Неговият Дни — висок мъж с властна осанка, с побелели слепоочия, чакаше зад него. Конете на Вълчия господар бяха едри, благородни животни. Йоме беше чувала за породата, но не беше виждала нито един от тях досега. Наричаха ги „имперски коне“, внесени от почти легендарните владения на тот, отвъд Каролското море.
Самият Радж Атън изглеждаше царствен, черната му ризница покриваше тялото му като лъскави люспи, а широките криле на бухал на шлема му привличаха погледа към лицето му. Гледаше безстрастно краля и Йоме.
Лицето му не беше нито старо, нито младежко, нито много мъжествено, нито женствено — като при тези, които са получили много дарове на обаяние от хора и от двата пола. И в същото време беше красиво, така жестоко красиво, че сърцето на Йоме бе жегнато от болезненото желание да се вгледа в черните му очи. Беше лице, будещо преклонение, лице, заради което си готов да умреш. Главата му се въртеше постоянно, както ставаше с онези, които са получили много дарове на метаболизъм.
— Силвареста — каза той от коня си, пропускайки титлите. — Не е ли редно да се поклониш на своя владетел?
Мощта на Гласа на Радж Атън бе толкова огромна, че краката на Йоме едва не се подкосиха и тя изпита неудържимо желание да падне ничком и да поднесе жертвения си дар. Но един глас в тила ѝ прошепна: „Убий го. Убий го преди той да те е убил.“
Бащата на Йоме коленичи и извика:
— Простете ми, владетелю мой. Добре сте дошли в замък Силвареста.
— Сега се нарича замък Радж — поправи го Радж Атън.
Зад Йоме металните решетки издрънчаха и стражите на портата изнесоха от стражницата запален фенер.
Радж Атън ги изгледа за миг с отразена в очите му светлина, после леко скочи на земята. Пристъпи и застана пред Силвареста.
Беше висок, с половин глава по-висок от бащата на Йоме, а тя винаги беше мислила, че баща ѝ е едър мъж.
В този момент тя се ужаси. Не знаеше какво да очаква. Радж Атън можеше да замахне с късия си меч като светкавица и да обезглави и двамата. Нямаше да ѝ остане време дори да трепне.
Този човек беше непредсказуем. Беше завладял всички южни кралства около Индопал през последните няколко години и мощта му нарастваше с невероятна скорост. Можеше да бъде великодушен в добротата си или нечовешки свиреп в жестокостта си.
Разправяха, че когато султанът на Ейвън се скрил в зимния си дворец в Шемнарвала, Радж Атън в отговор пленил жените и децата му в летния им дом и го заплашил, че ще хвърли с катапулт синовете му през дворцовите стени. Султанът му отвърнал, като застанал на стените на замъка, стиснал срамотиите си в шепи, и извикал: „Давай! Имам си чук и наковалня, с които да си изкова по-добри синове!“ Султанът имал много синове и казваха, че в онази нощ, след като запалвали всекиго от тях, писъците били ужасяващи, защото Радж Атън изчаквал, докато писъкът на детето замре, преди да хвърли пламтящото тяло през стените на замъка. Макар султанът да не искал да се предаде, стражите му не могли да понесат виковете и хората му отворили портите. А какво станало след това, Йоме не знаеше. Такива неща не се обсъждаха в цивилизованите страни.
Но се знаеше и че Радж Атън сядал и отсъждал за кралете, които завладява, още преди да започне войните си срещу тях. Знаел предварително кого ще посече, кого ще зароби и кого ще направи свой регент.
Сърцето на Йоме се разтуптя. Баща ѝ беше Клетвообвързан лорд, човек на достойнството и честта. По нейно мнение той беше най-състрадателният владетел във всички кралства на Роуфхейвън.
А Радж Атън беше най-черният узурпатор, стъпвал по земята от осемстотин години. Никой крал не признаваше за равен на себе си, смяташе всички за свои васали. Двамата не можеха да делят трона на Хиърдън.
Радж Атън смъкна бойния чук от гърба си. Беше с дълга дръжка, почти колкото ръста му.
Постави го на камъните пред краката си, стисна с две ръце дръжката, опря брадичка на единия си юмрук и се усмихна лукаво.
— Имаме да уредим някои неща, Силвареста. Различия във възгледите.
Радж Атън кимна към улицата.
— Тези хора твои ли са?
Грамадният фургон, който Йоме беше видяла да трополи през полята, сега приближаваше между сивите сгради на дюкяните. Във фургона имаше мъже — всички войници, както можеше да се разбере по мрачните им лица. Когато приближиха фенера, Йоме ужасена разпозна някои от тях — ефрейтора Дилифън, мечемайстора Скалъри. Лица, които не беше виждала с години.
Зад Йоме Шемоаз ахна, изхлипа и се затича напред. Баща ѝ, Иърмън Вотания Солет, лежеше най-отпред във фургона — превърнат в развалина мъж, дори не мигаше. Гърбът му се беше изкривил жестоко, ръцете му се бяха свили в безполезни юмруци. Лицето му се беше сгърчило в болезнена гримаса; всичките му мускули се бяха вкочанили като на мъртвец. Йоме последва Шемоаз няколко стъпки, но не посмя да се приближи до Радж Атън.
Но макар и от трийсет крачки успя да надуши ужасната смрад, идеща от мъжете. Очите на повечето глупаво се взираха в пустотата. Челюстите на някои бяха провиснали. Всеки войник беше изцеден от една или друга „по-голяма“ дарба — кой от ум, кой от мускулна сила, кой от гъвкавост, от метаболизъм или жизненост — и това ги правеше безвредни.
Шемоаз притисна баща си до гърдите си и заплака. Олт се приближи със запален факел. На трепкащата му светлина лицата във фургона изглеждаха бледи и ужасни.
— Повечето от тях някога бяха мои хора — призна предпазливо крал Силвареста. — Но ги освободих от служба. Те са свободни войници, свободни рицари. Не съм техният господар.
Отрицанието беше спорно. Въпреки че всички мъже във фургона бяха свободни рицари, заклели се да унищожат всички Вълчи господари като Радж Атън, и макар да се смяташе, че тази клетва отменя всяка друга клетва, дадена на отделен владетел, истината бе, че бащата на Йоме служеше като техен патрон — беше ги снабдявал с пари и оръжие, необходими за да унищожат Радж Атън. Отказът му да признае отговорността си за техните действия беше равносилен на отказа на стрелец да поеме вината за щетите, нанесени от стрелата, след като е излетяла от лъка му.
Радж Атън не прие извинението. Лицето му се изкриви в болезнена гримаса и той извърна поглед. Йоме усети как сърцето ѝ подскочи, щом видя как в очите на Радж Атън блеснаха сълзи.
— Голямо зло ми нанесе — каза Радж Атън. — Твоите убийци избиха мои Посветители, заклаха племенника ми, отнеха живота на хора, които смятах за свои близки приятели, за добри слуги.
Тонът му изпълни Йоме с чувство за вина, непреодолима вина. Почувства се като дете, хванато как измъчва котенце.
Още повече я заболя като видя, че болката на Радж Атън сякаш е искрена. Радж Атън беше обичал Посветителите си.
„Не — промълви нещо в дъното на съзнанието ѝ, — не трябва да вярваш на това. Той иска да го повярваш. Това е само хитрина, добре упражнена употреба на Гласа. Той обича само силата, която му дават хората му.“ Но се оказа трудно да се вкопчи в този свой скептицизъм.
