— А твоята красива жена… моята братовчедка? — запита Радж Атън. — А нейният живот? Не би ли отдал дара, за да откупиш живота ѝ? Да откупиш разсъдъка ѝ? Зная, че не би искал да видиш как страда едно толкова мило същество.
— Не го прави! — каза майката на Йоме. — Той няма да ме прекърши!
— Би могъл да спасиш нейния живот. Тя не само ще си го запази, но ще остане на трона си, ще управлява от мое име като регент. Трона, който толкова много обича.
Крал Силвареста се обърна към своята кралица, с разтреперана челюст. Кимна ѝ колебливо.
— Не! — извика Венета Силвареста, обърна се и побягна. Йоме помисли, че ще се удари в стената, но твърде късно осъзна, че се е засилила не към стената, а към еркерните прозорци зад Дните.
Изведнъж, по-бързо, отколкото погледът можеше да улови, Радж Атън се озова до нея и я хвана за дясната китка. Венета се задърпа, но той я стискаше здраво.
Тя се обърна с гримаса към него.
— Моля те! — извика и стисна с другата си ръка китката на Радж Атън.
После неочаквано я изви и заби ноктите си в китката на Вълчия господар, докато не бликна кръв. С победоносен вик, тя се вгледа в очите на Радж Атън и извика на своя съпруг:
— Сега виждаш как може да бъде убит един Вълчи господар, любими!
Йоме изведнъж си спомни за прозрачния лак на ноктите ѝ и разбра — отчаянието на кралицата беше заблуда, хитрина, замислена, за да привлече Радж Атън, за да може да забие в плътта му намазаните си с отрова нокти.
Венета отстъпи, вдигнала високо окървавените си нокти, сякаш искаше Радж Атън да ги види, преди да рухне.
Радж Атън вдигна дясната си ръка и се взря в китката си. Кръвта по нея почерня и тя започна да се подува ужасно.
Той я задържа високо, предизвикателно и се втренчи в очите на Венета. След секунда тя пребледня от страх.
Йоме погледна ръката. Кървавите прорези на китката на Радж Атън бяха зараснали без белези само за секунди и почернялата ръка вече възвръщаше естествения си цвят.
Колко дара на жизненост притежаваше Вълчия господар? Йоме никога не беше виждала такава церителна сила, беше чувала за такова чудо само в легендите.
Радж Атън се усмихна с ужасяваща, хищна усмивка.
— Значи не мога да ти вярвам, Венета — изшепна той. — Сантиментален човек съм. Надявах се, че мога да пощадя едно семейство.
Зашлеви я с опакото на ръката си — с плесника на един Владетел на руни. Страната на Венета хлътна от удара, във въздуха пръсна кръв и вратът ѝ изпука. Ударът я отхвърли десетина крачки назад и тя се блъсна в прозореца.
Излетя с трясък през него, мъртвото ѝ тяло се замота в дългите червени завеси и за половин секунда сякаш замръзна неподвижно в нощния въздух преди да полети надолу от пет етажа височина.
Тялото ѝ се пръсна върху широката каменна настилка на двора.
Йоме бе вцепенена от ужас.
Баща ѝ извика. Радж Атън гледаше строшените прозорци от цветно стъкло; червените завеси тревожно се разлюляха от вкочаняващия полъх на вятъра.
— Моите съболезнования, Силвареста — каза Радж Атън. — Разбираш, че нямах друг избор. Разбира се, винаги се намират такива, които смятат, че е по-лесно да убиеш или да умреш, отколкото да живееш в служба. И са прави. Смъртта не изисква усилие.
Нож сякаш разкъса сърцето на Йоме. Баща ѝ само се срина на колене, потресен.
— Сега — продължи Радж Атън — ни предстои да сключим една сделка. Аз искам твоя ум. Още няколко дара няма да ме облагодетелстват кой знае колко. Но ти печелиш много. Дай ми своя ум и твоята дъщеря, Йоме, ще управлява вместо теб, като регент. Съгласен ли си?
— Тогава донеси силарите си — изхлипа бащата на Йоме. — Нека забравя този ден, скръбта си, нека стана като дете.
Щеше да отдаде дара си, за да опази дъщеря си жива.
Йоме бе ужасена. Не можеше да измисли, просто не можеше да измисли какво да прави. „Не забравяй коя си“, беше казала майка ѝ. Но какво означаваше това? „Аз съм принцеса, слуга на своя народ — помисли тя. — Трябва ли да се хвърля срещу Радж Атън и да последвам майка си през прозореца? Какво ще донесе това?“
Като регент, щеше да притежава някаква власт. И щеше да се бори срещу Радж Атън, макар и тайно, докато е жива. Можеше да даде на народа си някаква степен на щастие, на свобода.
Нали точно заради това баща ѝ продължаваше да живее, нали точно затова не предпочете да се бори до смърт, както направи майка ѝ.
Сърцето на Йоме биеше лудо. Тя не можеше да измисли нищо друго, никакъв план или път към надеждата, освен да си спомни лицето на Габорн от заранта. Обещанието на устните му: „Аз съм твоят закрилник. Ще се върна.“
Но какво можеше да направи Габорн? Не можеше да се бори с Радж Атън, не можеше да се надява, че ще надвие Вълка на Юга.
И все пак Йоме трябваше да се надява.
Радж Атън кимна на един от стражите.
— Повикай облекчителите.
След няколко мига облекчителите на Радж Атън влязоха в залата — дребни мъже в халати от шафран, със свирепи лица. Единият носеше силар, положен върху сатенена възглавница.
Облекчителите на Радж Атън бяха опитни, бяха майстори в своя занаят. Единият подхвана заклинанието, а другият се наведе над крал Силвареста, за да го подготви.
— Гледай дъщеря, сира — заговори му той на картишкия диалект. — Това ти прави за нея. Прави за нея. Тя всичко. Тя това, което обича. Ти прави за нея.
Йоме стоеше пред него зашеметена, слушаше виковете на баща си, докато силарът го гореше. Попи потта от челото му, когато металът изведнъж се загърчи като нещо оживяло. Взря се в ясните му сиви очи, докато силарът извличаше дара му, изсмукваше от него разума, докато не разбра, че той вече не помни името ѝ, а само плаче с болката на безумец.
Тя самата изхлипа, когато той изкрещя последно от болка и се срина в краката ѝ.
Тогава облекчителите отидоха при Радж Атън, понесли нажежения до бяло силар, пръскащ след себе си нишка от светлина, а Радж Атън свали шлема си — дългата му черна коса се спусна до раменете му, после смъкна и люспестата си ризница и разтвори кожения елек да разкрие мускулестата си гръд. Цялата беше дамгосана с белези, толкова бе нашарена от силари, че Йоме успя да види само няколко малки петънца нежигосана плът.
Щом пое дара, Радж Атън се отпусна в трона, в очите му блесна доволство, той ги присви и изгледа Йоме.
Прииска ѝ се да скочи срещу него, да го заудря с юмруци, но не посмя да направи нищо, освен да остане до главата на баща си и да го гали по косата, мъчейки се да го утеши.
Кралят отвори очи, съзнанието му за миг се върна и той се взря в Йоме с отворена уста, сякаш се чудеше що за странно и красиво същество вижда. „Гаааа“, изрева той безсилно и безсмислено; после по червения килим под него се разля локва пикоч.
— Татко, татко — тихо зашепна Йоме и го зацелува, с надеждата, че някога поне ще си спомни, че го е обичала.
Щом свършиха със заклинанията си, облекчителите излязоха. Радж Атън посегна и взе меча си от трона на кралицата.
— Ела, заеми мястото си до мен — прикани я той. Тя отново видя неприкритата лъст в очите му и не разбра дали жадува за тялото ѝ, или за даровете ѝ.
По средата на пътя до трона осъзна, че е използвал Гласа, за да ѝ заповяда. Измамата я ядоса.
Седна на трона и се постара да не поглежда лицето на Радж Атън, невероятно красивото му лице.
— Разбираш защо трябваше да го направя, нали? — попита я той.
Йоме не отговори.
— Някой ден ще ми благодариш. — Радж Атън я погледна искрено. — Учила ли си се в Къщата на Разбирането, хрониките чела ли си?
Йоме кимна. Беше чела хрониките — поне избрани откъси.
— Чувала ли си за Дайлан Чука?
Беше го чувала.
— Воинът ли?
— Хрониките го наричат „Дарът всечовешки“. Преди хиляда шестстотин осемдесет и осем години той съкрушил нашествието на тот и техните магьосници, почти в единична битка. Притежавал толкова дарове на жизненост, че когато меч пронижел сърцето му, то се изцерявало отново, още докато острието излизало. Знаеш ли колко дарове изисква това?
