– Това са два свята, които нямат нищо общо помежду си. Аз търся истината, докато те – забавлението, рейтингите и печалбата.

– Ние сме изцяло на страната на истината – обяви Шон.

– По телефона споменахте, че имате някаква информация за мен? – погледна го Карлтън.

– За размяна – кимна Шон.

– Не се занимавам с търговия на информация – намръщи се Карлтън. – Нито нацяло, нито на парче. Освен това нямам намерение да плащам за такава.

– Ние пък сме в бизнеса с разкриване на истината – обади се Мишел. – Нуждаем се от вашата помощ, за да стигнем до нея.

– Всъщност кои сте вие?

Шон му показа картата си.

– Частни детективи? – изсумтя Карлтън. – За кого работите?

– Това е поверително – отвърна Шон. – Но определено имаме какво да ви кажем, в случай че ни предложите нещо интересно...

– Например?

– Например допълнителни подробности в подкрепа на материала ви за изчезналите един милиард евро.

– Явно не сте чели последния ми постинг – усмихна се Карлтън. – Качих го едва преди трийсет минути, но вече има стотици посещения. Със сигурност ще предизвика сензация.

– Не сме го чели – призна Шон. – Но имайте предвид, че аз не съм редовен читател на блогове.

– Страх го е да не се пристрасти – подхвърли Мишел.

– Ще ви призная, че действително съм малко учуден от отсъствието на медиите – усмихна се Карлтън. – И на ФБР също...

След тези думи натисна няколко клавиша и завъртя монитора към Шон и Мишел. Те бързо прочетоха информацията в последния материал, докато Карлтън внимателно ги наблюдаваше.

– Не изглеждате много изненадани – отбеляза той.

– От какво? – изгледа го Шон. – От информацията, че въпросният милиард евро е бил предназначен за въоръжаване на противниците на правителството в Техеран, но преди това с него ще бъде закупен афганистански опиумен мак, от който се прави хероин? Да, това е голяма изненада за нас. Особено частта за мака и хероина...

– Нали твърдите, че търсите истината? – лукаво го изгледа Карлтън. – Защото това, което казахте току-що, е пълна глупост.

– Кой ви е източникът? – попита директно Мишел.

– Не ви трябва да знаете – театрално извъртя очи блогърът.

Шон започна да брои на пръсти, след което се извърна към Мишел.

– Доколкото мога да пресмятам, тази история е причинила смъртта на шест човека, а други пет са тежко ранени. А може би беше обратното...

Мишел направи изчисленията си наум и поклати глава:

– Петима убити и шестима ранени. Но да не забравяме изчезналата жена, която най-вероятно също е мъртва. Това е сметката тук, в Щатите. Но тя не включва касапницата в Афганистан.

– Точно така. Значи наистина съм ги обърнал наопаки. Но в своя защита ще добавя, че бройката на труповете се мени всеки ден и аз просто не успявам да я запомня.

– За какво, по дяволите, говорите? – недоумяващо попита Карлтън, местейки поглед от единия към другия.

– Чухте ли за взривения мотел в Александрия?

– И той ли има връзка с този случай? – попита с треперещ глас Карлтън.

– Очевидно има, след като ние бяхме там и без малко не загинахме – каза Шон и реши да изостави официалния тон. – Това, което трябва да имаш предвид, Джордж, е, че някой участник в тази работа ти подава информация поради все още неясни причини. Друго обаче е съвсем ясно – тези хора имат навика да разчистват след себе си. – Закова поглед в лицето му и добави: – Разбираш ли какво имам предвид?

– Че ще разчистят и мен?! Но аз съм само блогър! Не знам нищо, което би могло да навреди на някого!

– Въпросният източник ти изпраща имейли, Джордж. А това оставя следи, които започват от теб и свършват до него.

– Но аз съм сигурен, че той прави всичко възможно да не оставя следи!

– Това няма значение. Той не иска да рискува. Когато вече няма да има полза от теб, положително ще дойде да те ликвидира. След това ще струпа на едно място компютъра, телефона, таблета и онзи сървър под бюрото и ще им драсне кибрита. Просто за всеки случай. Ще изгори цялата къща, включително и окървавените ти останки. – Шон замълча за момент, извърна се към Мишел и попита: – Как мислиш? Нали и ти би постъпила така, ако си на мястото на информатора? Никакви следи!

– Абсолютно – кимна тя. – Но преди да го изгоря, ще го насека на парчета и ще го залея с киселина. По този начин ще е много трудно да бъде идентифициран.

Карлтън сякаш всеки момент щеше да повърне.

– Опитвате се да ме уплашите – успя да промърмори той.

– Няма нужда да се опитваме – каза Шон. – Ти трябва да си уплашен, аз също. Преди време служех в Сикрет Сървис и малко неща на този свят могат да ме стреснат. Но това е едно от тях.

– Трябва да си помислиш, Джордж – добави Мишел. – Хубаво да си помислиш. Всички, които имат отношение към тази афера, мрат като мухи. Ние знаем как да се пазим, но въпреки това без малко не ни убиха. И то цели три пъти. – Тя се взря в дребничката му фигура и поклати глава. – Но ти едва ли ще имаш някакъв шанс...

– Какво да направя? – проплака Карлтън.

– Прехвърли всички имейли на външна памет и ми ги дай – отсече Шон. – После си събери багажа и си резервирай билет за някое място далече от тук, където ще останеш най-малко месец. През това време ще следиш медиите, а още по-добре – блоговете, за да си в течение на това, което се случва тук. Ако след трийсет дни ние сме все още живи, можеш да се завърнеш. Тогава вече ще бъде безопасно.

– Будалкаш ме!

Шон погледна Мишел, после отново насочи вниманието си към него.

– Останеш ли тук, ще умреш – хладно рече Мишел.

Карлтън не отговори.

– Да тръгваме, Мишел – надигна се няколко секунди по-късно Шон. – Тук само си губим времето.

– Можеш да заведеш коня до водата, но не можеш да го накараш да пие – въздъхна Мишел и се изправи. – Съжалявам, Джордж. Не знам какво да ти кажа. Направи си застраховка живот и уведоми близките си да чакат пари. Не забравяй и застраховката на къщата, защото, когато дойдат и я изгорят заедно с теб...

След тези думи двамата се насочиха към вратата.

– Къде да отида?! – изкрещя Карлтън.

– А къде искаш да отидеш? – обърна се да го погледне Шон.

Човекът се замисли за момент.

– Винаги съм мечтал да разгледам Операта на Сидни – промърмори той.

– Добър избор – кимна Шон.

– Отличен! – добави Мишел.

– Флашката – каза Шон и му посочи бюрото.

Карлтън отвори едно от чекмеджетата, откри флашка и я включи в слота на компютъра.

– Ще ме закарате ли до летището? – попита той. – Мога да си купя билет онлайн и да си събера багажа за нула време.

– Защо не? – сви рамене Шон.

– Имаш ли оръжие? – изгледа го Карлтън.

– Защо ми е оръжие, когато имам нея? – махна към партньорката си Шон. – Но отговорът на въпроса ти е: да, имам оръжие.

Карлтън прехвърли имейлите на външната памет, измъкна я от слота и му я подаде.

После го закараха на летището.

– Желая ти късмет – рече Шон.

– Мисля, че на теб ще ти трябва повече – отвърна Карлтън и потъна в тълпата пътници на "Дълес".

– Мислиш ли, че Едгар ще успее да проследи имейлите обратно до подателя? – попита Мишел, след като потеглиха по обратния път.

– Ако той не успее, не виждам кой друг. Съвсем скоро ще разполагаме с айпи адреса и останалите глупости, които не разбирам. Разбира се, те ще са направили всичко възможно да прикрият следите си, но Едгар ще намери начин да открие нещо.

– Или по-скоро някой – поправи го тя.

– Пътуването до Нова Зеландия ми се струва все по-скорошно – подхвърли Шон.

– И на мен – кимна Мишел.

Телефонът му иззвъня. Той го включи, послуша малко, а после благодари и затвори. Колата пое в друга посока.

– Какво става? – попита Мишел, докато той увеличаваше скоростта.

– Дейна се е върнала в съзнание и иска да говори с мен.

– Странно, че от болницата те уведомяват – отбеляза партньорката му. – Ти не си роднина.

– Не се обадиха от болницата. Беше съпругът ѝ. Той също иска да говори с нас.